Събития на дата
23 Декември 2018

Архивни събития

Преди 85 години на 23 Декември 1933 година

В периода 21 септември – 23 декември се състои Лайпцигският процес. Обвинените за подпалването на Райхстага български комунисти Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев (арестувани на 9 март) са оправдани по липса на доказателства. Лайпцигският процес (1933 г.) е процес, организиран от хитлеристкия режим в Германия по повод подпалването на Райхстага. Като обвиняеми са изправени Е. Торглер - председател на комунистическата фракция в Райхстага, и трима българи - Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Заседанията започват на 21 септември и приключват на 23 декември същата година. И четиримата обвиняеми са оправдани от германския съд. Поради отказа на българското правителство да разреши на Георги Димитров и неговите другари да се завърнат в България СССР им предоставя свое гражданство и ги приема в своята държава. Процесът е първият голям удар срещу настъплението на хитлерофашизма в Европа и света.

Преди 112 години на 23 Декември 1906 година

Умира Дамян (Даме) Йованов Груев – деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е през януари 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и Висшето училище в Белград. През 1889 г. постъпва във Висшето педагогическо училище в София (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски"), но през 1891 г. е изключен от него и става учител в родния си край. През лятото на 1893 г. се премества в Солун, където работи като коректор в българската печатница на К. Самарджиев. По негова инициатива на 23 октомври същата година се полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), на която става фактическият ръководител. Веднага след това разгръща активна дейност за изграждане на нейната мрежа в Щипско, Охридско, Битолско и др. краища на Македония. Голям успех за него е привличането в организацията на Гоце Делчев, който скоро след това се издига до всепризнат вожд на организацията. Дейността му не остава скрита за турските власти и през 1898 г. е интерниран в Битоля. През 1899–1900 г. е назначен от Екзархията за учител в българската гимназия в същия град, което му позволява да разгърне активна организационна дейност. През август 1900 г. отново е арестуван, а през пролетта на 1902 г. е заточен в крепостта Подрумкале, Мала Азия. Освободен през пролетта на 1903 г., незабавно се среща с Гоце Делчев и двамата полагат големи усилия за временно отлагане на насроченото от Солунския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) (1903 г.) въстание в Македония и за превръщането му от повсеместно в четническо. Понася тежко убийството на Гоце Делчев (април 1903 г.) и след неговата гибел поема изцяло върху себе си цялостната подготовка на въстанието. На Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (лятото на 1903 г.) е избран за член на Главния щаб на въстанието. Той определя и датата на избухването на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). По време на въстанието участва в сражения с турските войски и търси съдействие от българското правителство за оказване на помощ на въстаниците. След неуспеха на въстанието не напуска Македония и продължава участието си в живота на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Председателства Прилепския подвижен конгрес на Битолския революционен окръг (1904 г.) и полага големи грижи за възстановяване и укрепване на организационната мрежа. На Рилския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) (1905 г.) отново е избран за член на Централния комитет на организацията. През лятото на 1906 г. се завръща в Македония и с малка чета обхожда различните й краища. През декември същата година попада на турска потеря край с. Русиново, Малешевско, и пада убит в завързалата се престрелка. “…Ние сме българи и всякога работим и ще работим за обединението на българщината.”1905 г., Даме Груев

