Събития на дата
9 Март 2017

Архивни събития

Преди 32 години на 9 Март 1985 година

Атентат на гара Буново е най-големият железопътен атентат в българската история по брой на жертвите. Извършен е на на 9 март 1985 г. в 21:31 ч. от турски терористи, посредством бомба, поставена във вагона за майки с деца на влак № 326 по линията Бургас-София. Той е по-известният двата станали на същия ден - бомба избухва в кафе-ладкарницата на хотел "Сливен" в гр. Сливен

Турски терористи поставят бомба във вагона за майки с деца на влак № 326 по линията Бургас-София. Тя е с часовников механизъм, часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви.

По случайност взривът избухва на гарата, а не - в тунела. Заради маневра на гара Златица влакът закъснява две минути.

На мястото на инцидента пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта. Вагонът е откачен. Шест часа жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на строга проверка от страна на органите на реда - кой и кога си е закупил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Едва тогава влакът продължава своя път към София.

В атентата загиват седем души, сред тях 2 деца. По други източници, жертвите са 3 деца и 4 жени, девет души са тежко ранени. Две от жертвите са глухонеми деца, избягали от своя пансион, за да си идат вкъщи.

Атентатът, както и другият на същия ден - бомба избухва в кафе-сладкарницата на хотел "Сливен" в гр. Сливен, са дело на „терористичната организация, така наречена "Турско националноосвободително движение в България"" Заедно с тези от Атентатите на 30 август 1984“ жертвите са осем, включително две деца, а ранените - 51 души.

На 25 април 1988 трима души са осъдени на смърт, а четирима други, включително една жена, получават присъди от една до пет години лишаване от свобода за поредица от бомбени атентати.

Емин Мехмедали (Елин Маджаров), Аптула Чакър (Алцек Чакъров) и Сафет Ереджеб (Сава Георгиев) са осъдени на смърт и екзекутирани през 1988 г. Братът на един от тях, Сабри Мехмет Али е измежду осъдените на затвор. По-късно той става областен координатор на ДПС за Бургас.

На тримата осъдени на смърт са били издигнати паметни плочи край с. Трънак, край т. нар. „Доганова чешма“. Плочите с имената им са докарани от Турция и са на турски език. Край тази чешма от лидера на движението в Бургас Сабри Мехмед Али се организират тържества на ДПС, които официално са обявени като празничен селски събор с народни игри.

Бургаският окръжен прокурор Емил Христов издава постановление от 3 септември 1998, с което разпорежда да се разрушат тези плочи, точно преди „селския събор с народни игри“. По този повод Ахмед Доган заплашва с втора Босна и Косово в България. Според него, няма 100 процента сигурност, дали тримата, взривили вагона за майки с деца на гара Буново, са терористи. „Аз също съм бил в затвора и знам как можеха да те набедят в шпионаж и тероризъм“ - думите по този повод на Ахмед Доган.

Твърди се, че Емин Мехмедали (Елин Маджаров) и Аптула Чакър (Алцек Чакъров), са били агенти на окръжното управление на Държавна сигурност в Бургас през 70-те и 80-те години и са заловени по сверка с техни агентурни писания. На същото управление на ДС, само че по-рано, е сътрудничил и Ахмед Доган (Меди Доганов). Това се вижда от списък, публикуван министър Бонев през 1997 година.

На 26.10.2006 Телевизия СКАТ излъчва кадри, в които, по нейно твърдение, зад Георги Първанов „се вижда областният координатор на ДПС Сабри Мехмет Али, който е осъждан заради участието му в атентата на гара Буново. Впоследствие е амнистиран, а днес се води репресиран“ - според СКАТ.

