Дебългаризацията и историята у нас

По материали от: авторска

Дебългаризацията и историята у нас

© Стефан Чурешки

В областта на човешкото познание от изключително значение е надеждността и устойчивостта на общата визия за живота и създаването на нейната надеждна и устойчива база перспективен модел за развитие. В знанието е известно, че познанието е пирамида, където в основата лежи философия и религията, а другото е надстроечен материал, който се изчислява въз основа на закономерностите от математическите величини – математиката е точно знание без възможност за измама в нея – съотнесени към характеристиките на основата. В областта на знанието и живота на човека обаче съществуват деформации, особено когато се пренебрегнат базисните постановки на знанието – натрупан исторически опит, познание, дарби и талнати и интелект на хората  и се тръгне от детайли да се прави обощение върху характеристиката на цялото. Друга грешка в познанието, което води до деформации и извращения в живота на хората е пренасянето на аналогии от несравними величини и от пренасянето на свойства на генезисно различен обект към обекта на проучванията. Основната цел на живота на човека според главните постановки на вярата и философията е откриването на истината – истината според християнството, което българите познават перфектно е гаранция за спасение на душата на човека, ако приемем че освен тяло човек има дух и душа, защото според свещените християнски текстове и установен опит на Църквата главното е покаянието на човека – думи на Христос, а истинско покаяние, което не е формално и лукаво може да има ако се има разбиране за истината. ПРичастието на свещеника става недействително и няма смисъл да се ходи до сгради на култа ако човек няма способност за откриване на истината и не може да разпознава истината от лъжата като прави преценка на деянията си. Затова на практика всяка дейност на човека, която го води към истината му помага за спасението и БПЦ върши престъпления към хората, като не помага за откриване на истината у българите и така не им дава възможност, помнавайки реалността и действителността те да извършат реално приемане на Христовата кръв и тяло , претворени от службата на свещеника ако реално се намира във връзка с Бога, както се очаква от него и за което народа го финансира. В този смисъл заниманието с история е много полезно за хората, защото като откриват истината за миналото и намират там модел за подражание в живота им , словата и делата им те намират пътя за спасение, а ако не са вярващи намират успокоение на мисълта и психиката си , жадна д анаучин повече неща за развоя на човешката цивилизация и предназначението на човешкия труд  и знание, независимо дали моментната световна или местна конюнктура ще ги оцени и възнагради. Основанието на българите да се занимават с история е следствие от развитието на науката – надежден път за установяване на истината със своята логика и познавателни модели на разпознаване и дефиниране на явленията от битието на човека – в Европа и е пренесена в България от католици и от българи, които са били в странство. В сумата на общностни характеристики на българската културология българите не са имали пиетет към историческото – имали са пиетет към епоса и към воинската и гражданска храброст, за което са се пеели пеесни, финансирани от богатите българи по времето на народни събори. В сумата на своята характеристика, според известните ни данни българите са очаквали по-добро бъдеще, върху което стъпван строителите на съвременна България в експлоатацията на общата философия и народностни очаквания след Освобождението от 1878г. и върху което стъпват и комунистите след 1944г. и върху което стъпва и философията на промените след 1989г. Очакваното свещено българско царство с добрия цар, благоденствие и изобилие от всички блага е фиксирано като в някои документи на Средните векове, така и в общонародностното очакване за избавление от османска власт. Историята става важна с труда на Паисий Хилендарски, в който важна част заема предговора, насочен към възстановка на славните моменти – българите подобно на някои европййци са били славен народ, и върху националното самоосъзнаване, където отрицателния пример за дебългаризация са елините, а не турците, които не спират борбата за българско училище и българска Църква през късното Възраждане, породено от мистико-епическия момент във възхвалата на българското минало. В историята се търси приемственост с царствата от миналото като легитимен довод на българите на основата на историческото право, много ценено през тези времена в Европа и като довод за българско присъствие, закрепено с пролятата кръв от българите в битките с враговете на народа, който е мислен за ценност през всички времена на историческо битие на българите , откакто са известни в историята с това етническо име. Военното право е основен момент в експлоатацията на исторически текст и разказ на българите и затов аинтереса към войната, а след решенията на Берлинския конгрес от 1878г. става ясно че обединена България може да се постиген само след разрешена от Великите сили война с Турция е голям в сумата на българската историография. Същевременно обаче историята като послание, като притча, като сентенция, като свод от мъдрост не се раз работва в България и българите остават слабо подготвени философски и богословски в експликацията на феномените от битието. Така например не се създава характиристака на българското, а има само една нравствена характеристиката на българите от Йордан Хаджи константинов – Джинот – едни изключително заслужил български деец, който влиянието на елинизма в българската образователна система по време на и след Възраждането елиминира от пиедестала на българската обществена почит. Така българската история не се поставя за фундамент на познанието, а детайлизациите в нея и неразбиране на главната интрига в българското минало, което е състоянието на религиозния въпрос и запазване на националната идентичност остава пренебрежимо, доверявайки се на чужди авторитети в науката без да се подозира, че менторите на българските историци имат интерес истината за българите да не се открие, защото така се предоставя ако историята е база на футуристиката друг път з аразвитие на човечеството, различен от фундамента на гръко-римската цивилизация, свойствен и за легитимните претенции на Райха и за Новия Рим на Москва. Така относно етническия произход н абългарите англосаксонските заключения, които са близ одо истанат са лустрирани, а акцента на историческото попада в създаването на национална гордост и самочувствие, което иначе би следвало да се развие от заниманията с религия и философия като базисни за познанието и за бъдещето на нацията изобщо. Това позволява дебългаризация – като поставиш акцента на незначителни и банал исъбития, кат осе занимаваш с бита на ежедневието и като виждаш техниката на оцеляване в народната мъдрост по концепцията на Петко Славйков за принципи на събиране на народна мъдрост ти пропускаш възможността чрез миналото да обясниш фундаментални въпроси на битието на човека изобщо и в българската история да изведеш световно послание освен храбростта на българите във войните. Това води до дебългаризация, защото смисъла да възвеличаваме славното минало се състои точно във факта, че по време на двете стари царства ние сме били свободни и независим и сме решавали световни проблеми, а не сме били забити в периферията на цивилизования свят както се оказваме в геополитиката, правена от системата на византийскокатолическото образование в Европа през ХІХ век.  Така в самата история не се допускат сериозни и важни неща и тя не открива истината, т.е. не помага на човека за спасение според християнството и според ползата от философската прагматика на знанието, а става или преднамерена политика на избраниците на народа – интересното е че този народ се поддава на външни внушения, той не е затворен в държавни граници, пък и и дори да е затворен през комунизма се видя че и тогава народа се поддава на влияния, които с течение на времето лансират управляващи, които не са адекватни на българската характеристика на историята, а са продукт на чуждото вмешателство в народния манталитет и чувствени нагласи. Разбира се освен следването на чужди школи в историята у нас историческото познание е ощетено от една героизация на физическата сила и бруталност, направена след Освобождението и подценка на човека на знанието и на духа, каквато е базисната оценка за ценностите на Европа него време, а и в наши дни. Неграмотността на българската политика и мобилизацията за война пък ощетяват собствено религиозното виждане за хода на историята, а едно общорелигиозно виждане, без да се изпада в детайлизацията на отделните номинации е полезно за да се открои типа месианско-пророческо начало сред българската етническа култура, което фактически в областта на познанието е единствения национален специфичен белег на българско присъствие в полето н асветовните идеи след византинизацията, османското влияние и влиянието на западната култура. Защото българин е духовно и познавателно понятие, а не само мускулна маса, която се видя при Хирошима и Нагасаки че не струва пред научните открития на Запада. Освен храбростта и възможността да печелиш сражения на бойното поле следва да имаш идея как ще конструираш територията и ресурса на нацията в него, защото ако ще правиш Велика България която е интернационална, латинизирана и атеистична, каквато беше страната през комунизма, то тогава идеята за жертва става безсмислена и става нещо като попщината в православието – учиш хората да търпят и страдат, да се лишават и да се жертват, докато ти си живееш живота и благоденстваш, лежейки на легитимността, която в България ти дава конотацията на народен човек и допускането на международната констелация, която фактически разреши на Русия д аводи руско-турската война през 1877-1878г. Независимостта и свободата на всяка нация не зависи от механиката на институциите, защото институцията е обличане в официални дрехи на едно явление, дошло от хода на времето и от познанието на човека, а за вярващите и от Божията промисъл. Независимостта на хората и свободата им зависи от интелектуалното, духовното и чувствено освобождение, което е резултат от грижата, възпитанието и образованието на човека. Тук двете основни християнски понятия, с които християнството иска да вледее света – истина и любов са много важни и структуроопределящи и ако у българите изчезнат представите за истина в нейния сложен фактологичен, практически и трансцедентален смисъл, то тогава колкото и велики да сме териториално и материално ние ще бъдем изпълнители на небългарски проект, както напремир Латинска Америка е изпълнител на проекта на испанската култура и традиция от късното Средновековие. Ако изчезне любовта тогава пак ще се дебългаризираме, защото способността за обич, безкористна, свята и жертвеготовна е мотивация на нашите безбройни кръвни жретви и проляти сълзи през всичкото изиминало време на Балканското ни присъствие. Затова опасността от дебългаризация чрез механично конюнктурната експлоатация на историята и историческото правен оглавно по рациото на светската политика, особено за народни хора каквито са българските политици след 1878г. е много голяма. За какво му е на  човека да получи целия свят, ако загуби душата си – пита християнството. За какво ни е Велика България ако сме подизпълнители на чужд проект и загубим човещината в себе си , която Паисий противопоставя на високемерието и хиртрината на гърците, иначе изучавани във всички важни унивреситети на Западната култура. Това е важната задача на историята – чрез примери на истината и на любовта да запази българското, а не да ни подготвя за нов авойна и да ни мобилизира националното чувство около историческия паметник, чието многобройно присъствие в България те кара да се чудиш кое всъщност е исторично и кое политическо, митологично и антично, защото идеята за исторически паметник е резултат на политическата функция на историята в древна Гърция. Затова изясняване на познавателните и нравствени параметри н абългарищната през историята е главна задача на независимата и свободна българска история, която не се предаде през комунизма, за разлика от други занятия и фактически българските историци еманципираха българите от СССР и от интернационалните повеи на конюнктурата, като заедно с реално вярващите в БЪлгария и националистите разрушиха комунизма в сериозната му част, макар днес рокмузиканти и съмнителни дисиденти да се изкарват героите на антикомунизма. Но какво да се прави – през комунизма имаше един философски виц, който казваше че след всяка революция в БЪлгария следва награждаване на невзелите участие в нея – въпросът с историческата справедливост и историческо право на управление на страната е потресаващ от гледна точка на  християнските разбирания за истина и морал. Историята , казва изключително грамотния и много добросъвестен Йохан Хьозинга е търсене на съвършенство в миналото – ако историята в България остане сляпа з анашето минало съвършенство, то историците ще станат като поповете днес – вносители на чужда продукция и лежане на свойствената конспиративан нагласа за нашия, готиния човек, макар че думата готин не е професионална и познавателна квалификация а моментно увлечение по излъчването и поведението на дадена човек, който може да не е ограмотен и просветен по високите изисквания за познание, които има в Европа и света според най-високите и културни достижения на цивилазицята.

 

Статията е публикувана преди 5 години, 9 месеца на 09 февруари 2012 г, и е видяна 3414 пъти

Мнения за Дебългаризацията и историята у нас Споделете
вашето мнение!

Преди 5 години, 8 месеца Suraq каза

Пак си изписал един вагон думи и нищо не си казал,освен да плюеш.Доколкото схванах отричаш институциите - това е анархизъм.Много ти пречат свещениците - интелигентни са и те разбиват,навсякъде,където демонстрираш "богословски"знания.Но,има нещо изключително съществено,което или не знаеш,или умишлено пропускаш - Апостолската приемственост.Да се правиш на проповедник е СЕКТАНСТВО,сещаш се защо,надявам се.Пък ако не се сещаш,ще ти помогна да се сетиш!

Преди 5 години, 8 месеца Демокрация каза

"На човечеството му липсва човещина" - мисъл на българския емигрант Петър Увалиев Хора, загубили човещината, си унищожават благата