Събития на дата
6 Септември 2017

Архивни събития

Преди 23 години на 6 Септември 1994 година

Седемнадесет партии и организации в СДС подписват ново политическо споразумение. От основаването си СДС често мени състава си, като от него отпадат някои партии, други са изключвани и после приемани обратно в коалицията. Съгласно подписаното на 6 септември 1994 г. споразумение
между партиите и движенията в СДС членове на коалицията остават:
Български демократичен форум - Дянко Марков; Земеделски демократичен
съюз - Владислав Костов; Движение "Гражданска инициатива" - СДС -
Захари Кръстев, Лорета Николова, Станислав Икономов; Консервативна и
екологична партия - Светлана Дянкова; Национален клуб за демокрация -
Светослав Лучников; Национално движение "Екогласност" - Едвин Сугарев;
Нова социалдемократическа партия - Васил Михайлов; Обединен
християндемократически център - Екатерина Михайлова; Радикалдемократическа партия - Александър Йорданов; Републиканска партия - Ленко Русанов; Социалдемократическа партия - Иван Куртев; Съюз
на репресираните в България след 9 септември 1944 година - Иван Станчев; Федерация на независимите студентски дружества - Пламен Панайотов; Християндемократически съюз в България - Асен Агов; Демократическа партия - 1896 г. - Стоян Райчевски; Независимо дружество за защита правата на човека в България - политически клуб - Стефан Вълков; Съюз на безпартийните - Боян Велков. 

Съюзът на демократичните сили (СДС) е основан на 7 декември 1989 г. в София като коалиция от политически партии и организации. През 1997 г. СДС се преобразува в единна политическа партия под същото име. С основаването си СДС си поставя задачата да се бори за демокрация в страната, изразяваща се в създаване на ново трудово и социално законодателство, изработване на нова конституция, деполитизация на армията и милицията, пълна автономия на висшите учебни заведения, самоуправление на научноизследователските институти и художествено-творческите обединения, пълна свобода на словото, печата, събранията и сдруженията и пр. След постигането на тези цели коалицията насочва вниманието си и към икономическите въпроси. Като управляваща сила през 1991-1992 г. се заема с трансформирането на икономиката съобразно принципите на пазарното стопанство. При второто си идване на власт през 1997 г. СДС се заема със задачата в недалечно време България да стане член на Европейския съюз и на НАТО. 

Преди 69 години на 6 Септември 1948 година

Екзарх Стефан I подава оставка под натиска на правителството, която след два дни е приета от Светия синод. Той е освободен от длъжностите екзарх Български и митрополит Софийски.
Стефан І (мирско име Стоян Попгеоргиев Шоков) е български екзарх, син на поп Георги. Роден е на 7 септември 1878 г. в с. Широка лъка, Смолянско. Завършва Богословско училище в Самоков през 1896 г. и Духовна академия в Киев с научна степен “кандидат на богословието” (1904 г.). Учител е в Пловдивската мъжка гимназия, протосингел на Българската екзархия в Истанбул (1910-1915 г.), където приема монашество (1910 г.). През 1915-1919 г. специализира в Швейцария, защитава докторат по философия и литература във Фрибургския университет. През 1921 г. е ръкоположен за маркианополски епископ; през 1922 г. е избран за софийски митрополит. От 21 януари 1945 г. до септември 1948 г. е български екзарх. Развива активна обществено-политическа дейност и има заслуги за вдигане на схизмата от 1872 г., наложена на 22 февруари 1945 г. на Българската екзархия от Цариградската патриаршия.Един от инициаторите за спасяване на българските евреи от преследванията на фашистка Германия (1942 г.). Като екзарх се стреми да запази демокрацията в България и да защити авторитета на Българската православна църква, за което е преследван от Отечествено-фронтовската власт след 9 септември 1944 г. През 1948 г. с правителствено решение е свален от длъжност и е поставен под домашен арест в с. Баня, Пловдивско, където умира на 14 май 1957 г. Погребан е в Бачковския манастир. Провъзгласен е за “праведник на света” в Йерусалим (2002 г.) за участието му в спасяването на българските евреи; заедно с патриарх Кирил са първите православни архиереи в света с това признание.

Преди 101 години на 6 Септември 1916 година

В периода 4 - 6 септември Трета Българска армия на ген. Стефан Тошев овладява Тутраканската крепост.
Стефан Тошев е генерал от пехотата, командир на 5-а армия (1913 г.), 3-а армия (1916 г.) и 4-а армия (1918 г.). Роден е на 18 декември 1859 г. По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) участва като доброволец в Българското опълчение. След Освобождението завършва Военното училище в София. През Сръбско-българската война (1885 г.) командва дружина в боевете при Сливница. По време на Балканската война (1912–1913 г.) е назначен за началник на Първа Пехотна Софийска дивизия, а през Междусъюзническата война (1913 година) е командващ Пета армия. В Първата световна война (1914–1918 година) ръководи Трета армия, която през (1916 г.) се сражава срещу Румъния, а по-късно е начело на Четвърта армия. Публикува редица материали, посветени на войните – "Писма от войната. 1885–1895 година", "Войнишка клетва", "Победени, без да бъдем бити", "Действията на III армия в Добруджа през 1916 година" и др.

