Събития на дата
11 Декември 2018

Архивни събития

Преди 24 години на 11 Декември 1994 година

През 1859 г. след половинвековно противодействие, оглавявано от Имам Шамил, севернокавказкият регион (Чечня) става част от Руската Империя. През 1870 г. е основана столицата на Чечня – град Грозни. През 1944 г. по нареждане на Сталин цялото население на Чечня е изселено в Централна Азия по обвинение в сътрудничество с фашистите. През 1957 г. Хрушчов разрешава на чеченците да се върнат на територията на Чечено-Ингушската АССР.

През октомври 1991 г. след свалянето на Първия секретар на областния комитет на КПСС, Дока Завгаев, бившият генерал от авиацията Джохар Дудаев провежда референдум според чиито резултати обявява Чеченската независима република Ичкерия. През ноември 1991 г. Руският президент Елцин обявява извънредно положение на територията на Чечня. Започналата там военна операция е прекратена след няколко часа. През лятото и есента на 1994 г. Русия обвинява Дудаев в превръщането на Чечня в убежище на криминални престъпници и терористи и призовава чеченците за свалянето му.Антидудаевските сили получават военна подкрепа и правят опит да го свалят, но атаката на столицата Грозни се проваля.

През декември 1994 г. Русия изпраща в Чечня войска, която да възстанови конституционния ред, но руските части срещат ожесточена съпротива. През януари 1995 г. руските войски щурмуват Грозни – след многочислени бомбардировки градът се превръща в руини. През декември 1995 г. Дока Завгаев печели президентските избори, чиято обективност се подлага под съмнение, и става държавен глава на Чеченската република. През януари 1996 г. отрядът на Салман Радуев взема заложници в Дагестан и с 200 от тях се премества в Первомайское. След четиридневни сблъсъци със силите на реда загиват 78 души. През март 1996 г. Грозни отново е атакуван. След няколко дена Елцин обявява прекратяване на широкомащабните военни действия и частично изтегляне на войските.

През април 1996 г. официално е оповестена смъртта на Джохар Дудаев. Президентската длъжност заема Зелимхан Яндарбиев. През май 1996 г. на преговори в Москва Елцин и Яндарбиев сключват примирие. През август 1996 г. след превземането на Грозни Елцин дава пълномощие за регулиране на конфликта на Александър Лебед, който на 31 август подписва мирно споразумение, обещавайки изтегляне на руските войски и отлагане на обсъждането на суверенитета на Чечня до 2001 г. През януари 1997 г. в Чечня се провеждат парламентарни и президентски избори, на които побеждава Аслан Масхадов. Руските войски са изтеглени. През май 1997 г. руската Федерация и Чеченска Република Ичкерия подписват мирен договор в Москва. През 1999 г. Русия отново нахлува в Чечня.

През октомври 2001 г. в Чечня е ликвидиран лидерът на местните уахабити. През ноември 2001 г. Русия съобщава, че по-голямата част от войските ще бъде изтеглена до началото на 2002 г. През октомври 2002 година чеченски терористи вземат за заложници около 800 души в московски театър, при атаката на руските специални части са убити всички терористи и около 120 заложници. През март 2003 г. Русия приветства референдума в Чечня – на него е приета новата конституция, според която Чечня остава в Руската федерация. Същата година Кадиров е избран за президент на Чечня.

През май 2004 г. президентът Кадиров е убит при бомбен атентат. През октомври 2004 година законно избраният президент Алу Алкханов полага клетва. През февруари 2005 година бунтовническият лидер Аслан Масхадов призовава за примирие и преговори с руските власти. Официалните чеченски власти отхвърлят това предложение и заявяват, че Масхадов трябва да се предаде. През март 2005 г. руските власти съобщават, че Масхадов е убит при “специална операция”. През май 2005 година приемникът на Масхадов – Абдул Калим Сайдулаев обявява край на политиката на търсене на мирно решение с Русия и призовава за разширяване на конфликта с Русия. През ноември 2005 г. парламентарните избори в Чеченя са спечелени от подкрепяната от Кремъл “Обединена Русия”.

