Събития на дата
14 Ноември 2017

Архивни събития

Преди 40 години на 14 Ноември 1977 година

В Анкара е подписан българо-турски допълнителен протокол към споразумението за изселване между двете страни от 1968 г.. Турция се съгласява да увеличи квотата на емигрантите и до края на ноември 1978 г. да приема по 1300 души седмично, а не както дотогава - по 300. По протокола се изселват още 62 000 души. С него завършва проточилото се десет години "събиране на семейства". Между 1969 г. и 1978 г. в Турция се установяват близо 130 000 души.

Преди 74 години на 14 Ноември 1943 година

В хода на Втората световна война са бомбардирани София, Враца, Видин, Скопие, след като щабът на стратегическите ВВС на САЩ в Европа сформира 15-а американска въздушна армия за бомбардировки над България, към която е предадена 205-а авиогрупа на британските ВВС.

Преди 105 години на 14 Ноември 1912 година

Кърджалийският отряд със Сборната конна бригада пленяват корпуса на Явер паша.
Кърджалийският отряд е специализиран военен отряд, действащ по време на Балканската война. Сформиран е на 14 октомври 1912 г. Има за задача да съдейства за изтласкването на турските войски от Кърджалийския район и да осъществи настъпление към Александруполис (на турски Дедеагач). В неговия състав е включена и 3-та бригада на Македоно-одринското опълчение, командвано от ген.-майор Н. К. Генев. Кърджалийският отряд превзема Мъстанли (днес Момчилград) и се насочва към Гюмюрджина и Александруполис. В съвместни бойни действия със Сборната конна бригада пленяват корпуса на Явер паша. С настъплението си в района на Родопите и Западна Тракия кърджалийския отряд допринася за прекъсване на връзката между турските войски от Източна Тракия и Македония и осигурява фланга на българската армия в Източна Тракия.

Преди 180 години на 14 Ноември 1837 година

В района на Чипровския манастир се събират около 2000 души, които под ръководството на Върбан Панов, Кръстьо Нешин и Илчо Андреев обявяват въстание. Поредният бунт на християнското население от Северозападна България отново е предизвикан от тежките данъци и от произволите на местните аги и бейове.
Берковско-пиротските въстания (1834-1837 г.) са бунтове на българското население от Северозападна България за освобождение от османско иго. През 1832 г. Високата порта ликвидирала разложената военно-спахийска система и пристъпва към създаването на редовна армия, заедно с това тя прокламирала и аграрна реформа, която вдъхва известни надежди на поробеното българско население, че ще може да получи земя. Реформата се провежда твърде половинчато, а в северозападните краища на България тя остава само на книга. Това поражда остро недоволство сред местното население.
Подтик за въоръжена борба дава успешният бунт на сръбския княз Милош Обренович, който през 1830 г. успява да откъсне някои области от Източна Сърбия и да ги постави под своя власт. Това вдъхва надежда сред населението на Северозападна България, че чрез масово въстание и с подкрепата на княз Милош ще може да издейства от османското правителство известни свободи.
Първи се надигнат селяните от Берковско, Пиротско и Белоградчишко. В края на 1834 г. и началото на 1835 г. въстанали 16 села. Поради големите обещания на местните османски първенци и отказа на сръбския княз да подкрепи надигналите се селяни въстанието е преустановено.
Обстановката в този край обаче продължавала да бъде напрегната. След като дадените обещания не са изпълнени, през май 1836 г. въстанието отново пламва, този път в Пиротско, Царибродско и Драгоманско, като най-масов характер придобива в Берковско. Начело на надигналите се там селяни застават местните селски първенци, предвождани от Манчо Пунин, поради което и самото въстание получава известност под името Манчова буна. Броят на въстаниците достига до няколко хиляди души. От тях обаче въоръжена е само една твърде незначителна част. В края на 1836 г. към берковските селяни се присъединява и населението на Пиротския край. Съвместните им действия завършват с неуспех главно поради липса на въоръжение. Освен това въстаналите и този път не са подкрепени от княз Милош. Въпреки поражението и на това въстание борбата на българите от северозападните краища на страната не престанала.
През 1837 г. населението на Берковско и Пиротско се вдига отново. Една голяма група от въстаниците под ръководството на В. Панов и Кр. Пешин се събира в Чипровския манастир и води сражение с османските войски. Съпротивата им е сломена пак поради липса на въоръжение и отсъствие на подкрепа от Сръбското княжество.
Макар и безуспешни, Берковско-пиротските въстания изиграват голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. Те показали, че той трябва да разчита на своите собствени сили.