Събития на дата
9 Септември 2017

Архивни събития

Преди 73 години на 9 Септември 1944 година

В ранните часове на деня Отечественият фронт (ОФ), съставен от комунисти, леви земеделци, социалдемократи и звенари, овладява властта, след като на 8 септември съветските войски навлизат в България, а офицери, минали на страната на ОФ, извършват държавен преврат. Съставено е първото отечественофронтовско коалиционно правителство (в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици). Министър-председател става Кимон Георгиев (Политически кръг "Звено"). В първото правителство на ОФ БРП има 4-ма представители (Добри Терпешев, Антон Югов, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов), БЗНС – 4-ма (Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Държански), "Звено" – 4-ма (К. Георгиев, Петко Стайнов, Дамян Велчев и Станчо Чолаков), БРСДП – 2-ма (Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков) и независимите интелектуалци – 2-ма (Петко Стоянов и Димо Казасов). Кабинетът незабавно се обръща към СССР с молба за примирие и съветското командване прекратява военните действия срещу България от 22 ч българско време. Регентите княз Кирил и ген. Никола Михов подписват укази за разпускане на 25. ОНС и за създаване на три нови министерства - на народното здраве, на социалната политика и на пропагандата. След 9 септември 1944 г. съставеното отечественофронтовско правителство освобождава дотогавашните членове на Регентството - княз Кирил Преславски, проф. Б. Филов и ген. Н. Михов. Те са арестувани и съдени от Народния съд. Избран е нов състав на Регентсвото, в който влизат проф. Венелин Ганев (независим), Цвятко Бобошевски (независим) и Тодор Павлов (комунист). Извършената на 9 септември 1944 г. промяна във вътрешнополитическия живот на България коренно се различава от държавните преврати от 1881 г., 1923 г. и 1934 г. не само по начина на извършване, но и по своите резултати. В нея освен войскови части, преминали към ОФ, вземат участие и партизани и членове на бойни групи от столицата. След обявяване на война на България от СССР (5 септември 1944 г.) Политбюро на ЦК на РП и Главният щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) изработват план и започват да го осъществяват още на другия ден. В редица селища на страната се установява отечественофронтовска власт, разбиват се затвори. Избухват стачки – на трамвайните служители в столицата, на миньорите в Перник и др., организират се демонстрации и митинги. Преминаването на границата от войските на III Украински фронт дава нов тласък на революционните събития в страната. Правителството на К. Муравиев дава заповед на българската войска да не оказва въоръжена съпротива на частите на Съветската армия. Основният удар на промяната е насрочен за 8 срещу 9 септември 1944 г. Малко след 2 часа след полунощ е завладяно Военното министерство, след което се слага ръка на другите стратегически обекти в столицата – Министерството на вътрешните работи, Централната поща, Радиото, Централната гара и др. Отечественият фронт ( ОФ) е обществено – политическа организация, образувана през 1942 г. На 17 юли 1942 г. по нелегалната радиостанция "Хр. Ботев" е оповестена неговата програма. С нея се отправя призив за обединяване на патриотичните и демократичните сили в България, без разлика на политическа и верска принадлежност, за обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В програмата се поставят общонационални външнополитически задачи: скъсване на съюза с Германия и други държави от Хитлериската оста, изтегляне на германските войски от България, спиране износа на храни и материали за Германия, възстановяване на дипломатическите отношения със СССР, САЩ и Англия и др. Задачите, свързани с демократизацията на страната, са: незабавно освобождаване на цивилните и военните лица, преследвани заради техните идейни убеждения, премахване на противоконституционните и противонародни закони, разтуряне на фашистките организации, прочистване на държавния апарат. Определена е и икономическата политика, която трябва да се следва: запазване на националните богатства и труд от чуждо посегателство, провеждане на политика, с която да се гарантира работа за всички, създаване условия за развитие на стопанството на България и др. В програмата се посочва най-близката цел: събаряне на противонародното правителство и създаване правителство на ОФ, което да гарантира независимостта, свободното обществено-политическо и икономическо развитие на страната. До края на 1942 г. са сформирани над 100 местни отечественофронтовски комитети. През септември 1943 г. е образуван Национален комитет на ОФ от представители на Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз "Пладне", Политическия кръг "Звено", Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци. Печатен орган: в. "Отечествен фронт". На Първия конгрес на ОФ през март 1945 г. се очертават най-важните задачи на външната и вътрешната политика: приключване на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г., провеждане на парламентарни избори, укрепване на народнодемократичната власт и др. На втория си конгрес през февруари 1948 г. ОФ прави сериозни промени в организационното си устройство. От междупартийна коалиция се превръща в масова обществено-политическа организация, която възприема програмата на БРП(к) за изграждане на социализма по сталински модел.

Преди 74 години на 9 Септември 1943 година

В нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов (на снимката), член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Според Търновската конституция в състава на регентството не могат да влизат най-близките роднини на княза.
Назначаването на регентство е наложено от обстоятелството, че на 28 август 1943 г. цар Борис III умира, а цар Симеон II е непълнолетен.
Регентството е временно управление на едно или няколко лица, когато монархът е малолетен, продължително боледува или отсъства от страната или престолът е овакантен.