Преди 124 години на 23 Декември 1894 година

Дава се политическа амнистия за репресираните от Стефан Стамболов, с изключение на офицерите емигранти. Драган Цанков се връща от емиграция, а Петко Каравелов е освободен от Черната джамия. Стефан Николов Стамболов е революционер, политически и държавен деец, поет, журналист и преводач. Роден е на 30 януари 1854 г. в Търново (днес Велико Търново). Първоначално учи в родния си град, а след това - в Одеската духовна семинария. Поради връзки с руски революционери бива изгонен от семинарията. Прехвърля се в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Завръща се в родния си град през 1873 г. и влиза в състава на местния революционен комитет. Като негов делегат присъства на Общото събрание на Българския революционен централен комитет, проведено в Букурещ през август 1874 г. През есента на същата година е определен от БРЦК за заместник на Васил Левски и като апостол се прехвърля отново в България, обикаля старите революционни комитети и успява да активизира дейността на някои от тях. Развива извънредно активна дейност за подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.) и участва в неговото провеждане. След неуспеха му е принуден да емигрира в Румъния. Пристигайки в Букурещ, той не изпада в униние от поражението на въстанието и приема поканата на група млади революционни дейци за създаване на нов революционен комитет на мястото на БРЦК, който след потушаване на Старозагорското въстание изпада в криза и почти не функционира. През ноември 1875 г. Сатмболов пристига в Гюргево и участва в заседанията на Гюргевския революционен комитет, които продължават и през декември същата година. Във връзка с подготовката на ново въстание в България Стамболов е определен за апостол на I - Търновски, революционен окръг с помощници Г. Измирлиев и Хр. Караминков (Бунито). През януари 1876 г. преминава р. Дунав и се отдава на организационна дейност в определения му окръг. По редица съображения определя за местоседалище на окръжния революционен комитет не Търново, а Горна Оряховица, а сам той пребивава в околните селища Самоводене, Долна Оряховица и др. Избухването на Априлското въстание (1876 г.) в IV - Пловдивски, революционен окръг заварва подготовката на Търновския революционен окръг още незавършена. Независимо от това в края на април 1876 г. този окръг също въстава. Въстанието обаче не може да вземе големи размери и само за няколко дни се потушава от османските власти. Повечето от неговите водители като поп Харитон, Бачо Киро и др. загиват в сражения с османските войски, др. като Ц. Дюстабанов са заловени и избесени, трети са хвърлени по затворите или изпратени на заточение. Стамболов успява да се укрие и в края на юли 1876 г. се прехвърля отново в Румъния. Тук е поканен от Р. М. Блъсков да поеме редактирането на последния Ботев в. "Нова България". Влиза и в състава на Българското централно благотворително общество, което се изявява като последния ръководен център на българската емиграция до избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). По време на войната, която посреща с огромна радост, става секретар на военния пратеник на Славянския комитет в България княз Наришкин, включва се активно в събирането на храни и продоволствия за руската войска, полага грижи и за Българското опълчение. След Освобождението се установява в Търново и се отдава на адвокатска дейност. Недоволен от несправедливите решения на Берлинския конгрес (1878 г.), Стамболов взема дейно участие във всенародното протестно движение на българския народ против тях. Става един от основателите на местния комитет "Единство" и развива активна дейност за подготовката на Кресненско-Разложкото въстание(1878-1879 г.). Във връзка със свиканото Учредително събрание(1879 г.) в Търново за изработването на конституция е избран за негов депутат от Македония, но не е допуснат в неговите заседания, тъй като е взето решение в това събрание да не присъстват депутатите, избрани от Македония. Това не му попречва да следи отблизо работата на събранието и да участва дейно в частните заседания на депутатите, които стават вън от сградата на парламента. Проявява симпатии към либералното течение, възглавено от Драган Цанков, Петко Рачов Славейков и Петко Каравелов. След учредяването на Либералната партия влиза в нейните редове. Междувременно, въпреки че няма необходимата възраст според конституцията, е избран за депутат във II Обикновено народно събрание, където се изявява с ораторските си способности. Посреща с голямо разочарование и неприязненост извършения държавен преврат (1881 г.) и рязко се обявява срещу опитите на княз Александър I Батенберг за потъпкване на конституцията и регламентирания от нея парламентарен ред в страната. Голямо безпокойство у него предизвиква и извършеното разцепление в Либералната партия (1883-1884 г.). Макар да застава на страната на каравелистите, не възприема враждебно отношение и към цанковистите. В края на юни 1884 г., след назначаването на Петко Каравелов за министър-председател, е посочен от него и избран за председател на IV Обикновено народно събрание. Посреща с радост извършеното в Пловдив Съединение на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.) и участва като доброволец за неговата защита по време на Сръбско-българската война (1885 г.). До лятото на 1886 г. се придържа плътно до поведението на своя партиен шеф Петко Каравелов. След извършването на държавния преврат (1886 г.) пътищата им рязко се разминават. Стамболов се обявява (след известни колебания) срещу детронирането на княза и отказва да влезе в състава на изредилите се в продължение на няколко дни две временни правителства. Развива голяма дейност за връщането на прогонения вън от страната княз и след като постига тази цел, застава твърдо зад него. Когато все пак Александър I Батенберг преценява, че оставането му на българския престол е невъзможно повече, преди да напусне окончателно пределите на страната, сформира Регентски съвет, в който включва и Стамболов. От този момент насетне той започва да играе първостепенна роля в политическия живот на Княжеството. След избора на втория български владетел - принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота, Стамболов е назначен за министър-председател и до май 1894 г. продължава да направлява цялостната политическа дейност на страната. Полага големи грижи за развитието на занаятите и индустрията, сключва и първите търговски договори с някои от западноевропейските държави (въпреки формалните пречки от т. нар. режим на капитулациите), съдейства за активизиране на културния живот и пр. В областта на външната политика провежда открита антируска линия. Спрямо вътрешната политическа опозиция проявява нетърпимост и преследва сурово своите