Събития на дата
1 Февруари 2018

Архивни събития

Преди 73 години на 1 Февруари 1945 година

Изпълнени са смъртните присъди срещу осъдените от върховните състави на т.нар. Народния съд. Той има 4 върховни и 64 областни състава, заседаващи от декември 1944 г. до април 1945 г. Образувани са 135 процеса с общ брой на подсъдимите в страната 11 122 души. Оправдани са 1516, 451 делата са спрени или прекратени. По дело № 1 осъдените на смърт са 2730 души и сред тях са тримата регенти, 22-ма министри (всички от кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов и 4-ма от кабинета на Иван Багрянов), 67 депутати, 47 генерали и полковници и др. На всички осъдени са наложени глоби, конфискации на имуществото и лишаване от определени права. През 26 август 1996 г. Върховният съд отменя присъдата, по която са осъдени на смърт царските регенти, министри и съветници.
[b]Александър Станишев [/b]- държавен деец, лекар-хирург, професор. Роден е в Кукуш през 1886 г. Завършва Солунската българската мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". Следва една година естествена история в СУ "Св. Климент Охридски", след което завършва медицина в Мюнхен. Известно време работи в различни болници в Германия. През 1912 г. се завръща в България и по време на Балканските войни и Първата световна война е хирург във военните болници. След войните заминава отново за Германия, специализира в Мюнхен и Хайделберг. От 1920 г. е редовен доцент, а по-късно (1927–1944 г.) – професор, ръководител на катедра по клинична хирургия в Медицинския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Декан на факултета (1930–1931 г., 1937–1938 г.) и ректор на университета (1938–1939 г.). Създател и пръв ръководител на Хирургическата клиника. Станишев е член, а през 1938 г. подпредседател на Международната хирургическа академия в Женева. Привърженик на идеята за по-тясно културно и политическо обвързване на България с Германия. Отстоява тази позиция като министър на вътрешните работи в правителството на Ив. Багрянов (1 юни–2 септември 1944 г.). Публикува над 50 научни труда и статии, по-важни от които са: "Пластично възстановяване на анкилозирана коленна става", "Пластично възстановяване на горна устна чрез трансплантация от долната", "Волево движение на изкуствената ръка, Зауербахова операция, собствена метода и техника на протезата" и др. След 9 септември 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд.
[b]Иван Бешков [/b]- обществен и държавен деец. Роден е в с. Долни Дъбник през 1896 г. Брат е на народния художник Ил. Бешков. Завършва Търговска гимназия в Свищов и следва финансови и стопански науки в Лайпциг, Германия. След Първата световна война записва право в СУ "Св. Климент Охридски", но се отказва и продължава образованието си по финансови и стопански науки в Лайпциг. След завръщането си в България е учител в родното си село (1922–1924 г.) и директор на местната земеделска кооперация (1924–1926 г.). Един от основателите на кооперация "Българска захар" и член на управителния й съвет (1926–1936 г.). Главен директор на Общия съюз на българските земеделски кооперации (1938–1943 г.), администратор на Българската земеделска и кооперативна банка (1934–1938 г.). Член на БЗНС от 1923 г. Депутат в ХХII (1927–1931 г.), ХХIII (1931–1934 г.) и ХХV ОНС (1940–1944 г.). Министър на земеделието и държавните имоти (14 септември 1943 – 1 юни 1944 г.). Съден от Народния съд, осъден на смърт и разстрелян в София.
[b]Иван Русев [/b]- военен, политически и държавен деец, ген.-майор. Роден е в Шумен през 1872 г. Първоначално учи във Военното училище в София, а след това заминава за Русия и завършва Генералщабната академия в Санкт Петербург. Завръща се в България и взема участие в Балканските войни и в Първата световна война. След това минава в запаса. Включва се активно в дейността на Военния съюз и Народния сговор. Русев е един от главните организатори на държавния преврат на 9 юни 1923 г.. В правителството на Ал. Цанков (9 юни 1923–4 януари 1926 г.) е министър на вътрешните работи и народното здраве. Като такъв носи голяма отговорност за организирания бял терор в страната. Дълги години е народен представител – от 1923 до 1934 г. и през 1940–1941 г. След държавния преврат на 19 май 1934 г. с част от деветоюнците образува крило, което подкрепя управляващите среди. След 9 септември 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд.