Преди 72 години на 9 Март 1945 година

Започва четиридневният първи конгрес на комитетите на ОФ. На него са взети решения за: приключване на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г., провеждане на парламентарни избори, укрепване на народнодемократичната власт и др. Конгресът преминава в спокойна атмосфера и решенията му за бъдеща съвместна работа получават одобрението на останалите партийни лидери, но скоро различията в политическата им линия излизат наяве.
Отечественият фронт е образуван през 1942 г. На 17 юли 1942 г. по нелегалната радиостанция "Христо Ботев" е оповестена неговата програма. С нея се отправя призив за обединяване на патриотичните и демократичните сили в България, без разлика на политическа и верска принадлежност, за обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В програмата се поставят общонационални външнополитически задачи: скъсване на съюза с Германия и други държави от оста, изтегляне на германските войски от България, спиране износа на храни и материали за Германия, възстановяване на дипломатическите отношения със СССР, САЩ и Англия и др.
Задачите, свързани с демократизацията на страната, са: незабавно освобождаване на цивилните и военните лица, преследвани заради техните идейни убеждения, премахване на противоконституционните и противонародни закони, разтуряне на фашистките организации, прочистване на държавния апарат.
Определена е и икономическата политика, която трябва да се следва: запазване на националните богатства и труд от чуждо посегателство, провеждане на политика, с която да се гарантира работа за всички, създаване условия за развитие на стопанството на България и др. В програмата се посочва най-близката цел: събаряне на противонародното правителство и създаване правителство на ОФ, което да гарантира независимостта, свободното обществено-политическо и икономическо развитие на страната.
До края на 1942 г. са сформирани над 100 местни отечественофронтовски комитети. През септември 1943 г. е образуван Национален комитет на ОФ от представители на Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз "Пладне", Политическия кръг "Звено", Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци. След 9 септември 1944 г. се съставя първото отечественофронтовско правителство, в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици. Министър-председател става К. Георгиев.
На Втория си конгрес през февруари 1948 г. ОФ прави сериозни промени в организационното си устройство. От междупартийна коалиция се превръща в масова обществено-политическа организация, която възприема програмата на БРП(к) за изграждане на социализма по сталински модел.

Преди 74 години на 9 Март 1943 година

Започва депортиране на българските евреи, живущи в провинцията. Делегация от Кюстендил получава подкрепа от подпредседателя на ХХV Народно събрание Димитър Пешев. В Пловдив митрополит Кирил приютява покръстените евреи в своя дом и налага освобождаването на останалите хиляда и шестстотин задържани. В периода 4 – 13 март 1943 г. са депортирани евреите от Беломорието – четири хиляди петдесет и осем души са транспортирани до Лом и оттам на четири корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само сто. От 10 март започва депортиране на седем хиляди сто четиридесет и четири евреи от Вардарска Македония. Оцеляват само около двеста души. На 12 март са депортирани сто шестдесет и един евреи от Пиротско през Лом за Виена, а на 13 март 1943 г. започва депортиране на евреите от София.

“Еврейски въпрос” е условно обозначение на расовата и етническата дискриминация спрямо еврейското население в Европа в навечерието и по време на Втората световна война (1939-1945 г.). Проповядва се най-открито от немските националсоциалисти. След идването на Адолф Хитлер на власт в Германия (1933 г.) става и официална държавна доктрина. Под натиска на Берлин антиеврейската политика се възприема и от редица европейски държави, сред които и България. На 24 декември 1940 г. правителственото мнозинство в XXV Народно събрание гласува специален Закон за защита на нацията, чрез който се регламентира лишаването на българските евреи от граждански и политически права, отстраняването им от стопанския живот на страната и отчуждаването на имуществата им. След като България подписва тристранния пакт (1 март 1941 г.), тя е подложена на още по-голям натиск от страна на хитлеристка Германия. От началото на 1942 г. годното за физическа работа еврейско население е разпределено принудително в работни групи и изпращано на обекти, където се изисква упражняването на тежък физически труд. Пристъпва се и към непосредствени мерки за ликвидиране на българските евреи. На 22 февруари 1943 г. е сключено специално споразумение между пълномощника на Гестапо Т. Данекер и комисаря по еврейските въпроси на България Ал. Белев за депортиране на двадесет хиляди души в лагерите на смъртта. Междувременно в столицата и други градове на страната непрестанно се предприемат нападения и погроми над еврейски домове и цели махали от лумпенизирани елементи – членове и съмишленици на Съюза на българските национални легиони, на Всебългарския съюз "Отец Паисий" и др. От друга страна, против Закона за защита на нацията, както и срещу предприетите дискриминационни действия срещу българските евреи, надигат глас видни обществени и културни дейци – Янко Сакъзов, Д. Казасов, Л. Стоянов и др. В протестната акция се включват и видни представители на Българската православна църква – митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, както и цели обществени организации – Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците и др. При тази обстановка цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят постигнатата договореност с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия. През март 1943 г. под предлог за прехвърлянето им във вътрешността на България единадесет хиляди осемстотин тридесет и шест души евреи са отведени до дунавските пристанища и от там отправени за концентрационните лагери. Разработва се и нов план за допълнително депортиране на още осем хиляди петстотин и шестдесет души евреи. Неговата реализация не се осъществява поради острата протестна вълна, в която се включват и някои дотогавашни правителствени симпатизанти – Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, и др. Те обаче набързо са свалени от заеманите от тях постове. Друг съществен фактор, който попречва за изпращането на новата група български евреи към Полша, е настъпилият обрат в хода на Втората световна война. Войските на Вермахта през 1943 г. и 1944 г. търпят тежки поражения не само на Източния, но и по другите фронтове. Между стъпките, които предприема дошлото на власт в началото на септември 1944 г. правителство на Константин Муравиев, е и отмяната на антисемитското законодателство в страната. На практика обаче действителното възстановяване на гражданските и политическите права на еврейското население в България настъпва след политическата промяна на 9 септември 1944 г.

