Събития на дата
19 Февруари 2018

Архивни събития

Преди 69 години на 19 Февруари 1949 година

Националната конференция на Народния съюз "Звено" взема решение да прекрати самостоятелното съществуване на партията и членовете й да се влеят в Отечествения фронт.
Политически кръг “Звено” е обществено-политическа организация с ограничена социална база, създадена през април 1927 г. Основателите и си поставят задачата да възпрепятстват "групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера" и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. Членският му състав включва представители от всички политически партии и професионални организации, без комунистите. Нейните членове запазват своята партийна принадлежност. Наред с безпартийните в "Звено" членуват видни социалдемократи, радикали, демократи, а също и сговористи. През следващите години настъпва еволюция в идейните възгледи на организацията.
Политически кръг “Звено” отрича традиционната парламентарна демокрация, почиваща на принципите на Търновската конституция и възхвалява силната надпартийна авторитарна власт. По време на управлението на Народния блок (1931–1934 г.) около "Звено" започват да се групират дейци от буржоазните партии, недоволни от управлението. Към него се присъединява и по-голямата част от ръководството на Военния съюз. Разнородният политически и социален състав на организацията предизвиква непрекъснати борби в нейните редове. През януари 1934 г. групата около Д. Казасов я напуска и преминава към Народното социално движение на проф. Ал. Цанков. Начело на организацията застава К. Георгиев. С помощта на армията привържениците на "Звено" извършват на 19 май 1934 г. държавен преврат и завземат властта. В новия кабинет министър-председател става К. Георгиев. След преврата Търновската конституция е отменена, Народното събрание разпуснато, парламентарното управление ликвидирано. В страната се установява авторитарно безпартийно управление. "Звено" преминава към полулегален начин на съществуване, след като правителството забранява политическите партии.
След отстраняване от власт на правителството на ген. П. Златев "Звено" минава изцяло в опозиция на монархическия режим. Отказва се от авторитаризма и приема идеята за парламентарна демокрация. Включва се в народофронтовското движение, в борбата за мир и премахване на опасността от нова война. Някои негови дейци стават привърженици на републиканските възгледи. След избухването на Втората световна война "Звено" открито се обявява против въвличането на България във военния конфликт. В годините на съпротивителното движение в България негови представители се включват в Националния комитет на Отечествения фронт (септември 1943 г.). Политически кръг “Звено” взема участие в подготовката и извършването на политическата промяна на 9 септември 1944 г. На 1 октомври 1944 г. възобновява своята организационна дейност под името Народен съюз "Звено". Включва се активно в първите отечественофронтовски правителства.
В "Звено" се очертават три течения: едното, начело с В. Юруков, се обявява против БРП (к) и народнодемократичната власт, другото, възглавявано от К. Георгиев, е за пълно сътрудничество с отечественофронтовската власт и третото, под водачеството на Т. Доброславски и Т. Трифонов, се обявява против групата на В. Юруков. През 1946 г. "Звено" възприема новата програма на Отечествения фронт и изграждането на социализма по сталински модел. През февруари 1949 г. на своя конференция "Звено" взема решение да се саморазпусне. На членовете си препоръчва да се включат в Отечествения фронт. С този акт "Звено" престава да съществува като самостоятелна политическа организация. Печатни органи са: сп. "Звено", в. "Изгрев", сп. "Бразда".

Преди 145 години на 19 Февруари 1873 година

Васил Иванов Кунчев (Левски) наричан още Дякона или Апостола е роден в град Карлово на 18 юли 1837 г. Учи в родния си град, а след това в Стара Загора. През 1858 г., с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост.След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.
През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира "патриотични дружини" за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. След разпускането й прави опит да премине в България с чета, но е заловен от сърбите и затворен в Зайчар. Така неуспехът на четническата тактика го довежда до идеята, че изходът на национално -освободителната борба е в пренасяне на нейния център в България. Идеята му се състой в изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в центрове българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. В резултат на 11 декември 1868 г.и на 1 май 1869 г. Левски предприема две обиколки из страната. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група "Млада България", която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на "Привременно правителство в Балкана". На 26 август се завръща в Букурещ, за да участва в създаването на БРЦК, но тъй като идеите му не са приети от революционерите в Румъния на 26 май 1870 г. Левски напуска Букурещ и се завръща в България с цел да организира и изгради мрежа от революционни комитети. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Магуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него. През 1871 г. от Румъния са му изпратени като помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застанал изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г.в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, на което Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" (1871 г.). В уводната и част е формулирана целта на организацията: "С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи." За всяко отклонение от тази цел "Наредата" предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.След като получава пълномощието от БРЦК. Васил Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България, включително и в Македония. Точно когато дейността му достига своя най-голям размах на 22 септември 1872 г. в Арабаконашкия проход (дн. Ботевградски проход), Средна Стара планина, въпреки забраната от негова страна, е ограбена турска пощенска кола. Акцията е организирана от Общи, взети са 125 000 гроша, които трябвало да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. В отговор турските власти предприемат масови арести на населението в този край, задържани са и голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села. Действията на турските власти са улеснени до голяма степен от признанията, които прави Димитър Общи след залавяне му. Благодарение на тях властта попада и по следите на В. Левски. За да бъде предпазена от пълно унищожение ВРО, БРЦК иска от Апостола да вдигне въстание в България. Той обаче отказва, тъй като въпреки постигнатите успехи смята, че подготовката за въстание не е достатъчна.. С риск на живота си Пазарджик Левски се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията. След това има намерение да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина е придружаван от Никола Цветков.
На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. На 7 януари е организирана очна ставка с Димитър Общи и Атанас Попхинов. На следващия ден за одобрение специалната комисия изпраща до великия везир в Цариград присъдата на членовете на Революционния комитет в с. Голям извор, Тетевенско, участвали в обира при Арабаконак.
В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски. Замисълът не довежда до съществен резултат.
Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена.
Васил Левски се налага като лидер на ВРО, идеолог, организатор и ръководител на българското национално- освободително движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", за общество и държава, в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония".