Преди 77 години на 11 Декември 1941 година

Втората световна война (1939–1945 г.) първоначално е започната от хитлеристка Германия срещу Полша. Но още в първите дни на конфликта в него се намесват Франция и Англия. След разгрома на Полша хитлеристките войски предприемат действия срещу Холандия, Белгия, Норвегия и Франция. На свой ред Италия обявява война на Гърция. България се намесва във войната след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си, а се ограничава само със заемането на някои части от териториите на окупираните от германците страни – Гърция и Югославия. На 22 юни 1941 г. започва хитлеристката агресия срещу СССР, а с нападението на Япония над пристанището Пърл Харбър (7 декември 1941 г.) във войната са въвлечени и САЩ.Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. България е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция тя не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия, чийто резултат са значителни разрушения на жилища и други сгради и човешки жертви. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР. На 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставено е правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за практическото осъществяване на действията срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на К. Муравиев и е обявил вече война. По силата на Крайовския договор (1944 г.) Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Благодарение на това тя избягва надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа. Мирният договор между България и държавите победителки във Втората световна война е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж (Парижки мирен договор).

Преди 88 години на 11 Декември 1930 година

Националната банка на САЩ фалира и затваря всичките си 60 клона, в които имат сметки около 400 000 души. Офисите са затворени поради отсъствие на парични средства за осъществяване на банковите дейности. За 4 дни от 7 до 11 декември от банката са изтеглени депозити за около 20 милиона. При проведеното разследване за установяване банкрута на Американската национална банка собствениците са обвинени в некомпетентност. Американската национална банка е създадена през 1791 година във Филаделфия. Идеята за създаването й е на Александър Хамилтон, първи секретар на Националния резерв. Открити са нейни клонове в още осем града. Функциите й са свързани с отпечатване на американски банкноти, със създаване на паричен фонд за инвеститори, съхраняване фондовете на правителството и с осъществяване на търговски услуги. С основаването й възникват и възражения, че банката не е оторизирана от Конституцията за банка с национален статут, тъй като основните банкови дейности се осъществяват от банките в различните щати. Впоследствие по решение на Конгреса на Американската национална банка са декларирани по-широки права в сравнение с щатските и местни банки.Американската национална банка е наричана още и Първа банка на Америка. Създаването й подпомага унифицирането на националната икономика. До 1811 година дейността на банката е оценена като успешна. Първата американска национална банка просъществува до 1812 година. След войната през 1812 година се създава Втората национална банка на Съединените щати със същите функции.

Преди 107 години на 11 Декември 1911 година

Българският просветител, издател, писател с неоценим принос за развитието на новата българската култура е роден е на 27 август 1828 г. в Клисура. Учи в Панагюрище при С. Радулов, както и при Наейден Геров в Копривщица. Работи като учител. Основател е на класното училище и читалището в Клисура. Залавя се с книгоиздателска дейност. Печата в Белград и Будапеща, разнася книгите из страната. През 1857 г. основава с И. Трувчев и Н. Бояджийски "Дружествена книговезница", която от 1862 г. работи като фирма "Христо Данов и съдружие" (съдружници са Трувчев и Й. Груев). Издава главно учебници и първите географски карти, приспособени за училищата. Откриват се клонове в Русе и Велес. През 1874 г. открива печатница във Виена, която пренася през 1878 г. в Пловдив. От 1873 г. книжарницата му работи без съдружници. След Освобождението продължава активна издателска дейност, както и списването на вестник "Марица" (1878-1885 г.). Народен представител е (1882 г.) и кмет на Пловдив (1896-1899 г.). Дописен член е на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., почетен член е от 1900 г.Основава "Дружествена книговезница" в Пловдив (1857 г.), първообразът на бъдещото издателство "Хр. Г. Данов". Развива активна книгоиздателска дейност от 1858 г. Автор и издател е на 36 взаимоучителни таблици и буквар (1865 г.), на учебниците "Примери за краснописание", "Кратка числителница за малки деца", "Пространна числителница с прибавени задавки за всяко действие", "Пространно битописание на църквата от ветхий и новий завет със 100 изображения" (до 1858 г.). Книгоразпространителска дейност във Велес, Щип, Битоля, Прилеп, Солун, Скопие, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Кукуш, Струмица, Куманово, Неврокоп. До края на живота си издава около 1 000 заглавия, а до ликвидирането на издателството през 1947 г. под неговия търговски знак излизат още 2 400. Девизът му е: "Чрез просвета към свобода".