Димитър Йосифов Пешев е юрист и държавен деец. Роден е на 13 май 1894 г. в Кюстендил. Завършва право в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Участва в Първата световна война (1914–1918 г.). След края й работи като съдия в Пловдив и София и като заместник-прокурор в Софийския окръжен съд. От 1932 г. се отдава на адвокатска практика. Министър на правосъдието е от 23 ноември 1935 г. до юли 1936 г. Председател е на Управителния съвет на банка "Български кредит". Депутат е в ХХIV (1938–1939 г.) и в ХХV Народно събрание (1940–1944 г.). Подпредседател е на ХХIV и ХХV Народно събрание. Заради участието му в протестната акция на група депутати против депортирането на българските евреи в лагерите на смъртта по време на Втората световна война (1939–1945 г.) е снет от поста подпредседател на Народното събрание. Осъден е от Народния съд на 15 години затвор. След застъпничеството на влиятелни евреи скоро е пуснат на свобода. Почетен гражданин е на Израел. Посмъртно е награден с орден "Стара планина". Умира на 25 февруари 1973 г.

Преди 101 години на 9 Март 1916 година

В Бургас избухва един от първите Женски бунтове.
Женските бунтове са масови демонстрации и бунтове, в които вземат участие преди всичко майки, съпруги и деца на фронтоваци. Избухват в края на Първата световна война (1914–1918 г.) и са резултат от дълбоката политическа и икономическа криза в страната. Цените растат, липсват стоки от първа необходимост, ширят се спекулата и черната борса. Най-масови са бунтовете в селата, защото те са засегнати по-тежко от реквизициите на селскостопанските храни и от мобилизацията на хора и работен добитък. По време на демонстрациите се издигат искания за спиране на войната, прекратяване на реквизициите, против глада и скъпотията. На редица места жените манифестират с червени знамена и черни забрадки. Към техните протести се присъединяват войниците отпускари и възрастни мъже.
Един от първите Женски бунтове избухва на 9 март 1916 г. в гр. Бургас поради това, че общината не изплаща помощите на бедните войнишки семейства. На следващата година се провеждат демонстрации против скъпотията и глада в Дупница. Най-масови и многобройни са бунтовете през 1918 г. През май, когато правителството намалява хлебните дажби, те обхващат всички краища на страната. На протест се вдигат хиляди жени от Стара Загора, Ямбол, Сливен, Бургас, София, Пазарджик, Пловдив, Плевен, Видин, Ловеч и десетки други градове и села. Избухват стихийно, като в някои градове продължават по 2–3 дни. На редица места по време на вълненията се разграбват складовете с реквизираните храни, мазетата и скривалищата на спекулантите. Правителството се справя с Женските бунтове с помощта на войскови части. Много от участничките и инициаторките са арестувани.

Преди 127 години на 9 Март 1890 година

Вячеслав Михайлович Молотов е съветски политик и дипломат. Молотов и самият Йосиф Сталин са единствените висши болшевики от времето на Октомврийската революция, оцелели след Голямата чистка от 1930-те.

Роден в село в Кировска област като Вячеслав Михайлович Скрябин, през 1906 той се присъединява към Руската работническа социалдемократическа партия и приема псевдонима Молотов (от молот, на руски "чук"). През Февруарската революция, заедно с Александър Шляпников, той ръководи болшевиките в столицата Санкт Петербург, до завръщането на лидерите на партията, като Ленин, намиращи се извън страната.

От 19 декември 1930 и 9 май 1941 той е Председател на Съвета на народните комисари - ръководител на правителството на СССР, макар че практически е подчинен на Генералния секретар на ЦК на КПСС. През 1932 оглавява специална комисия, изпратена в Украйна, за да организира принудителните доставки на зърно, довели до Голодомор. През май 1939 Молотов става и външен министър и води паралелните преговори с Великобритания и Франция от една страна и с Германия - от друга. В резултат на тях през август той подписва с немския външен министър Йоахим фон Рибентроп пакта Молотов-Рибентроп, довел до подялбата на Полша между двете страни и съветската окупация на Прибалтика.

