Събития на дата
25 Февруари 2018

Архивни събития

Преди 27 години на 25 Февруари 1991 година

Започва процесът срещу Тодор Живков и бившия член на Политбюро на Централния комитет на БКП Милко Балев.
Тодор Христов Живков е политически и държавен деец. Роден е на 7 септември 1911 г. в село (днес град) Правец, Софийска област. Първоначално учи в родното си село, след което продължава образованието си в Средното училище по графика в София и завършва гимназия като частен ученик. Член е на Българския комунистически младежки съюз от 1930 г., а на Българската комунистическа партия - от 1932 г. Като партиен функционер работи главно сред столичните печатарски работници. От 1942 г. е член на Софийския окръжен комитет на партията. От края на 1943 г. се включва активно в партизанското движение в родния си край. Взема дейно участие в политическата промяна на 9 септември 1944 г. в столицата. На VIII пленум на партията (1945 г.) е избран за кандидат-член на Централния комитет, а на V конгрес на БКП - за член на ЦК. През 1948-1949 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП и председател на Столичния градски народен съвет, възглавява и Отечественофронтовската организация в София. От 1950 г. е кандидат-член на Политбюро на ЦК, а от 1951 г. и член на Политбюро на ЦК. На VI конгрес на БКП (1954 г.) е избран за първи секретар на ЦК на БКП, като от ноември 1962 г. до юни 1971 г. е и председател на Министерския съвет на Народна република България. През юли 1971 г. заема поста председател на Държавния съвет. От 1981 г. е генерален секретар на ЦК на БКП.
На 10 ноември 1989 г. е освободен от пленум на ЦК от заемания партиен пост, а малко по-късно Народното събрание го освобождава и от държавния пост. На 8 декември 1989 г. е изваден от състава на ЦК, а няколко дни след това е изключен и от БКП. За допуснати грешки и нарушения като държавен ръководител е подложен на съдебно преследване - известно време е арестуван, след което е поставен под домашен арест, на който режим остава до края на живота си. Малко преди да почине, е възстановено членството му в Българската социалистическа партия. Умира на 5 август 1998 г. Милко Калев Балев е български политик. Роден е на 14 август 1920 г. в гр. Троян. Член е на Работническия младежки съюз (РМС) от 1936 г., на БКП от 1942 г. Осъден е на смърт през 1943 г. и до 1944 г. е политически затворник. От 1950 г. е в апарата на ЦК на БКП: в отдел "Пропаганда и агитация", първи помощник на първия секретар, началник на кабинета на генералния секретар на ЦК (1954-1986 г.). Секретар е на ЦК от 1979 г. и е член на Политбюро (1982 г.). Председател е на Комисията по външнополитически въпроси; на Координационния съвет за задгранична пропаганда; на Комисията по външна политика. Депутат е в VI, VII, VIII и IХ Народно събрание на Народна република България. Изключен е от БКП на 13 декември 1989 г., отнети са му всички почетни звания. Осъден е на 2 години затвор (през 1992 г.), присъдата е променена в условна. Предполага се, че ръководи пряко т. нар. "възродителен процес", начело на "Група А”. Отговорен редактор е на 38-те тома със съчинения на Тодор Живков. Умира на 8 октомври 2002 г.