Преди 143 години на 11 Декември 1875 година

В периода 11 – 12 ноември в Гюргево се създава Гюргевски революционен комитет (ГРК). В работата на комитета участват 15 – 17 души, между които се открояват Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Панайот Волов, Георги Бенковски и др. Всички участници в Гюргевския революционен комитет (ГРК) са съгласни, че през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание в българските земи, затова тяхното внимание изцяло се насочва към изработване на план за предварителна подготовка на бъдещото въстание. Заседанията на комитета продължават до 25 декември 1875 г., след което определените за вътрешността на страната апостоли се прехвърлят нелегално в българските земи. Територията на страната е разделена на 5 окръга (Търновски, Сливенски, Врачански, Пловдивски и Софийски). За всеки окръг са определени по един апостол и по двама помощник-апостоли. В хода на подготовката на въстанието обаче функционират само първите четири окръга. На днешния ден, но година по-късно в Цариград започват предварителни дебати между представителите на шестте велики сили – Англия, Франция, Русия, Австро-Унгария, Германия и Италия. Целта е да се постигне взаимноприемлив компромис по всички спорни въпроси на Източната криза. Дебатите завършват на 18 декември 1876 г. Българският въпрос е в центъра на дискусиите, като най-благоприятен за българите е проектът на ген. Николай Игнатиев, предвиждащ създаване на автономна българска област, в която да се включат всички територии, заселени с българи. След продължителни дебати е приет проектът, защитаван от Австро-Унгария и Англия, в който се предвижда създаване на две автономни български области (вилаета) – Източна с център Търново и Западна с център София.