През 1941 самият Сталин заема поста на председател на Совнарком, а Молотов остава външен министър до 1949. Изпаднал в немилост пред Сталин, през 1952 той е отстранен и от Политбюро. Съпругата му, Полина Жемчужина, изявена привърженичка на ционизма, е арестувана още през 1948 в хода на антисемитска кампания, започната от Сталин в последните години от живота му.

След смъртта на Сталин през 1953 съпругата му е освобдена, самият Молотов е върнат в Политбюро и е външен министър до 1956, но скоро влиза в противоречия с Никита Хрушчов, най-вече във връзка с отношенията с Югославия, извеждането на съветските войски от Австрия и развенчаването на култа към личността на Сталин. През 1957, заедно с други сталинисти, като Лазар Каганович, той прави опит да отстрани Хрушчов. Неуспеха на опита дава повод на Хрушчов да изпрати Молотов на поредица дребни постове, първо посланик в Монголия (1957-1960), а след това постоянен представител в Международната агенция за атомна енергия във Виена (1960-1961), докато през 1963 той е изключен от партията.

Молотов е върнат в Комунистическата партия през 1984, но това е чисто символичен жест. Когато умира на 96-годишна възраст той е последният оцелял важен участник в събитията от 1917.До последните години от живота си,Молотов не се разкайва за взиманите решения и защитава сталинския режим.

Войници от финландската армия подигравателно наричат на негово име коктейла Молотов, тъй като той е външен министър по време на Съветско-финландската война

Преди 135 години на 9 Март 1882 година

Коста Лулчев е един от лидерите на Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП) и е основател на общоработническото дружество “Борец” (1898 г.).

В периода 1924-1933 г. е секретар на ЦК на БРСДП (о). От 1913 г. до 1931 г. е народен представител. Главен секретар е на БРСДП (1944-1945 г.). През 1946 г. заедно с Димитър Петков е начело на опозицията в VI Велико народно събрание.

През 1948 г. Лулчев е осъден на 15 години строг тъмничен затвор с обвинения в създаване на нелегални групи, изпращане на лица зад граница, отвличане на самолет на българските авиолинии и други. Съдебният процес срещу Коста Лулчев и седем депутати от опозиционната БРСДП слага край на легалната опозиция. Коста Лулчев прекарва в затвора 11 години.

Коста Лулчев умира на 31 януари 1965 г. в София. Реабилитиран е посмъртно с решение на IX Обикновено народно събрание от 15 януари 1990 г.