Преди 71 години на 25 Февруари 1947 година

Великото народно събрание ратифицира мирния договор на страните от Антихитлеристката коалиция с България, подписан на 10 февруари същата година в Париж.
Втората световна война (1939-1945 г.) първоначално е започната от хитлеристка Германия срещу Полша. Но още в първите дни на конфликта в него се намесват Франция и Англия. След разгрома на Полша хитлеристките войски предприемат действия срещу Холандия, Белгия, Норвегия и Франция. На свой ред Италия обявява война на Гърция.
България се намесва във войната след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си, а се ограничава само със заемането на някои части от териториите на окупираните от германците страни – Гърция и Югославия. На 22 юни 1941 г. започва хитлеристката агресия срещу СССР, а с нападението на Япония над пристанището Пърл Харбър (7 декември 1941 г.) във войната са въвлечени и САЩ. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. България е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от други сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция тя не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия, чийто резултат са значителни разрушения на жилища и други сгради и човешки жертви. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР. На 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставя се правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за практическото осъществяване на действията срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на Константин Муравиев й е обявил вече война. По силата на Крайовския договор от 1944 г. Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Благодарение на това тя избягва надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа.
Мирният договор между нея и държавите победителки във Втората световна война е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж. Парижкият мирен договор (1947 г.) е договор за мир, подписан на 10 февруари между България и страните от антихитлеристката коалиция, участвали във Втората световна война (1939-1945 г.). Според него границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от хитлеристката ос. Освен това тя се задължава да изплати 70 млн. долара репарации, от които 45 млн. на Гърция и 25 млн. - на Югославия. По настояване на западните велики сили в договора е поставен текст с невярно съдържание, а именно, че България е взела участие във войната против хитлеристка Германия едва след подписването на примирието от 28 октомври 1944 г., въпреки че тя се включва в нея още на 8 септември същата година. В сравнение с Ньойския мирен договор (1919 г.) Парижкият мирен договор (1947 г.) е сравнително по-лек. Най-важният фактор, допринесъл за това обстоятелство, е реалното участие на страната ни в окончателния разгром на хитлеристка Германия. Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 г.

Преди 135 години на 25 Февруари 1883 година

Под натиска на екзарх Йосиф I и по решение на правителството митрополит Мелетий Софийски е арестуван и е заточен в Рилския манастир. По-късно му е разрешено да се установи в Кюстендил.
Екзарх Йосиф I (светско име: Лазар Йовчев) е български екзарх, обществен и просветен деец, почетен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 5 май 1840 г. в Калофер. Завършва френски католически лицей в Цариград, след което следва във Философско-литературния и в Правния факултет на Сорбоната в Париж. През 1872 г. приема монашество и е назначен за екзархийски протосингел. Включва се активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието и в смесените епархии. През 1876 г. е ръкоположен за епископ и е избран за ловчански митрополит, а на следващата година за екзарх.
След Освобождението работи активно за запазване и развитие на българското учебно и църковно дело в земите, останали под властта на Османската империя. Въпреки противодействието на Цариградската патриаршия и Високата порта с подкрепата на правителствата на Стефан Стамболов и К. Стоилов успява да запази седалището на Българската екзархия в Цариград и да издейства нови берати за българските владици в Скопие и Охрид (1890 г.), Неврокоп и Велес (1894 г.), Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). Със съдействието на Българската екзархия до 1913 г. в Македония и Одринско се откриват 13 гимназии и 87 прогимназии. След края на Балканската война (1912–1913 г.) Йосиф I премества седалището на Българската екзархия в българската столица. Умира на 20 юни 1915 г. Мелетий софийски е висш духовник, книжовник, обществен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е през 1832 г. в Струмица. През 1851 г. става монах в Зографския манастир. Завършва Атинската духовна семинария, след което заминава за Санкт Петербург, където следва в Духовната академия. Завръща се в България и от 1872 г. до 1883 г. е софийски митрополит. През 1876 г. е преследван от турските власти, които го подозират, че укрива дейци от Ботевата чета. Поради това търси спасение в Българската екзархия в Цариград. След Освобождението отново поема Софийската епархия. Народен представител е в Учредителното събрание (1879 г.). Предоставя много ценни ръкописи и старопечатни книги на Народната библиотека в София (днес Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий"). По време на режима на пълномощията е интерниран в Рилския манастир (1883 г.). По-късно заболява тежко и заминава на лечение в Кайро, където умира през 1891 г.

Преди 165 години на 25 Февруари 1853 година

Пазарджишките първенци изготвят молба до руския консул в Одрин, в която настояват за оказване на помощ срещу своеволията на гръцкото духовенство. След завладяването на българските земи от османските нашественици всички епархии на Българската патриаршия преминават в подчинение на Цариградската (Вселенската) патриаршия. В резултат на продължителната църковно-национална борба, със султански ферман от 28 февруари 1870 г. се учредява Българската екзархия. Тя е върховна национална организация на Българската православна църква и просъществува до 1953 г.
Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. На 10 май 1953 г. свиканият през църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.