Преди 117 години на 6 Септември 1900 година

Вълко Вельов Червенков е български общественик, политик и държавник, функционер на БКП; министър-председател на България (1950-1956 г.) и генерален секретар на БКП (1950-1954 г.). Член е на БКП от 1919 г.; участва в организацията на терористичните действия на КП (1923-1925 г.) и в атентата в църквата “Св. Неделя” (1925 г.), за което е осъден задочно на смърт. През 1925 г. заминава нелегално в Москва. Като емигрант работи в апарата на Коминтерна (1938-1941 г.). Член е на задграничното бюро на ЦК на БКП (от 1941 г.), ръководител и главен редактор на нелегалната радиостанция “Христо Ботев” (юли 1941 г. – септември 1944 г.). След Деветосептемврийския преврат (1944 г.), като член на т. нар. Отечественофронтовско правителство, прокарва комунистическа политика за борба срещу демокрацията и участва в установяването на тоталитаризма в България. С негово участие в България е въведен режим на терор, насилие и потъпкване на правата на човека. На 9 декември 1961 г. е освободен от всички държавни длъжности, през ноември 1962 г. VIII конгрес на БКП го изключва от БКП; възстановен е през 1969 г. Умира на 21 октомври 1980 г. в София.

Преди 132 години на 6 Септември 1885 година

6 септември - Денят на Съединението - е една от бележитите дати в новата
българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в
развитието на българската държава.
Съединението е чисто българско завоевание­ без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.

На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по
силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по
искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от
възобновената българска държава и включена отново в пределите на
Османската империя, макар и с известна автономия.
Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г.
Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.
Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I
извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира
(отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията
(1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив,
князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от
подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още
преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество
България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до
известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След
Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.