Преди 114 години на 9 Септември 1903 година

Главният щаб на въстанието в Македония се обръща към българското правителство с молба за оказване на помощ. За съжаление княжеството е слабо и не може да окаже друга освен хуманитарна помощ.

Илинденско-Преображенското въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). То има за цел да освободи останалите под Османска власт български земи в Македония и Одринско.
По силата на Берлинския договор (1878 г.) Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес. Борбата придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун. Скоро след това в Македония и Одринско е създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 г. е поставено началото и на четническия институт, който изиграва важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпват събития, които усложняват обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание (1902 г.), провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, води до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточва големи военни и полицейски сили в тези две области. Това води до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и става причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи – Гоце Делчев, Дамян Груев, Георги (Георче) Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на същата година. Макар и да не са съгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия се предполага, че не могат да бъдат особено ефективни. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Дамян (Дамян) Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. На 21 април (по стар стил) край с. Баница е убит Гоце Делчев. При все това подготовката за въстанието не спира. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, където е обсъден планът за въстаническите действия в Одринско и е определен съставът на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г., откъдето идва и името му. Най-напред въстанието избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август същата година въстанието избухва и в Одринско. Въстаниците успяват да освободят много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухва преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски следват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България.

Преди 162 години на 9 Септември 1855 година

След 349-дневна обсада англо-френските войски,
действащи на Кримския полуостров, завладяват Севастопол. Падането на
Севастопол принуждава руското правителство да поиска от Турция и от
нейните съюзници прекратяване на бойните действия и започване на
преговори за подписване на примирие.
Кримската война е война на Русия с коалицията на Великобритания,
Франция, Турция и Сардиния. Засилването на експанзията на
Великобритания и Франция за завладяване на нови пазари и колонии среща
съпротивата на Русия, която се стреми да защити своите икономически и
политически интереси по крайбрежието на Черно море и да укрепи
влиянието си на Балканите. Турция се стреми с помощта на съюзниците си
да откъсне от Русия Крим и Кавказ. Използвайки религиозните спорове,
Турция започва война срещу Русия (октомври 1853 г.).
През февруари 1854
г. обединеният англо-френски флот навлиза в Черно море и Русия обявява
война на Великобритания и Франция. Русия участва в Кримската война с
армия от 700 000 души, а нейните противници - с 1 млн. души. Руската
армия е не само по-малка, но и по-лошо въоръжена. Бойните действия на
сухопътните войски протичат на Балканите, в Кавказ и на Кримския
полуостров; флотът действа основно в Черно море и в Тихия океан. През
1853 г. руската армия на ген. М. Д. Горчаков (82 000 д.) и турската
армия на Омер паша (ок. 150 000 д.) водят ограничени бойни действия на
Балканския полуостров. Руски войски обсаждат крепостите Русе и
Силистра. В Кавказ са отблъснати опитите на турската армия на Абди паша
(100 000 д.). Руски черноморски флот блокира турския флот в северните
пристанища и в Синопското морско сражение (1853 г.) унищожава турската
ескадра на Осман паша. През пролетта на 1854 г. руските войски под
командването на ген. И. Ф. Паскевич форсират Дунав и завладяват много
турски крепости на Балканите. Враждебната позиция на Австрия принуждава
Русия да изтегли армията си зад р. Дунав и след това да остави Молдова
и Влашко. През пролетта на 1854 г. англо-френски флот блокира Балтийско
море и Севастопол, атакува Петропавловск Камчатски и провежда
демонстративни действия в Бяло и Баренцево море. През септември в Крим
е стоварена англо-френска експедиционна армия под командването на А.-Ж.
Сент Арно и Ф. Дж. Реглан. Тя разбива руските войски на А. С. Меншиков
(ок. 34 000) при р. Алма и обсажда Севастопол. Героичната отбрана на
Севастопол от руския гарнизон под ръководството на адм. В. А. Корнилов
заставя съюзното командване да се откаже от щурма на крепостта и да
премине към продължителна обсада. През 1855 г. военните действия се
водят по всички фронтове, но решаващ остава Кримският фронт. Руските
войски са принудени да напуснат Севастопол. В края на 1855 г. военните
действия са прекратени. Русия е в дипломатическа изолация и е принудена
да сключи тежкия за нея Парижки мирен договор през 1856 г.

Преди 432 години на 9 Септември 1585 година

Херцог Арман Жан дю Плеси Ришельо e френски държавник, защитник на абсолютизма, пръв министър, кардинал от 1622 г. През 1624 г. застава начело на Кралския съвет, съсредоточава в ръцете си цялото управление на държавата и подчинява на своето влияние Луи ХIII. Укрепва кралската власт, засилва централизацията на държавата, като ограничава правата на парламентите (съдилищата) и отменя политическите привилегии на хугенотите. Поощрява развитието на търговията и манифактурите и насочва външната политика на Франция към завладяване на пазари и колонии. По негово време Франция открито влиза в Тридесетгодишната война (1618-1648 г.), в съюз с протестантските князе против Католическата лига начело с Хабсбургите и се издига до положението на първостепенна сила в Европа. В своето политическо завещание излага основните принципи на политиката на абсолютизма. През 1635 г. основава Френската академия. Умира на 4 декември 1642 г.