Събития на дата
3 Декември 2018

Архивни събития

Преди 66 години на 3 Декември 1952 година

Бившите членове на Демократическата партия Стойчо Мошанов и Методи Янчулев са осъдени съответно на 12 г. и на 15 г. затвор, тъй като "дейността и на двамата е умишлена..., типично помагаческа, а не подбудителска". В периода 26 – 27 април 1954 г. се провежда съдебен процес срещу бившите членове на Демократическата партия Стойчо Мошанов (бивш председател на Народното събрание) и Методи Янчулев. Те са осъдени първоначално на 3 години и 4 месеца затвор и конфискация на една трета от имуществото им, защото са подпомагали внедрения в Работническата партия полицейски агент Никола Милев (с полицейски псевдоним "д-р Парвус"). ЦК на БКП обаче остава недоволен и предизвиква преразглеждане на делото. Демократическата партия е политическа партия, създадена от каравелисткото течение в старата Либерална партия през (1896 г.). Пръв лидер на партията е П. Каравелов. След неговата смърт (януари 1903 г.) начело застава Ал. Малинов. Други по-известни дейци на партията са М. Такев, А. Ляпчев, Н. Мушанов и пр. Отначало Демократическата партия е в опозиция на народняшкия (1894-1899 г.), а след това и на радослависткия (1899-1900 г.) режим. В парламентарните избори от януари 1901 г. тя спечелва най-голям брой гласове, но поради липса на абсолютно мнозинство в камарата нейният лидер съставя коалиционен кабинет съвместно с прогресивните либерали. Кабинетът просъществува твърде кратко - до декември същата година, след което Демократическата партия минава отново в опозиция. След падането на правителството на прогресивните либерали (май 1903 г.) нейният нов лидер Ал. Малинов е поканен от княза да заеме министър-председателския пост, но той отказва, тъй като вниманието му е ангажирано към преодоляване на вътрешната криза, в която по онова време се намира партията. Още в края на XIX в. в нейните редове се заражда течението на младите демократи, възглавено от Н. Цанов и Т. Г. Влайков. Всички опити на П. Каравелов, а по-късно и на Ал. Малинов да не допуснат неговото откъсване от редовете на партията остават без резултат. В началото на ХХ в. младите демократи се обособяват в самостоятелна политическа формация и от 1905-1906 г. напускат окончателно Демократическата партия. По време на втория стамболовистки режим Демократическата партия отново е в опозиция. Безсилна да се бори сама с управляващите среди, тя приема предложението на няколко други опозиционни партии и влиза във формираната обща коалиция под името Патриотичен блок. Противно на взетото от този блок решение, ако някоя от участващите в него партии бъде поканена да поеме управлението на страната, да състави коалиционно правителство, след отстраняването на стамболовистите от властта (януари 1908 г.) Александър Малинов съставя кабинет само от представители на своята партия и управлява самостоятелно страната до март 1911 г. През това време Демократическата партия осъществява някои изключително важни стъпки - национализира ЖП линии, собственост на компанията "Източни железници", които се намират в пределите на страната, и провъзгласява независимостта на България (септември 1908 г.). Във вътрешен план подготвя промените в Търновската конституция, наложени от новото положение на България след скъсването на васалитета й спрямо Турция, както и на прословутия чл. 17., с който да се предоставят по-големи права на монарха. Когато всичко това вече е готово, цар Фердинанд I най-неочаквано отстранява Демократическата партия от управлението на страната. Минаването й отново в опозиция е съпроводено със значителен отлив на членската й маса, която в по-голямата си част се прелива в редовете на новите управляващи партии. Демократическата партия ратува за националното обединение на българския народ и поради това посреща с възторг обявяването на Балканската война (1912-1913 г.). Тя не крие покрусата си от неочакваната национална катастрофа, последвала след поражението на страната в Междусъюзническата война (1913 г.). След подадената оставка на кабинета на д-р Ст. Данев (началото на юли 1913 г.) нейният лидер е поканен да състави следващото правителство, но той отказва и