Събития на дата
9 Октомври 2017

Архивни събития

Преди 73 години на 9 Октомври 1944 година

Състои се среща на Чърчил и Сталин в Москва. На срещата е обсъдено разпределянето на Балканите на сфери на влияние. За България е предвидено установяването на 75 % съветско влияние срещу 25 % западно.
В началото на октомври 1944 г. Уинстън Чърчил пристига в Москва за среща със Сталин. За втори път в разгара на войната някогашният ревностен организатор на интервенцията срещу младата съветска република, наречен от Ленин "най-голям ненавистник на Съветска Русия", предприема рисковано пътуване до Москва. Целта му е да разговаря със своя съветски колега - премиер и главнокомандващ на армията, която громи немските дивизии, и на която предстои да превземе Берлин и да стигне до Елба. Сключил още през юли 1941 г. съглашение със СССР за съвместни действия против хитлеристка Германия, Чърчил бърза да извлече максимални дивиденти за своята страна от очертаващата се съюзническа победа.
На 9 октомври вечерта се води първият разговор между двамата големи. Главна тема на този разговор е въпросът коя от двете страни "какво надмощие да има в държавите от Югоизточна Европа". След войната Чърчил написа своите забележителни мемоари, цели шест тома, повече от три хиляди страници. В петнадесетата глава на шестия том, под любопитния наслов "Половин лист хартия", той разказва за срещата:
"Бях пределно ясен... Нека видим как стоят нещата на Балканите. Вашата армия е в Румъния и България. Там ние имаме интереси, мисии и агенти. Нека не си пречим на дребно, като преследваме противоречиви цели. Що се отнася до Великобритания и Русия, какво ще кажете, ако имате деветдесет процента надмощие в Румъния, ние имаме деветдесет процента надмощие в Гърция, а в Югославия разполагаме с по петдесет. Докато чаках превода, написах на една половинка от лист хартия:
Румъния: Русия 90%, други - 10%;
Гърция: Великобритания (със съгласието на САЩ) 90%, Русия - 10%;
Югославия: 50 на 50%;
Унгария: 50 на 50%
България: Русия 75%, други - 25%.
Бутнах листа на Сталин, който вече бе чул превода. Настъпи пауза. После той взе синия си молив, драсна една голяма отметка и го върна обратно.
Всичко се разреши за по-малко време, отколкото е нужно на човек да седне... След това настъпи дълго мълчание. Листът хартия остана в средата на масата. Най-накрая аз наруших мълчанието: "За да не се сметне, че сме подходили безцеремонно и цинично към въпроси, които са съдбовни за милиони хора, нека да изгорим листа." "Не, запазете го", рече Сталин." (Уинстън Чърчил, "Мемоари", том 6, стр. 219).
Чърчил не крие с какво облекчение видял върху листчето със своето ръкописно предложение известната Сталинова "чавка" - отметката, която означава съгласие.
Само няколко месеца по-късно, през февруари 1945 г., московските договорености между Чърчил и Сталин се превръщат по същество, макар и неформално, в част от Ялтенските споразумения, които оформят следвоенната политическа система. И се оказват зелен светофар за социалистическо развитие на страните, попаднали в съветската сфера на влияние.

Преди 83 години на 9 Октомври 1934 година

Владо Черноземски (Величко Керин) застрелва в Марсилия югославския крал Александър I и френския външен министър Луи Барту. Югославският монарх е на официално посещение в Марсилия. Пристига на борда на крайцера "Дубровник", придружен от външния министър Боголюб Йевтич. Посрещнат е от френския министър на външните работи Луис Барту. По време на движението на официалния кортеж по марсилските улици Владо Черноземски (псевдоним на Величко Георгиев Керин) по-рано активен участник в четите на ВМРО във Вардарска Македония открива огън с автоматичен пистолет. Кралят и министър Барту са убити на място, а Йевтич е тежко ранен. Обкръжен от преследвачи, Владо Черноземски се самоубива. Съучастниците на Черноземски, хърватските терористи Звонимир Поспишил, Мийо Краль и Милан Таич, са заловени от френската полиция, съдени в Екс-ан-Прованс и осъдени на доживотен затвор. Като мотив за убийството на югославския крал Александър I е посочена водената от него националистическа политика.Това е втори атентат срещу югославския крал. През 1929 г. усташите извършват неуспешен опит за покушение срещу него, което предизвиква вълна от репресии срещу тях. Мнозина активисти на хърватското сепаратистко движение, начело с Анте Павелич, са принудени да емигрират. Същата година в София Иван Михайлов и Анте Павелич подписват договор за сътрудничество и координиране на действията на двете антиюгославски организации. Хърватските и македонските терористи имат общи тренировъчни лагери в Италия и Унгария, чиито правителства са враждебно настроени спрямо Югославия. Влошаване на обстановката в Югославия след въвеждането на диктатурата на крал Александър допълнително сближава българи и хървати. Съвместни акции на ВМРО и "Усташа" биват извършвани не само във Вардарска Македония и в Хърватия, но и по цялата територия на Югославия, а по-късно след забраната на ВМРО в България и по цяла Европа. Върхов момент в общата терористична дейност на двете организации е убийството на крал Александър.