противници. Въпреки големите му заслуги за довеждането на княз Фердинанд I на българския престол, в началото на 90-те години на XIX в. отношенията между тях започват да се влошават, за да достигнат до пълен разрив през май 1894 г. Считайки за невъзможно по-нататъшното си сътрудничество с княза, Стамболов подава оставката на своя кабинет (май 1894 г.), която за негова изненада е приета от държавния глава. От този момент насетне се опитва да съсредоточи силите си в създадената от него Народнолиберална партия (1886-1887 г.) и в издаването на нейния печатен орган. Дейността му обаче е силно възпрепятствана, тъй като е поставен фактически в положение на домашен арест. През 1895 г. е нападнат на една от централните столични улици и е съсечен. Няколко дни по-късно – на 6 юли умира от получените тежки рани. Освен като революционер, политически и държавен деец Стамболов се изявява и като поет. Автор е на сравнително неголям брой стихотворения, част от които издава още през 1875 г. заедно с Христо Ботев в стихосбирката "Песни и стихотворения". Стиховете му не се отличават с особено високи художествени качества, но поради техния призивен тон се радват на голяма популярност сред съвременниците му. Като журналист освен с редактирането на споменатия Ботев вестник сътрудничи на редица български и руски периодични издания, редактира и други вестници. Като преводач превежда главно стихотворения от руски език, както и романа на Н. Г. Чернишевски "Какво да се прави?", текста на който не успява да обнародва, поради което не е запазен. Драган (Димитър) Кириаков Цанков е обществен и политически деец, почетен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 28 октомври 1828 г. в Свищов. Учи в Одеската семинария и в Киевската гимназия, след което посещава лекции в университета във Виена. Постъпва на работа като учител в Цариград, където се включва в дейността на ръководеното от Георги Сава Раковски Тайно общество. През 1860 г. подписва от името на българите католици уния с Римската църква. Премества се да учителства в Русе, където става инициатор за създаването на читалище "Зора". През 1864–1866 г. е директор на Вилаетската печатница в Русе, а след това последователно става управител на турското корабоплаване по р. Дунав, заместник-управител на Нишкия санджак и на Видинския санджак. След разгрома на Априлското въстание (1876 г.) Цанков заедно с М. Балабанов обикаля европейските държави, за да ги запознае с жестокостите, извършени от турските власти, и със стремежа на българския народ за свобода. След Освобождението Цанков е вицегубернатор на Търново. Народен представител е в Учредителното събрание (1879 г.), където се утвърждава като един от водачите на либералите. Взема активно участие в управлението на държавата като министър-председател (24 март – 28 ноември 1880 г.), в правителството на Петко Каравелов е министър на вътрешните работи (28 ноември – 17 декември 1880 г.). По време на режима на пълномощията (1881–1883 г.) се обявява за възстановяване на конституцията, но е склонен на компромис с умерените консерватори. Отново е министър-председател от 7 септември 1883 г. до 29 април 1884 г. След разцеплението на Либералната партия Цанков поставя началото и оглавява Прогресивнолибералната партия. След детронацията на княз Александър I Батенберг е министър на вътрешните работи в правителството на митрополит Климент (9–12 август 1886 г.). Русофил, Цанков се обявява срещу външната политика на Регентството и правителството на Стефан Стамболов и емигрира в Русия. От там ръководи дейността на българската политическа емиграция. Връща се в България през 1895 г. Дългогодишен народен представител, Цанков е председател на ХII Народно събрание (1902–1903 г.). Редактира в.: "България", "Източно време" и "Независимост". Публикува "Кратка българска история". Умира на 11 март 1911 г. Петко Стойчев Каравелов е политически и държавен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 24 март 1843 г. в Копривщица. Брат е на Любен Каравелов. Завършва гимназия в Москва. Постъпва в Историко-филологическия факултет, а след това и в Юридическия факултет на Московския университет. В България се завръща заедно с руската армия през 1877 г. Назначен е за вицегубернатор на Видин, а по-късно става окръжен управител на Търново. Взема участие в работата на Учредителното събрание (1879 г.), където застава на либерални позиции. Избран е за председател на I Народно събрание. Дълги години участва активно в политическия живот на страната и заема отговорни държавни постове: министър на финансите (24 март – 28 ноември 1880 г.), министър-председател и министър на финансите и управляващ Министерството на правосъдието (28 ноември 1880 г. – 27 април 1881 г.). След извършването на държавния преврат (1881 г.) от княз Александър I Батенберг емигрира в Пловдив и продължава борбата за възстановяване на Търновската конституция. След премахване на режима на пълномощията се завръща в София. Като министър-председател и министър на финансите (29 юни 1884 г. – 9 август 1886 г.), министър на обществените строежи, пътищата и съобщенията (29 юни 1884 г. – 1 януари 1885 г.) и управляващ Министерството на вътрешните работи (21 март 1885 г. – 9 август 1886 г.) полага много усилия за международното признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.). След детронацията на княз Александър I Батенберг е председател на временното правителство (12–16 август 1886 г.) и член на Регентството. По време на управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) е в опозиция и отстоява своите русофилски убеждения. След убийството на министър Христо Белчев (март 1891 г.) е осъден на дългогодишен затвор. Освободен е след амнистия през 1894 г. Един от ръководителите на Либералната партия от нейното създаване, през 1896 г. той става основател и председател до края на живота си на Демократическата партия. Министър-председател и министър на финансите е (19 февруари – 21 декември 1901 г.) и е управляващ Министерството на народното просвещение (25 април – 21 декември 1901 г.). Под влияние на международната финансова криза и направените външни държавни заеми си подава оставката. Една година по-късно умира. По време на своето управление Каравелов се стреми към създаване на условия за замогване на селското население, прокарване на умерен протекционизъм, строги икономии и максимално използване на националните ресурси. Заедно с Марин Дринов и Константин Иречек следи за развитието и субсидирането на Българското книжовно дружество и издаването на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". Поставя началото на инициативата за създаване на Дружество за разпространение на полезни знания сред народа и на сп. "Библиотека "Свети Климент". Умира на 24 януари 1903 г.