насочва усилията си към възстановяване редиците на партията, разстроени по време на военния период (1912-1913 г.). След избухването на Първата световна война (1914-1918 г.) вниманието на ръководството на Демократическата партия се приковава към хода на разигралите се военни действия. То не крие задоволството си от прокламирания неутралитет на страната, тъй като тя има крещяща нужда от възстановяване след нанесените й рани по време на Междусъюзническата война (1913 г.). Когато в края на лятото става очевидно, че царят и неговото правителство се готвят да изоставят неутралитета и да въвлекат страната в световния конфликт, Ал. Малинов напуска пасивната си позиция и заедно с лидерите на другите опозиционни партии участва в аудиенцията, дадена от държавния глава в двореца на 4 септември 1915 г. На нея обаче той не реагира остро против замислите на царя. Демократическата партия е за участие на България в световната война, но не на страната на Тройния съюз, а на Съглашението. Независимо от това, когато цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов въвличат България във войната на страната на противната военна групировка, Демократическата партия не се противопоставя, а нейните депутати в парламента гласуват исканите от кабинета военни кредити за възникналите военни нужди. По време на участието на България в световната война Демократическата партия, общо взето, се въздържа от сериозна критика на радослависткия кабинет. Когато обаче обстановката в страната се затяга поради настъпилата стагнация в икономическия живот, тя се активизира и влиза в новата опозиционна групировка, наречена Граждански блок. След като през юни 1918 г. цар Фердинанд I е принуден да се раздели с кабинета на д-р В. Радославов и поканва отново Ал. Малинов за министър-председател, този път лидерът на Демократическата партия, за разлика от 1908 г., отправя покана до останалите партии от Гражданския блок да дадат свои представители за неговия кабинет, но под различни предлози последните отказват да сторят това. Единствени само радикалите откликват на апела и така през юни 1918 г. е съставено правителство само от демократи и радикали. Противно на очакванията на мнозинството от българския народ вътре в страната и на фронта, Ал. Малинов декларира, че ще продължи следвания от неговия предшественик външнополитически курс, т. е. по-нататъшно участие на България в световния конфликт. Това довежда до нови, още по-големи вълнения и бунтове в страната и на фронта, най-значителната изява на които е избухналото в средата на септември 1918 г. Войнишко въстание. При създалата се напрегната обстановка в страната и при невъзможността да бъдат спрени въстаническите сили и вървящите след тях съглашенски войски Ал. Малинов е принуден да сключи примирие със Съглашението (краят на септември 1918 г.). След последвалата абдикация на цар Фердинанд I (3 октомври същата година) той подава оставката на новия държавен глава, но тя не е приета и кабинетът просъществува до средата на октомври. След това той е реконструиран, като в него са привлечени представители и от другите опозиционни партии, без тесните социалисти. В края на ноември 1918 г., след безцеремонното навлизане на съглашенските войски в Южна Добруджа Ал. Малинов подава оставката и на този свой кабинет, но Демократическата партия продължава участието си в управлението на страната с двама свои представители в последвалия кабинет на Т. Теодоров. Поради настъпилите разногласия с представителите на БЗНС в кабинета, Т. Теодоров изважда представителите на Демократическата партия от него и от този момент Демократическата партия пак е в опозиция. Тя посреща с нескривано разочарование наложения на България Ньойски мирен договор (1919 г.), но не крие и отрицателното си отношение към настъпилите вътрешно-политически промени в страната и особено към управлението на БЗНС. Във връзка с неуспялата акция на опозиционните сили срещу земеделското правителство (септември 1922 г.) Ал. Малинов и др. видни дейци на Демократическата партия са арестувани и хвърлени в затвор с намерение да бъдат съдени като виновни в качеството им на министри през 1918 г. за втората национална