[b]Добри Божилов [/b]- политически и държавен деец, финансист. Роден в Котел през 1884 г. След завършване на основно образование в родния си град продължава да учи в търговската гимназия в Свищов. От 1902 г. в продължение на 20 г. работи като банков служител. През 1922 г. е назначен за член на Управителния съвет на Българската народна банка, а от 1935 г. до 1938 г. е неин управител. Междувременно е привлечен и за преподавател по финансови науки в тогавашния Свободен университет (днешен Университет за национално и световно стопанство). От ноември 1938 г. до 14 септември 1943 г. е министър на финансите в кабинетите на Г. Кьосеиванов и проф. Б. Филов. След включването на проф. Б. Филов в състава на Регентския съвет е назначен за министър-председател, който пост заема до 31 май 1944 г. Като шеф на българското правителство провежда политика на засилен терор против съпротивителното движение в страната. Външната му политика е насочена към по-нататъшно обвързване на България с държавите от хитлеристката ос. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на смърт и е разстрелян.
[b]Първан Драганов [/b]- военен и държавен деец, дипломат. Роден в Лом през 1890 г. Завършва Военното училище в София, а след това и Военна академия в Германия. След края на Първата световна война е назначен на служба в двореца като офицер от свитата на цар Борис III. От 1932 г. преминава на дипломатическа работа. Назначен е за военен аташе в Берлин, а от 1935 г. е съветник в българската легация в Париж. През 1936-1937 г. е пълномощен министър във Виена, а от 1938 до 1942 г. заема същия пост в Берлин. Допринася за въвличането на България във Втората световна война като съюзник на държавите от хитлеристката ос. От 1942 г. до 1 юни 1944 г. е пълномощен министър в Мадрид, след което е включен в кабинета на Ал. Багрянов като министър на външните работи и изповеданията, на който пост остава до 2 септември същата година. След 9 септември 1944 г. е задържан, осъден на смърт от Народния съд и разстрелян.
[b]Иван Иванов Багрянов [/b]- български общественик и политик. Роден е на 27 ноември 1891 г. в с. Воден, Разградско. Адютант на цар Фердинанд I и на цар Борис III. Като министър-председател (1.06.1944 г. -2.09.1944 г.) и министър на земеделието и държавните имоти в кабинетите на Г. Кьосеиванов и Б. Филов (1938-1941 г.) прокарва закон за социално осигуряване на селяните-земеделци. Външният натиск на Съветския съюз и вътрешните размирици, провокирани от комунистическата партия, не позволяват на правителството му да предприеме радикални действия за спасяване на България. Осъден на смърт от т. нар. Народен съд и разстрелян. Присъдата е отменена през 1996 г.
[b]Тодор Павлов Кожухаров [/b]- български журналист и публицист, известен повече с псевдонима си Федя Чорни и щабскапитан Копейкин. Роден е на 23 юли 1891 г. в Станимака, дн. Асеновград. Завършва Военното училище в София (1917 г.) и участва във войните като артилерийски офицер. От 1926 г. е директор на в-к “Слово”; министър на съобщенията в кабинета на Андрей Тошев (1935 г.). Обявява се против създаването на Отечествения фронт и партизанското движение в България. Осъден на смърт от т. нар. Народен съд. През 1996 г. Върховният съд го признава за невинен.
[b]Иван Киров Вазов [/b]- юрист, военен и държавен деец. Роден в Севлиево през 1892 г.. Завършва Военното училище в София. Участва във войните 1912–1913 г. и 1915–1918 г. и достига до чин майор. След края на Първата световна война напуска по собствено желание военната служба и завършва право в СУ "Св. Климент Охридски". Специализира държавни и правни науки в Лайпциг, Германия. Работи като адвокат. Депутат е в ХХV ОНС (1940–1944 г.). Министър на търговията, промишлеността и труда (14 април 1943 – 1 юни 1944 г.). Съден от Народния съд, осъден на смърт и разстрелян.
[b]Кирил Преславски (Кирил Хенрих Франсоа Луиза Антоан Карл Филип, княз Преславски) [/b]- български княз, втори син на цар Фердинанд I Сакс-Кобургготски, по-малък брат на цар Борис III. Наследник на престола от 3.10.1918 г. до 16.06.1937 г. Роден е на 5 ноември 1895 г. в София. Завършва Военното училище в София и участва като офицер в Балканската (1912-1913 г.) и I световна война (1915-1918 г.); ген.-лейтенант (1938 г.), инспектор на пехотата (1935 г.). След абдикацията на цар Фердинанд I заминава с него в Германия и завършва агрономство в гр. Хале. Завръща се в България през 1926 г. и служи като офицер от българската армия. На 9 септември 1943 г. ХХV ОНС го избира за регент на България (заедно с Б. Филов и ген. Н. Михов, до 8.09.1944 г.). Осъден на смърт от I върховен състав на т. нар. Народен съд и разстрелян в района на Софийски централни гробища. Присъдата му е отменена през 1996 г.