Преди 131 години на 23 Декември 1887 година

От Турция с гръцкия кораб "Георгиос" навлиза четата на капитаните Николай Набоков и Петър Боянов (включва 38 черногорци и 9 българи), подготвена от русофилската емиграция в Цариград с руски средства, за да вдигне въстание срещу русофобското регентство на Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров. На 24 декември части на Българската армия разгромяват четата. Политиката на намаляване на руското влияние в България и авторизиране на държавното управление, която княз Александър I Батенберг провежда създава силни настроения против него у нас и води до обтягане на отношенията между България и Русия. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят княз Александър I от престола. Русофобски настроени дейци осъществяват контрапреврат с цел възвръщане на престола на детронирания княз. Контрапревратът се организира от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и се подкрепя от началника на пловдивския гарнизон Сава Муткуров. На 11 август те се обръщат с прокламация към българския народ, в която обявяват правителството на Васил Друмев за незаконно и призовават народните маси да защитят короната. Към София се отправят останалите верни на княза военни части от Южна България и Сливница. Детронаторите се разбягват. Изпраща се телеграма до княз Александър I Батенберг, с която го приканват да се завърне в страната. На 12 август се съставя ново правителство начело с Петко Каравелов. То обаче просъществува само 4 дни. Съставя се княжеско наместничество, което според чл. 19-ти на Търновската конституция трябва да управлява страната при отсъствието на владетеля. В състава му се включват Стефан Стамболов, Петко Рачов Славейков и д-р Г. Странски. Образува се ново правителство начело с Васил Радославов. Князът се отправя обратно за България. По пътя изпраща телеграма до руския император, с която иска съгласието му за оставането си на престола. Отговорът е отрицателен и на 25 август 1886 г. княз Александър I Батенберг абдикира окончателно. Преди да напусне България, монархът съставя Регентство, което да управлява страната до избора на нов княз. В него влизат Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров. Регентството е временно управление на едно или няколко лица, когато монархът е малолетен, продължително боледува или отсъства от страната или престолът е овакантен. Николай Александрович Набоков е руски военен деец, капитан. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), след която остава на служба в Източнорумелийската милиция. След Съединението (1885 г.) се демобилизира. Възглавява бунт против Регентството (1886-1887 г.), избухнал в Бургаския край на 22 октомври 1886 г. Заловен е след неуспеха на акцията и е осъден на вечни окови. Като чуждестранен поданик е предаден на руския консул в Бургас. Не се отказва от действията си да се противопоставя на русофобската политика на управляващите среди в България и заедно с капитан Петър Боянов сформира чета в Турция, с която навлиза в България през октомври 1887 г. с намерение да вдигне въстание в Бургаско. Четата обаче бързо е разбита от българската войска, а сам Набоков пада убит на 25 декември 1887 г. край с. Ново Паничарево, Бургаско. Петър Боянов е артилерийски офицер, капитан, русофил. Роден е през 1851 г. в Сливен. Взема участие в Сръбско-българската война (1885 г.). Обявява се срещу русофобската политика на Регентството и през септември 1886 г. оглавява бунт срещу него в Стара Загора. След неуспеха на бунта емигрира в Одрин. Оттам се заема с организирането на въстание срещу правителството на Стефан Стамболов, което да обхване Старозагорския край и да избухне на 22 октомври 1887 г. В навечерието на въстанието Петър Боянов навлиза с чета в българска територия и пада убит в станалото сражение.