катастрофа. Извършеният държавен преврат на 9 юни 1923 г. проваля готвения държавен съд и лидерите на Демократическата партия заедно с лидерите на другите опозиционни партии - радикали, народняци и прогресивни либерали, са пуснати на свобода. Но пред тях изниква нова опасност. Деветоюнските управници решават да съставят своя политическа формация, като настояват в нея да влезе членската маса от Обединената народнопрогресивна, Демократическата и Радикалната партия. Ал. Малинов и неговите най-близки съратници не одобряват това предложение, но почти насила са принудени да се примирят с него. След като с потушаването на Септемврийското въстание (1923 г.) опасността от ликвидирането на обществения строй е премахната, Ал. Малинов активизира своята отцепническа дейност от Демократическия сговор и през пролетта на 1924 г. възобновява появата на Демократическата партия на политическата сцена на страната. Поради обстоятелството, че част от членската и маса остава в Демократическия сговор, отначало Демократическата партия е твърде слаба. Участва в последвалите общински, окръжни и парламентарни избори без особени резултати. В началото на 30-те години, когато се насрочват поредните парламентарни избори, тя става инициатор за създаване на коалицията Народен блок, която спечелва мнозинството от депутатските места. В края на юни 1931 г. е съставено и самото блоково правителство с шеф Ал. Малинов, а Демократическата партия получава ключовите постове в него. През октомври същата година неочаквано Ал. Малинов си подава оставката от министър-председателския пост и е заместен от своя най-близък съратник Н. Мушанов. Станалата промяна на върха не променя с нищо доминиращото положение на Демократическата партия в кабинета и управлението на страната. Макар че след това последват още няколко правителствени реконструкции, наложени от борбите в блоковата коалиция, до държавния преврат на 19 май 1934 г. Демократическата партия е главната управляваща сила в страната. След последвалата забрана на политическите партии от режима на деветнадесетомайците Демократическата партия минава към полулегална дейност и се нарежда в редиците на легалната опозиция на монархическия режим. Тя не крие безпокойството си от провеждания външнополитически курс на страната към тясно сближение с хитлеристка Германия. След избухването на Втората световна война (1939-1945 г.). Демократическата партия одобрява прокламирания от цар Борис III и неговото правителство неутралитет спрямо воюващите групировки. Тя се обявява открито против присъединяването на България към Тристранния пакт (март 1941 г.) и обявяването на война на САЩ и Англия (декември 1941 г.). В същото време Демократическата партия отбягва сътрудничеството си с левите сили в страната, не участва и в Отечествения фронт, създаден през лятото на 1942 г. Едва когато става очевидна новата национална катастрофа, надвиснала над България в резултат на пораженията на хитлеристка Германия на Източния фронт, Демократическата партия решава да се намеси в управлението на страната, като дава свои представители в кабинета на К. Муравиев, съставен в началото на септември 1944 г. Демократическата партия не одобрява станалата политическа промяна на 9 септември същата година и минава в опозиция на отечественофронтовската власт. През лятото на 1945 г. тя официално е възобновена и участва в общите действия на опозиционните сили срещу правителството на ОФ. През 1947 г. обаче е подложена на силен удар и разтурена. Възобновява дейността си чак през декември 1989 г., след станалите нови промени в обществено-политическия живот на страната. След смъртта на Ал. Малинов през 1938 г. начело на Демократическата партия застава Н. Мушанов. Важна роля в ръководството на партията след края на Втората световна война играе и д-р Ал. Гиргинов. При възобновяването й през 1990 г. начело застават Б. Кюркчиев и Ст. Савов. След като поради напреднала възраст първият се оттегля от активна политическа дейност, ръководството и се поема само от втория. Печатни органи: в. "Знаме" (1896-1898 г.), "Пряпорец" (1898-1932 г.), "Знаме" (1924-1934 г. и 1945-1946 г.). След възобновяването и през 1989 г. - отново в. "Знаме".

