Събития на дата
24 Февруари 2018

Архивни събития

Преди 52 години на 24 Февруари 1966 година

През 1957 година Гана става първата чернокожа страна в колониална Африка, която получава своята независимост. През 1960 г. ръководителят на движението за независимост Кваме Нкрума обявява страната за република, а себе си за първи президент. Нкрума е свален от асистиран от ЦРУ преврат.
Кваме Нкрума е роден на 21. 9. 1909 г. Завършва католическо училище в Хаф-Асини, а след това (1926-30 г.) педагогически колеж в Акра и Ачимоте. Преподава в католически училища. В 1939-1945 г. учи и преподава философия в университета "Ейбрахам Линкълн" в САЩ, който завършва със степен бакалавър по икономика, социология и богословие. В университета в Пенсилвания става магистър по философия и педагогика. В периода 1945-1947 г. живее във Великобритания, учи в Лондонския университет и Лондонската школа по икономика и политически науки. Още в САЩ Нкрума създава Асоциация на африканските студенти в САЩ и Канада. Във Великобритания взема активно участие в подготовката и работата на 5-я панафрикански конгрес в Манчестър (1945), където изиграва важна роля за революционизирането й. През 1947 г. се завръща в Златния бряг и става Генерален секретар на Обединения конвент на Златния бряг. През следващата година в отношенията на Нкрума и ОКЗБ настъпва разрив. През 1949 г. Нкрума създава Народната партия на конвента (НПК) и оглавява борбата за независимост. През 1948 и 1950 г. се намира в ареста по обвинения в организация на демонстрации и размирици. Първите избори за Законодателно събрание през 1951 г. донасят победа на НПК. Така Нкрума става през следващата година премиер на първото африканско правителство на Златния бряг, а от 1957 — на независима Гана. След като става президент Нкрума става Генерален секретар на НПК (1961 г.) и неин пожизнен председател. През 1964 г. се провъзгласява за пожизнен президент на Гана. Под ръководството на Нкрума страната се ориентира към сътрудничество със социалистическия лагер и застъпва антиколониални позиции, с което си навлича гнева на колониалните сили и капиталистическите страни. На 24. 2. 1966 г. докато лети за Пекин на посещение военните го свалят от власт. Като формално основание служат обвинения в корупция. След преврата лидерът живее като изгнанник в Гвинея, където пише теоретически трудове, политически памфлети и статии. Умира в Букурещ на 27. 4. 1972 г.

Преди 149 години на 24 Февруари 1869 година

Васил Левски преминава от Никопол в Турну Мъгуреле. Васил Иванов Кунчев (Левски) наричан още Дякона или Апостола е роден в град Карлово на 18 юли 1837 г. Учи в родния си град, а след това в Стара Загора. През 1858 г., с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост.След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира "патриотични дружини" за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. След разпускането й прави опит да премине в България с чета, но е заловен от сърбите и затворен в Зайчар.
Така неуспехът на четническата тактика го довежда до идеята, че изходът на национално -освободителната борба е в пренасяне на нейния център в България. Идеята му се състой в изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в центрове българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. В резултат на 11 декември 1868 г.и на 1 май 1869 г. Левски предприема две обиколки из страната. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група "Млада България", която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на "Привременно правителство в Балкана". На 26 август се завръща в Букурещ, за да участва в създаването на БРЦК, но тъй като идеите му не са приети от революционерите в Румъния на 26 май 1870 г. Левски напуска Букурещ и се завръща в България с цел да организира и изгради мрежа от революционни комитети. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Магуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него.
През 1871 г. от Румъния са му изпратени като помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застанал изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г.в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, на което Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" (1871 г.). В уводната и част е формулирана целта на организацията: "С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи." За всяко отклонение от тази цел "Наредата" предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.След като получава пълномощието от БРЦК. Васил Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България, включително и в Македония.
Точно когато дейността му достига своя най-голям размах на 22 септември 1872 г. в Арабаконашкия проход (дн. Ботевградски проход), Средна Стара планина, въпреки забраната от негова страна, е ограбена турска пощенска кола. Акцията е организирана от Общи, взети са 125 000 гроша, които трябвало да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. В отговор турските власти предприемат масови арести на населението в този край, задържани са и голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села. Действията на турските власти са улеснени до голяма степен от признанията, които прави Димитър Общи след залавяне му. Благодарение на тях властта попада и по следите на В. Левски. За да бъде предпазена от пълно унищожение ВРО, БРЦК иска от Апостола да вдигне въстание в България. Той обаче отказва, тъй като въпреки постигнатите успехи смята, че подготовката за въстание не е достатъчна.. С риск на живота си Пазарджик Левски се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията. След това има намерение да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина е придружаван от Никола Цветков. На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша.
Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. На 7 януари е организирана очна ставка с Димитър Общи и Атанас Попхинов. На следващия ден за одобрение специалната комисия изпраща до великия везир в Цариград присъдата на членовете на Революционния комитет в с. Голям извор, Тетевенско, участвали в обира при Арабаконак. В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски. Замисълът не довежда до съществен резултат. Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена. Васил Левски се налага като лидер на ВРО, идеолог, организатор и ръководител на българското национално- освободително движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", за общество и държава, в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония".

Преди 157 години на 24 Февруари 1861 година

На 24.02.1861 Цариградският патриарх Йоаким II свиква църковен събор с участието на 9 бивши и настоящи патриарси и 27 владици. Съборът обявява действията на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски за противоканонични, низвергва ги и ги осъжда на заточение. На ръкоположените от тях духовни лица е отнет санът, а на християните се забранява да общуват с тях. Отправено е и искане дo султана за изпращане в заточение на тримата духовници. Портата удовлетворява искането. Целта е в момента на тръгване за заточение да се въздейства психологически на Иларион. Народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят на заповедта и на войската. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата от 300 войници, като заявяват: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът отстоява. Накрая идват четирима паши с 3 000 редовна войска да изпълнят султанската заповед. Владиците, които са извършили богослужение под закрилата на народа, са изведени от храма и откарани. Когато Иларион се качил на парахода, при него се явил Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: “Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание от 19 април 1861 г. “Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство на народа. Иларион прекарва в заточение до 27 септември 1864 г., след което се установява в Ортакьой край Цариград и си купува къща през 1868 г.
Иларион Макариополски (светско име: Стоян Стоянов Михайловски) е роден през септември 1812 г. в град Елена. Той е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (дн. към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в разгорялата се борба за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен e от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка Иларион Макариополски е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Той е член и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Иларион Макариополски умира на 4 юни 1875 г.
Авксентий Велешки и Битолски (светско име: Христо Захариев Големинов) е роден в Самоков през 1798 г. Учи в Рилския манастир, където се замонашва. През 1831 година е ръкоположен за епископ с титлата Диополски и първоначално е митрополитски наместник в Кюстендил. От 1837 година е митрополит на Мостар, Херцеговина, а след това от 1848 до 1855 година е митрополит във Велес.
Съдейства за развитието на новобългарското образование и защитава населението пред османските власти. От края на 50-те години активно участва в борбите за църковна независимост в Цариград и е противник на униатството. След Великденската акция от 1860 година се отрича от Вселенската гръцка патриаршия, заради което е анатемосан и заточен заедно със своите съратници Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски в Света гора. Завръща се от заточеничество в Цариград на 25 септември 1864 година.
Авксентий Велешки умира на 1 или 2 февруари 1865 година. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.