Преди 142 години на 23 Декември 1876 година

В Цариград се свиква Цариградската конференция (23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.). В нея участват посланиците на Великите сили - Англия, Германия, Австро-Унгария, Италия, Русия и Турция. Първоначално (от 30 ноември до 10 декември) маркиз Р. Солсбъри - специален английски пълномощник, и граф Н. П. Игнатиев се договарят относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина. След това започват предварителни заседания (11 – 22 декември) без турски представители. Приема се общото становище да се образуват 3 автономни области, от които 2 - населени с българи. Изработва се проект за органически правилник за двете български области. Руският проект предвижда единна българска автономна област, включваща Мизия, Тракия и Македония. Срещу него възразява австро-унгарският външен министър граф Г. Андраши. Маркиз Солзбъри също възразява срещу голяма българска автономна област и се стига до идеята за две области - Източна, с център Търново, и Западна - с център София (без Беломорието и Одринска Тракия и по-голямата част от Родопите, въпреки българския им характер). Английският представител иска разделянето вертикално на българските земи, тъй като смята, че в източната половина живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно. Всъщност главният въпрос е не освобождаването на България, а как да се уравновесят интересите на Великите сили така, че Русия да не усили прекалено своите позиции. Затова проектът за органически устав предлага автономия на двете български области - не държава или държави, нито пък свобода и независимост. В органическия устав се предвижда основна административна единица да бъде кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта. Няколко санджака образуват област, управлявана от валия, назначаван за срок от 5 г. от Високата порта със съгласието на Великите сили. Валията да бъде християнин, може и чужденец. 30 % от данъците се прибират от османското правителство. Съдебната система да бъде устроена според османския граждански закон. Турската армия остава в областните градове и крепостите, създава се милиция и жандармерия, чиито офицери се назначават от Високата порта. Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на 1 г. изпълнението на тези споразумения. Всички проекти на Цариградската конференция целят запазването на Османската империя като противовес на Русия, която се стреми да завладее или постави под свой контрол Босфора и Дарданелите. На официалното откриване на 23 декември 1876 г. Савфет Мехмед паша, председателстващ заседанието, отхвърля основанията за свикването на конференцията, базирайки се на обявената нова турска конституция (което по замисъла на султанското правителство трябвало да отнеме почвата под краката на конференцията, да я направи безпредметна). Веднага след изложението на Савфет паша топовни гърмежи оповестяват прокламирането на конституцията. Неотстъпчивостта на турците, продиктувана и от задкулисното внушение на Англия, блокира конференцията и я проваля. Държавите - участнички в конференцията, в знак на протест отзовават своите посланици от Цариград. По време на цариградската конференция не се стига до окончателно решение.