Преди 127 години на 3 Декември 1891 година

Народното събрание приема Закон за устройство на въоръжените сили на Българското Княжество.
Законът е един от най-значимите документи в историята на българската армия. Прилагането му изиграва забележителна роля, за да се превърне тя в модерна, отговаряща на изискванията на времето въоръжена сила. Въоръжените сили се делят на действаща армия, резервна армия и народно опълчение. Съществен елемент в структурата на въоръжените сили е въвеждането на дивизионната организация. Създават се войскови единици, които още в мирно време включват в състава си освен пехотни части и части от родовете войски. Дивизията става не само организационна, но и бойна единица. Броят на пехотните полкове в мирно време е определен на 24, съсредоточени в 6 пехотни дивизии, кавалерията - в 4 конни полка, артилерията в 6 артилерийски полка.

Преди 195 години на 3 Декември 1823 година

Роден е Станислав Доспевски (Зафир Димитров) - български иконописец. Син на Димитрий Самоковец и внук на Христо Доспеец. Най-изявен и най-даровит представител на Самоковската художествена школа, родоначалник на българското художествено възраждане. Първоначално учи при баща си, който го води в много градове из България и Македония да му помага. След като завършил самоковското училище, постъпил в пловдивската гимназия (тогава баща му рисувал икони в пловдивската църква "Св. Богородица"). От 1838 г. до 1843 г. работи с баща си и чичо си Захарий в Рилския манастир икони и стенопис. През 1852 г. заминава за Киев да следва живопис (тогава приел името Станислав); от Киев отива в Москва, учи 3 години, а после в Петербург, където завършва (1856 г.) със сребърен медал за живопис на голо тяло. През 1859 г. се установява в Пазарджик. През 1862 г. изработва стенописи и икони в старозагорската църква "Св. Димитрий" (опожарена след въстанието); изображения от него има в Троянския манастир, в перущенската църква "Св. Архангел Михаил", в пловдивската "Св. Богородица", в цариградската "Св. Стефан" (Фенер), в пазарджишката "Св. Богородица" и в мн. др. манастири и църкви (София, Бобошево, Тулча, Самоков, Варна, Ловеч, Севлиево, Габрово, Карлово, Берковица, Троян, Пещера, Брацигово, Стрелча и др.). Най-много работи в Пловдивско и Одринско. Занимава се и с революционна дейност; общува с Васил Левски, Ангел Кънчев и Димитър Общи. Турците го арестуват (1877 г.); заточен в Цариград, където е убит в затвора. Най-хубава икона - "Св. Архангел Гавраил". Рисува също портрети на Ст. Захариев, д-р Ст. Чомаков, Найден Геров, д-р Г. Вълкович, г-жа Чомакова, Ив. Денкоглу и др. Във всички свои икони Доспевски спазва обичайните типове, установени от православната традиция, разработва фигурите, диплениците, архитектурата и пейзажа. И в иконата, и в стенописта стои по-високо от тогавашните светогорски и руски майстори. Като портретист е също даровит: умее да предаде вярно характера и физиономията, да оживи лицето с израз и да го одухотвори. Техниката му е гладка, класическа, споена. Доспевски е един от основателите на българската пейзажна живопис. Умира на 6 януари 1878 г. в Цариград.

Преди 198 години на 3 Декември 1820 година

Роден е Сава Хаджиилиев Доброплодни - български възрожденски педагог, книжовник и театрален деец. Учи в родния си град и в Цариград, където завършва с отличие Куручешменското училище (1842 г.). Учител в Котел и Шумен. В Шумен се запознава с полски и унгарски емигранти (Лайош Кошут). Подготвя книги за училището, обикаля из Централна и Източна България, отпечатва в Земун учебни ръководства (1853 г.). Предприема пътуване до Виена, Бърно, Прага и Карлсбад. След Кримската война е учител в Шумен, основател на четирикласното училище и негов пръв директор, председател на създаденото от него читалище, в което урежда театрални представления. От 1859 г. до 1862 г. е директор на полугимназията в Сливен. До и след Освобождението на България работи като учител в много селища, развива активна обществена дейност. Издава в-к "Нова българска пчела" (1887-88 г.). Член на БДК (дн. БАН) от 1881 г., почетен член от 1884 г. Автор на побългарената комедия "Михал" (1853 г.) и на други пиеси, които се играят през 80-те години, на "Кратка автобиография на С. И. Доброплодни" (1893 г.) - ценен извор за Българското възраждане. Умира на 19 април 1894 г. в София.