Преди 787 години на 9 Март 1230 година

Българският цар Иван Асен ІІ с неговата армия побеждава епирския владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница (край днешния град Хасково).
Теодор Комнин нарушава мирния договор с България от 1218 г. и нахлува с войските си в нейните предели. Като възможна причина за този поход се посочва подготвяният съюз на българите с Латинската империя, застрашаващ намеренията на Теодор Комнин да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на възкресена Византия. Надявайки се на изненадата и без какъвто и да е повод, Теодор Комнин навлиза по р. Марица в българските територии, “търсейки да завърже сражение с българите”. Уведомен своевременно за неговите намерения, цар Иван Асен II (1218-1241 г.) го пресреща недалеч от границите на своята държава. Разкази във византийските извори съобщават, че цар Иван Асен ІІ “се понесъл смело към сражението”. На царското му знаме е закачен договорът с писмената клетва за мир с подписа на епирския владетел. Най-напред разгромява тежката му конница, а след това и останалата част от войската му, като пленява и деспот Теодор Комнин със семейството му. Обикновените войници са освободени и се завръщат по родните си места. В резултат на сражението Епирското деспотство на практика престава да съществува, а България за много кратко време получава нови териториални придобивки – Беломорската област на Галиполския полуостров, Македония и Албания (целият Балкански юг “от Одрин до Драч”), и се превръща в най-силната държава на Балканския полуостров. В крепостите са поставени български гарнизони, а в градовете част от ромейската администрация запазва позициите си, но са изпратени български чиновници и свещеници. Действията на българския владетел предизвикват възхищение във всички, защото той “не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи”. Само в една битка и с една победа цар Иван Асен ІІ прекроява картата на Балканите.
За увековечаване на своята победа българският владетел нарежда да се постави мемориален надпис в търновската черква "Св. Четиридесет мъченици". Текстът на този надпис е най-точният документ за битката и за нейните резултати: “В лето 6738-то (1230 г.), индикт ІІІ, аз Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с помощта на които в дванадесетата година на царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин та до Драч, гръцка и още арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия Цариград владееха фрънзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар и благодарение на мен прекарваха дните си, тъй като Бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин.”
Станимашкият надпис на цар Иван Асен ІІ съобщава, че след битката при Клокотница по негово нареждане започва изграждане на крепостта при Станимака (днес Асеновград) – Асеновата крепост и в нея е изпратен български гарнизон начело с Алекси Севаст. Първите сведения за тази крепост са от 1081 г. През 1230-1231 г. тя е реконструирана от цар Иван Асен II. Построена е на много стръмен и лесен за отбрана терен. От юг е издигната вътрешна крепостна стена. Има запазена мазилка от ХІІ век. След героична защита е превзета и разрушена от османската армия през 1386 г.
Цар Иван Асен II е голям дипломат и политик, син на цар Асен I.
Годината и датата на раждането на Иван Асен ІІ не са известни.
Поради гоненията на привържениците на Асеневци, предприети от цар Борил след узурпирането на българския престол (1207 г.), Иван Асен IІ се принуждава да търси спасение заедно със своя по-малък брат Александър извън пределите на България. Установява се най-напред при куманите, а оттам се прехвърля в Галицко-Волинското княжество, където се жени за Анна, от брака с която има две дъщери (известно е името само на едната от тях – Мария). Възползвайки се от острото недоволство от управлението на Борил, през 1218 г. нахлува в България и с помощта на руски дружини заема престола.
Като владетел проявява изключителни качества. Установява силна централна власт и прекратява вътрешните междуособици. Стреми се да поддържа мирни отношения със съседните държави.
Иван Асен ІІ установява приятелски връзки с маджарите, като през 1221 г. се оженва за дъщерята на унгарския крал Андрей II - Анна Мария (от брака си с нея има четири деца: Елена, Тамара, Калиман и дете, чийто пол и име не са известни), и в замяна на това получава Белградската и Браничевската област, откъснати от българската държава през царуването на Борил.
Иван Асен IІ сключва договор с епирския деспот Теодор Комнин (който в своя стремеж да прогони латинците от Цариград също се нуждае от мир с българите).
Установява мирни отношения и с латинците и със сърбите.
Иван Асен IІ се проявява и като много добър пълководец. През 1230 г. в битката при Клокотница (край днешния град Хасково) нанася пълно поражение на епирския деспот Теодор Комнин. Самият Теодор Комнин, както и цялото му семейство са пленени и отведени в Търново. В резултат на тази победа Иван Асен IІ присъединява част от земите на епирската държава към България и тя достига своето най-голямо разширение. Границите й опират до Черно, Егейско и Адриатическо море.
По-новите изследвания изказват тезата, че Теодор Комнин се провъзгласява за император през 1228 г. (или 1227 г.), като поставят съюза между Епирската държава и България в периода след коронацията. Съюзът е скрепен с династичен брак между Мария – дъщеря на българския цар и деспот Мануил – брат на солунския император. През 1228 г. умира латинският император Робер дьо Куртене и за император е обявен малолетният му брат Бодуен II. В науката съществува тезата, че латинските барони предлагат на българския цар династичен брак между малолетния Бодуен и дъщеря на Иван Асен II. Именно в контекста на тези българо-латински преговори се търси причината за внезапния поход на Теодор Комнин срещу България. Съществуват и мнения, категорично отхвърлящи тезата за българо-латински съюз, но приемащи, че в действителност през 1228 г. латинските барони предприемат един дипломатически ход с цел неутрализиране на българо-епирския съюз.