Преди 77 години на 1 Февруари 1941 година

Спогодбата е между хитлеристкото и българското правителство за финансиране и снабдяване на германските войски в България. Наречена е на името на германския представител, който я подписва. Предвижда Българската народна банка да предостави средства за покриване нуждите на хитлеристките войски в България срещу финансовите задължения на страната към Третия райх, а ако такива няма, покриването на тези разходи да се осъществява чрез заверяване на клиринговата сметка на БНБ при Дойче Феррехнуунгскассе. Спогодбата предвижда още снабдяването на хитлеристките войски с храни и фуражи да се извършва от Германия, а покупките на тези артикули в България да става само в рамките на определените квоти. Клаузите на спогодбата не се спазват от хитлеристка Германия. Вместо предвидените 500 млн. лв. до септември 1944 г. тя изтегля от БНБ 7,039 млрд. лв. А от изкуствено поддържания висок курс на марката (32,50 лв. вместо 9,43 лв.) ощетява България с още 5,9 млрд. лв. Нарушава се и клаузата за снабдяването на германските войски с хранителни стоки, като вместо от Германия то се извършва от България. Не е спазено и изискването да не се изнасят стоки от България. Спогодбата престава да действа след преустановяване на официалните отношения между двете страни през септември 1944 г.

Преди 116 години на 1 Февруари 1902 година

Откуп от 104 кг. злато е изплатен на Яне Сандански. На 21 август 1901 г. по шосето между Банско и Горна Джумая (днешен Благоевград) четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат американската протестантска мисионерка Елена Стоун и нейната придружителка Катерина Цилка. Целта на отвличането е набиране на средства за закупуване на оръжие за ВМОРО. Опитът на турските власти да открият четата завършват без успех. Междувременно аферата придобива все по-голяма известност и под натиска на международната и особено на американската общественост турското правителство предоставя 14 500 златни турски лири. Елена Стоун и Катерина Цилка са освободени. Пуснати на свобода, те изнасят поредица от сказки в Европа и САЩ, с които популяризират делото на ВМОРО.

Преди 140 години на 1 Февруари 1878 година

Започват преговорите за сключване на мирен договор между Русия и Турция след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.).
Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвиква се от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.), с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание (1875 г.), Априлското въстание (1876 г.) в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.). Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта по нейна и на Англия инициатива се свиква Цариградската конференция (1876-1877 г.). След нейния неуспех войната става неизбежна.
На 3 (15 нов стил) януари Русия сключва съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена – анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласява да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23 нов стил) април Русия скъсва дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден – 12 (24 нов стил) април, в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Този път руският император тръгва със своя народ за избавлението на друг народ – акт, непознат в дългата история на Романови. На циркулярната нота на турския външен министър Савфет Мехмед паша на другия ден след обявяването на войната до западните велики сили да вземат участие във въоръжения конфликт не се отзовава нито една европейска държава. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15 нов стил) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застава на страната на Русия и нейните войски започват активни военни действия през август.
В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) е съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също са почти равни. През нощта на 15 (27 нов стил) юни руските войски под командването на ген. М. И. Драгомиров форсират р. Дунав при Зимнич. Свищов е първият освободен български град. За преминаване на Балкана е определен Предният отряд (в който влиза и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете са определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли – нов стил) е превзет Търново, на 2 (14 нов стил) юли Предният отряд преминава през Хаинкьойския проход (днес Проход на републиката) Балкана и се насочва към Стара Загора. На 31 юли се завързват епични боеве, в които наред с руските войници и офицери се сражават и проявяват голяма храброст българските опълченци. Предният отряд отстъпва пред многочисления враг. Турското командване прегрупира силите си, а в негова подкрепа идва от Северна Албания (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по ЖП линия Дедеагач – Одрин – Търново – Сеймен (днес Симеоновград) армията на Сюлейман паша.
След това русите преминават към отбрана. С това започва вторият период на войната. Западният отряд превзема Никопол, но не успява да превземе Плевен, където от Видин идва 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказват неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски също преминават към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубват завладяното, с изключение на гр. Ардахан. През август руските войски и българските опълченци на Шипка след героични боеве удържат позициите (Шипченска епопея). Това е едно от двете най-решителни сражения в цялата освободителна кампания. Чутовната храброст на опълченците спасява цялата война. Третият щурм на Плевен отново завършва с несполука. Руското командване разбира, че войната ще се реши при Плевен, и затова пристъпва към блокада на града, която завършва на 28 ноември (10 декември нов стил) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) пада в плен.
След това започва общото руско настъпление. Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г. нов стил) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. От 3 до 5 (15 – 17 нов стил) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (20 нов стил) януари е завзет и Одрин. На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (13-15 нов стил) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това русите превземат Карс и Ерзурум. На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (днес Йешилкьой), на 15 км от Цариград.
Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море накарва руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31 нов стил) януари в Одрин турското правителство се принуждава да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март нов стил) се подписва Санстефанският мирен договор (1878 г.). В резултат на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) Русия си възвръща Южна Бесарабия, загубена след Кримската война (1853-1856 г.), присъединява Южна Украйна, Крим, Карската област, Кавказкото черноморско крайбрежие, Югозападна Грузия, северната част на Турска Армения. Сърбия, Румъния и Черна гора стават независими държави. Под натиска на английската и австро-унгарската дипломация и при опасността от избухването на нова война руското правителство проявява склонност към отстъпки.
В резултат на войната България е освободена от петвековното турско робство и започва самостоятелен политически живот и развитие по пътя на капитализма. Възродената държава съдейства за разгръщане на творческите възможности на българския народ, задържани дотогава от чуждото политическо робство. Във войната Русия дава 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени. Същността на този факт не се променя от субективните намерения на царизма, дори след като се допусне, че войната избухва, за да бъдат осъществени експанзионистичните планове на руския царизъм. Българският народ участва много активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Тяхното участие с основание се смята за продължение на националната революция, и то вече не като саможертва, а като свещен дълг, като върховна повеля. Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България.