Преди 157 години на 19 Февруари 1861 година

Рачо Петров Стоянов е генерал от пехотата, български офицер и политик. Той заема редица постове в българската армия, а след уволнението си през 1896 г. се занимава с политическа дейност. Два пъти е министър-председател на България — първият път оглавява временното 21-во правителство от 25 януари 1901 г. до 4 март 1901 г., а вторият — 26-тото правителство от 19 май 1903 г. до 4 ноември 1906 г. По време на своята кариера той е смятан за особено близък с княз Фердинанд I.

Рачо Петров е народен представител в XI (1901 г.) и XIII (1903-1908 г.) Обикновено Народно събрание.

Рачо Петров завършва Военното училище в София през 1879 г. и Николаевската военна академия в Санкт Петербург през 1883 г. След Съединението (1885 г.) и по време на Сръбско-българската война е началник-щаб на армията. През 1887 г. е началник на Военното училище, а след това отново началник-щаб на армията (1887-1894 г.). Рачо Петров участва активно в потушаването на военните бунтове в Русе през 1887 г. През 1894 г. става военен министър в правителството на Стефан Стамболов и остава на поста във втория и третия кабинет на Константин Стоилов до 1896 г. Обвиняван в злоупотреби, той е произведен в генерал-майор и напуска армията и министерския пост на 29 ноември 1896 г.

През следващите години Рачо Петров се занимава с политическа дейност, като е близък с Народнолибералната партия. Участва във второто правителство на Тодор Иванчов, а в началото на 1901 г. оглавява временно правителство, натоварено с провеждането на избори. През 1903-1906 г. отново оглавява правителство на Народнолибералната партия.

Рачо Петров е мобилизиран в началото на Балканската война и е назначен за комендант на Търново Сеймен. По време на Междусъюзническата война командва 3-та армия, а след нейния край е повишен в генерал-лейтенант (1913 г.). По време на Първата световна война известно време е управител на Македония, след това е преместен в щаба на армията. През 1917 г. окончателно напуска армията по свое желание.

При правителството на Александър Стамболийски той е съден и прекарва 4 години в затвора. Амнистиран е през 1924 г. През 1936 г. е повишен в генерал от пехотата.

Преди 163 години на 19 Февруари 1855 година

Александър II (1818 г.-1881 г.) е руски император от династията Романови, най-големия син на Николай I Павлович и Александра Фьодоровна. Политическото положение в Русия след неуспешната Кримска война (1853-1856 г.) създава условия за реформи и Александър II е принуден да ги започне. На 19 февруари 1861 г. ( 3 март 1861 г.) отменя крепостното право, поради което е наречен Цар Освободител. Александър II отменя телесните наказания и въвежда нов университетски устав (1863 г.), земска и съдебна реформи. Започва подготовката на военна реформа. От 1862 г. обявява публично държавния бюджет. След 1866 г. се извършват няколко опита за атентат срещу Александър II. Това довежда до засилване на ролята на органите за вътрешна сигурност и репресиите срещу радикалните течения, организации и движения. Създава върховна разпоредителна комисия (1880 г.) начело с граф Лорис-Меликов. Създава условия за либерализация на обществения живот и проявяване на радикални идеи в публицистиката, литературата и други области на обществения живот. Приема закон за градско самоуправление (1870 г.) и закон за всеобща военна повинност (1874 г.). В областта на външната политика Александър II обръща особено внимание на т. нар. източен въпрос и за отменяне условията на Парижкия мирен договор (1856 г.). Продава на САЩ Аляска (1866 г.), присъединява Туркестан (1864 г.), Хива (1873 г.) и Кокандското ханство (1876 г.). За да засили руското влияние на Балканите, започва война с Турция (1877-1878 г.). Войната завършва с успешния за Русия Санстефански мирен договор (1878 г.). Берлинският конгрес (1878 г.) затвърждава политическото положение на Русия в Европа като велика сила. Александър II става жертва на атентат, организиран от радикалната организация "Народна воля".