Териториалното разширение на българската държава след битката при Клокотница (1230 г.) предизвиква сериозни опасения сред латинците. За да предотврати опасността от евентуално тяхно нахлуване, Иван Асен IІ започва преговори с никейците.
През 1232 г. под въздействието на папа Григорий IX маджарите предприемат поход на изток, но са отблъснати от българските войски. Според по-старите изследвания Иван Асен IІ скъсва унията с папата през 1233 г. (установена през 1204 г. от цар Калоян), тъй като римската курия е покровител на латинците. В по-новите изследвания се изказва тезата, че цар Иван Асен ІІ скъсва унията с Рим още през 1231 г., поради което нахлуванията на унгарците в областта на Белград и Браничево през 1232 г. са инспирирани от папа Григорий IX.
След установяването на военен съюз с никейците през 1235 г. предприема съвместен поход против Латинската империя, който завършва без успех. Този военен съюз е скрепен с династичен брак между осемгодишната Елена и единадесетгодишния син на Йоан Ватаци Теодор Ласкарис. Според клаузите на договора никейският император трябва да съдейства за възстановяването на българската патриаршия. През 1235 г. на събора в Лампсак архиепископ Йоаким е ръкоположен за български патриарх под името Йоаким I.
Скоро след това, страхувайки се от предстоящ кръстоносен поход, Иван Асен IІ скъсва своите отношения с никейците и променя враждебната си позиция спрямо латинците. След като походът от 1239 г. почти не засяга пределите на българската държава и поради чумната епидемия в Търново, както и поради смъртта на българската царица и едно от децата на Иван Асен II, той се опитва да подобри отново отношенията си с никейците, но скоро – около празника на св. Йоан (24 юни) 1241 г., умира.
В продължение на по-малко от четвърт век, без да води много войни, Иван Асен II оставя една огромна по своите териториални размери държава. България се превръща в най-значителния фактор на Балканския полуостров.
Макар през по-голямата част от своето царуване Иван Асен IІ да отделя повече внимание на своите отношения със съседните държави, той допринася не малко и за развитието на вътрешнополитическия живот на страната. По негово време настъпва истински стопански и културен разцвет. Нарастват търговските връзки на България със съседните балкански държави. Българските търговци установяват непосредствен контакт и с адриатическата република Рагуза (Дубровник). Оживлението в стопанския живот предизвиква голяма нужда от пари. Това довежда до сечене на български монети - медни, сребърни и златни, извършено за пръв път в историята на българската държава. С редица грамоти предоставя щедри дарения на голям брой български черкви и манастири.
Епирската държава е феодална държава, възникнала в Епир (Гърция) в началото на XIII в. Пръв неин владетел е Михаил Комнин - дотогава самостоятелен феодал в Мала Азия. Скоро към Епирската държава се присъединява населението от цяла Северозападна Гърция (от Драч до Навпакт). След това Михаил Комнин завладява и Драч, остров Корфу и част от Адриатическото крайбрежие. Разширението на Епирската държава продължава и при брат му Теодор Комнин (1215-1230 г.), който присъединява по-голямата част от Македония и Албания. През 1224 г. Теодор Комнин се провъзгласява за император. Разнородният етнически състав на империята не позволява вътрешна хомогенност и сплотеност. В привилегировано положение се намират само гърците. Останалите - българи, албанци, арменци и пр., са подчинени и потискани от тях. Според някои учени Теодор Комнин предприема военния поход против България през 1230 г. (нарушавайки договора, сключен с цар Иван Асен II) за да отклони зреещото недоволство. В битката при Клокотница – на 9 март същата година претърпява тежко поражение и е отведен в Търново. Част от владенията му - Източна Тракия, Македония (без Солун) и Албания, са присъединени към България. Епир, Тесалия и Южна Македония са предадени от българския владетел на Мануил, брат на Теодор Комнин. През 1333 г. Епирската държава е завладяна от Византия и престава да съществува.
Теодор Комнин (Теодор Дука Комнин Ангел) е владетел на Епирската държава от 1215 г. до 1230 г. Роден е около 1180-1185 г. Във външната си политика се насочва към възстановяване на Византийската империя, унищожена през 1204 г. от кръстоносците. Използва умело противоречията между балканските държави и феодалната разпокъсаност на съседите си за да разшири владенията си. Завоюва Средна и Северна Македония и Албания. Родопският феодален владетел Алексий Слав се признава за негов васал. През 1224 г. превзема Солунското маркграфство. Сключва съюз с българския цар Иван Асен II (1218-1241 г.) и, осигурявайки гърба си от север, предприема поход към Никейската империя с цел да изгони латинците от Цариград и да седне на престола на василевса. По тази причина се провъзгласява за император. Вероятно предизвикан от обстоятелството, че Иван Асен II влиза в преговори с латинците, нарушава договора с българите и се насочва към България. На 9 март 1230 г. при Клокотница (северозападно от Хасково) обаче претърпява страшно поражение. Самият Теодор Комнин заедно със семейството си и висшите длъжностни лица е пленен и отведен в Търново, а по-голямата част от неговите владения са присъединени към българската държава без Солун, Епир и Тесалия. В Търново е ослепен заради участие в заговор срещу Иван Асен II. Датата и годината на смъртта му не са известни.