Преди 150 години на 11 Декември 1868 година

От Цариград Васил Левски започва Първата си обиколка в българските земи. Обиколката продължава до 24 февруари 1869 г., когато Левски се прехвърля във Влашко. Целта на Васил Левски е да събере пълна и обективна информация за реалното състояние на политическите настроения сред българското население. Васил Левски (Васил Иванов Кунчев, Дякона, Апостола) е виден деец на националнореволюционното движение, революционен демократ, гениален идеолог и организатор на българската национална революция, създател на Вътрешната революционна организация, на Българския революционен централен комитет. Роден е на 19 юли 1837 г. в Карлово. Отначало учи в родния си град. През 1855 г. е повикан в Стара Загора от своя вуйчо Василий (монах и таксидиот на Хилендарския манастир) и след като изкарва 3 години в местното класно училище, постъпва в курс за подготовка на свещеници. Подмамен от вуйчо си, че ще го изпрати да се учи в Русия, той приема монашество (1858 г.) под името Игнатий и през 1859 г. става дякон. След като се убеждава, че надеждата да отиде в Русия няма да се осъществи, и в резултат на влиянието на революционните идеи на Георги Сава Раковски той захвърля расото и се включва в националноосвободителното движение (1861 г.). През 1862 г. заминава за Сърбия и постъпва в Първата българска легия в Белград. На 3 март същата година взема участие в боевете на легията с местния турски гарнизон. Проявява голяма храброст и ловкост, заради което получава прозвището Левски. След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода, а след това известно време работи като абаджийски чирак в Белград. През пролетта на 1863 г. се прехвърля в Румъния и след кратък престой там се завръща в България. Заподозрян или пък наклеветен от своя вуйчо, той е хвърлен за няколко месеца в пловдивския затвор. След излизането си на свобода той окончателно се отказва от монашеството и от 1864 г. до 1866 г. учителства в с. Войнягово, Пловдивско. Заедно с това води и революционна пропаганда сред местното население и организира малки "патриотични дружини" за подготовка на въстание. През 1866 г. е заподозрян от османските власти за революционната му дейност и за да не попадне отново в техните ръце, е принуден да се отправи за Северна Добруджа, където продължава учителската и революционната си дейност. През пролетта на 1867 г. по препоръка на Георги Сава Раковски е включен от Панайот Хитов в неговата чета като байрактар. През лятото на същата година преминава заедно с нея в българските земи и извървява целия й път до сръбската граница. Пристигайки отново в Белград, Левски участва и във Втората българска легия (1868 г.). След нейното разпускане прави опит да мине с чета в България и да вдигне въстание в Средна Стара планина, но е арестуван от сръбските власти и хвърлен в затвора в Зайчар. След освобождаването си се отправя незабавно за Румъния. Неуспехите на четническата тактика убедили Левски в необходимостта от издигането на националнореволюционната борба на българския народ на нова, по-висока степен. Като непосредствен участник в двете легии и в четата на Панайот Хитов той стига до извода, че борбата на българите за национално освобождение трябва да бъде поставена вън от зависимостта на външни фактори и че четите не могат да вдигнат народните маси на обща борба против османската власт. Левски достига до идеята за пренасяне центъра на подготовката на бъдещата национална революция вътре в страната и вместо организираните в съседните страни революционни чети да се пристъпи към изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в главните революционни огнища на българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. След като не успява да ги убеди в нейната правота, решава да се заеме сам с реализирането й. В края на 1868 г. и през 1869 г. Левски предприема две обиколки из България, като при втората започва да основава революционни комитети. За първата си обиколка той получава известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората е подпомогнат от либералната група "Млада България", която го снабдява и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на "Привременно правителство в Балкана". През октомври 1869 г. Левски се завръща в Румъния и участва в създаването на БРЦК в Букурещ. През 1869-1970 г. заедно с Левски Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. През 1870 г. се прехвърля в България и продължава с още по-голяма енергия изграждането на гъста мрежа от революционни комитети в различните краища на страната. В края на същата година той създава и ръководен център на ВРО в Ловеч под наименованието "Привременно правителство в България". През 1871 година Левски продължава дейността си по изграждане на революционни комитети. В негова помощ са изпратени Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застава изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработва проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпраща до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г. в Букурещ е свикано първото Общо събрание на БРЦК, което обсъжда и приема изработените от него документи. След събранието той получава пълномощно от БРЦК да продължи дейността си по изграждането на революционните комитети в България и през лятото на същата година преминава отново река Дунав на българския бряг. Успоредно със създаването на революционни комитети той предприема и известна реорганизация на ВРО. Наред с местните частни комитети започва да изгражда и окръжни, на които се възлагат ръководни функции по отношение на първите, влизащи в пределите на техния район. Изграждането на ВРО върви с неотслабваща сила и темпове до есента на 1872 г., когато група дейци начело с Димитър Общи извършват Арабаконашкия обир. В резултат на предприетите арести на членове и съмишленици на революционните комитети в Софийско, Орханийско (днес Ботевградско), Тетевенско и др. на ВРО е нанесен тежък удар от османските власти. За да бъде предпазена тя от пълно унищожение, към Левски е отправен повик от БРЦК в Букурещ да вдигне въстание в България. Той обаче отказва да стори това, тъй като въпреки постигнатите успехи все още смята, че делото не е доведено до онази степен, която би позволила на ВРО да възглави едно общо въстание в България. С риск за живота си Левски от Южна България (Пазарджик) незабавно се отправя към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията, след това имал намерение да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. той е заловен чрез предателство в Къкринското ханче (на изток от Ловеч). Първоначално е отведен за разследване в Търново (днес Велико Търново), а след това е изправен пред специален съд в София. Пред съдиите се държи достойно, като прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и по такъв начин не позволява задържането на други нейни дейци. Осъден е на смърт и на 18 февруари 1873 г. е обесен край София (на мястото на днешния паметник в центъра на столицата). Със своята цялостна дейност Левски се изявява като най-изтъкнатия идеолог на българското националнореволюционно движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до него и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка на народните маси за борба чрез създаването на революционни комитети и пренасянето на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярва в силите на българите сами да извоюват своята свобода чрез народна революция. За него републиканската форма на управление ("чиста и свята република") е единствената гаранция за запазване на демократичните свободи.