Преди 105 години на 9 Октомври 1912 година

Поставено е началото на Лозенградското срещно сражение на I и III армия и Източната турска армия.
В първите дни на октомври 1912 г. в хода на Балканската война е извършена една от най-успешните военни операции на българската армия - превземането на крепостта Лозенград. Лозенград е превзет в движение. Губим 532 души и са ранени 1420, докато при Одрин даваме 2600 убити и над 6000 ранени. Лозенградската крепост започва да се изгражда в годините преди войната от германски инженери и е далеч по-модерна от Одринската. Фортовете, бункерите и укритията за бойци, артилерия и картечници са от железобетон, докато в преобладаващата част в Одрин са землено-дървени. Германският генерал Фон дер Голц, ръководил строежа, заявява: "Тази крепост може да бъде превзета само след шестмесечна обсада, и то от прусаци". Именно заради тези думи след превземането й от българската армия в европейския печат започват да ни наричат "прусаците на Балканите".
В края на септември и началото на октомври Трета армия е прехвърлена с усилен пеши марш през Източна Стара планина в Лозенградското направление. Това е непозната героична страница във военната ни история, равна на похода на българската войска през 1885 г. от турската граница до Сливница. Някои части вървят без почивка по 36 часа с цялото си въоръжение. Но в нощта преди деня на войната целият личен състав е на изходни позиции
Трета армия заедно с придадената й кавалерийска дивизия и някои части от Първа армия има 157 000 бойци и офицери. Противникът пред нея има 113 000 бойци. Турското военно командване въобще не научава за появата в този участък на фронта на Трета армия, и смятайки, че има превъзходство, снема гарнизона на Лозенград. Несъмнено при не чак толкова голямото преимущество на българите една активна отбрана сериозно би затруднила настъплението ни към Истанбул.
На 9 октомври двете армии се сблъскват в срещно сражение на самата граница по линията Гечкенли-Селиолу. В боя участват българската Първа дивизия и част от 4-а Преславска дивизия, а от турска страна - Първи корпус. Шопите и преславци помитат "на нож" турски войски, чиито офицери не очакват да срещнат сериозни части. На следващия ден същото се случва и с турските войски по линията Ескиполос-Ериклер. Турците отстъпват по хълмовете край село Петра на няколко километра от Лозенград. Те все още не вярват че имат срещу себе си цяла армия и не заемат фортовете на Лозенград, надявайки се да бият българите в сражение в открито поле. Поредната фатална грешка. На 10 октомври генерал Радко Димитриев, командващ Трета армия, нанася силен удар по полевите позиции на турците при Петра и след няколко часа ожесточен бой ги превзема. Първи и втори турски корпуси са унищожени. Известна боеспособност запазва само Трети корпус, командван от Махмуд Мухтар, който отстъпва към Лозенград. Но генерал Радко Димитриев организира бързо преследване и зад гърба на отстъпващите турци нахлува в Лозенград на 11 октомври. Турският фронт пред Трета армия рухва и в посока към Истанбул няма войска. Радко Димитриев дава двудневна почивка на войските си, като това позволява на турците да организират нова линия на отбрана по хълмовете между Люлебургас и Бунархисар. Тя също е пробита между 15-19 октомври, но с цената на тежки жертви.

Преди 150 години на 9 Октомври 1867 година

Георги Раковски e първият идеолог на националното революционно движение. Toй е роден в Котел на 14 април 1821 г. в търговско-занаятчийско семейство. Образованието си получава в родния си град, в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград. Там се свързва и с дейци на движението за църковна свобода. През 1841 г. в Браила Раковски подготвя масово въоръжено нахлуване в България- Браилските бунтове 1841-1843 г. На 10 февруари 1842 г. бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите, Раковски се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт и тъй като е гръцки поданик, трябва да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Тук Раковски престоява година и половина. Връща се в Котел през 1844 г. , но вече не като Съби Стойков Събев, а като Георги Раковски.През януари 1845 г. той и баща му са наклеветени, че готвят бунт, и са откарани в Цариград, където прекарват 3 г. в затвора. По време на Кримската война 1853-1856 г. Раковски си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна - да изпраща военни сведения на русите. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга. След това организира чета от 12 души, с която се отправя към Балкана с намерение да се срещне с настъпващата руска армия. Около Преслав обаче узнава за неблагоприятния за русите обрат във войната и за тяхното изтегляне от България и разпуска четата и се прибира в Котел. Там се укрива 4 месеца и в навечерието на 1855 г. тайно се прехвърля във Влашко. След сключването на Парижкия мирен договор 1856 г. Раковски заминава за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница", книгата "Предвестник Горскаго пътника", първия брой на в. "Дунавски лебед" и поемата "Горски пътник". През 1857 г. е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти и живее в Галац и Яш, а от 1858 г.- в Одеса. Там Раковски се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения. През 1860 г. се премества в Белград. Там съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили. Ръководният принцип на Раковски е "Наша свобода от нас зависи". Според плана му в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото се предвижда да бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Раковски ще разбуни народа. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също ще бъде изграден извън България. Основната слабост на плана е убедеността, че народът е подготвен за въстание и че въоръженото му ядро трябва да са емигрантските среди. Поради това той организира и ръководи в Белград Първата българска легия (1862 г .) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство през 1863 г. Раковски основава сред българските емигранти революционна организация "Върховно народно българско тайно гражданско началство" през 1866 г. и разработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето". До края на живота си той работи за осъществяване на революционните си планове. Умира от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ през 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.
Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност - и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.