Преди 134 години на 6 Септември 1883 година

По искане на третото Обикновено народно събрание княз Александър І Батенберг възстановява с манифест Търновската конституция, която след организирания от него преврат през 1881 г. той отменя. Александър І Батенберг въвежда “Режим на пълномощията” (1881–1883 г.).
Превратът е подпомогнат от военния министър ген. К. Г. Ернрот и
Консервативната партия, като князът получава предварително съгласие и
от руското правителство. Чрез преврата е свален кабинетът на П.
Каравелов и e отменена Търновската конституция. Още с идването си в
България княз Александър I Батенберг не скрива недоволството си от
правата, които му се предоставят по силата на основния закон, и прави
различни опити за тяхното разширяване. Но поради съпротивата на руския
император Александър II той е принуден да се въздържа от каквито и да
било по-решителни мерки в тази насока. След убийството на императора
(на 1 март 1881 г.), възползвайки се от надигането на руската реакция,
княз Александър I Батенберг успява да склони новия руски император в
полза на своя план. На 27 април с княжески указ страната е разделена на
5 области, начело на всяка от които са поставени т. нар. чрезвичайни
комисари, ползващи се с почти неограничени права. На тях е възложена
задачата да подготвят провеждането на изборите за Второ Велико народно
събрание, насрочени за началото на юли 1881 г. Учредени са също така и
военни съдилища, които да се справят бързо с недоволстващите от
извършения акт. При засилен полицейски терор и потъпкване на
избирателните права на гражданите князът успява да си избере послушна
камара, която на 1 юли същата година е свикана в Свищов. Тя гласува
поисканите от него в ултимативна форма извънредни пълномощия, които му
дават право да управлява Княжеството в продължение на 7 години, а след
изтичането на определения срок ново Велико народно събрание трябва да
измени конституцията в духа на осъществените консервативни промени. В
резултат на това в България е установен т. нар. режим на пълномощията.
Опозиционното движение срещу режима под ръководството на Либералната
партия се засилва с всеки изминал ден. Князът се стреми да укрепи
властта си с помощта на руските генерали Н. Соболев и А. Каулбарс,
които на 23 юни 1882 г. поставят начело на правителството. Много скоро
обаче между руските генерали и консерваторите възникват остри
противоречия относно въпроса за ЖП строителство в България. Руските
генерали търсят подкрепата на "крайните либерали" начело с П.
Каравелов, които настояват за пълно възстановяване на конституцията.
Консерваторите от своя страна се ориентират към сближаване с "умерените
либерали", водени от Драган Цанков, които са склонни да допуснат
промени в конституцията. През август 1883 г. е подписано споразумение
между консерваторите и крилото на Драган Цанков, според което
Търновската конституция ще се възстанови, но "умерените либерали" се
ангажират да съдействат за промяната и в консервативен дух. На 6
септември 1883 г. князът издава манифест, с който възстановява
Търновската конституция преди да е изтекъл определеният от него
7-годишен период на пълномощията. Съставено е коалиционно правителство
от "умерени либерали" и консерватори начело с Драган Цанков. На 5
декември 1883 г. то прокарва през Народното събрание исканите промени в
конституцията. Князът се отказва от Режима на пълномощията. На
проведените парламентарни избори на 27 май 1884 г. "крайните либерали"
печелят убедително. Съставено е правителство начело с П. Каравелов,
което изцяло възстановява конституцията.
Търновската конституция е първата българска конституция. Приета е на 16
април 1879 г. от Учредителното събрание в Търново. С нея юридически се
утвърждават настъпилите в резултат на Освобождението социално-икономически и политически промени. Проектът на конституцията е изработен от С. И. Лукиянов, началника на Съдебния отдел при Съвета на императорския комисар. Този проект има умереноконсервативен характер. Дава широки права на княза в областта на изпълнителната и законодателната власт. Според този проект в Народното събрание влизат депутати по право, назначавани от княза и избирани от народа по двустепенна система. Въвежда се имуществен ценз. Проектът предвижда създаването на Държавен съвет, който да има контролни и съвещателни функции. В умерен вид са застъпени основните граждански и политически права и свободи. Проектът на Лукиянов е изпратен в Русия, където е прегледан и допълнен от особена комисия под председателството на княз С. Н. Урусов. Направените промени допринасят за демократизирането на проекта. Правата на княза са намалени. Въвежда се пряко и всеобщо гласоподаване по примера на Швейцария. Разширени са правомощията на Народното събрание.
На 10 февруари 1879 г. в Търново се открива Учредително събрание, което трябва да обсъди и приеме конституцията. Избрана е 15-членна комисия, която трябва да изработи основните начала, върху които да се изгради основният закон на страната. Рапортът на тази комисия е изцяло в консервативен дух. Изхождайки от идеята, че българският народ не е готов за самостоятелен политически живот, комисията предлага силна княжеска власт, въвеждане на имуществен и образователен ценз и създаване на Сенат (горна камара), който да тълкува конституцията, да потвърждава приетите от Народното събрание закони и т. н. Либералите, водени от П. Каравелов и П. Р. Славейков, отхвърлят рапорта на комисията и пристъпват към гласуването на
конституцията член по член. В резултат на това приетата Търновска
конституция е една от най-демократичните за времето си конституции в
Европа.
Българската държава се утвърждава като парламентарна монархия с умерено либерално устройство. Властта се поделя между монарха и Народното събрание. Князът има право да свиква и разпуска Народното събрание, да насрочва избори за народни представители. Монархът утвърждава и обнародва приетите от Народното събрание закони. От името на княза действат органите на изпълнителната власт той има право да назначава и уволнява министрите. Монархът е върховен главнокомандващ, раздава военни чинове, а след 1893 г. и ордени. Държавният глава има право да смекчава или отменя наказанията, наложени от съдебната власт. Князът ръководи и външната политика. Според Търновската конституция Народното събрание е два вида – Обикновено и Велико. За Обикновено народно събрание се избира по един депутат на 10 000 души, а за Велико народно събрание по двама. Избирателите трябва да са навършили 21 години, а избраните – 30 години. Обикновеното народно събрание приема и обсъжда закони, гласува бюджета, данъците, осъществява контрол над изпълнителната власт и т. н. Велико народно събрание се свиква само при определени случаи – избор на княз или Регентство, изменение или приемане на нова конституция и промяна на държавната граница.
Търновската конституция дава широки права на българските граждани.
Гарантира неприкосновеността на частната собственост, равенството на
всички пред закона, забранява робството и разделянето на съсловия.
Първоначалното образование става безплатно и задължително. Премахва се
цензурата. Осигурява се свобода на словото и печата. Българските
граждани имат право свободно да се сдружават, да създават обществени и
политически организации. Конституцията гарантира основните права и
свободи и осигурява възможност за свободно духовно и политическо
развитие. Търновската конституция претърпява две изменения. През 1893
г. е променен чл. 38., който третира религията на престолонаследника.
Утвърдена е и титлата "височество" на княза. През 1911 г., след изменение чл. 17., цар Фердинанд I получава титлата "величество" и правото да сключва тайни договори без одобрението на Народното събрание. Търновската конституция е нарушавана доста пъти, но най-драстично два пъти – по време на режима на пълномощията 1881–1883 г. и след държавния преврат на 19 май 1934 г. Тя престава да бъде в сила след приемането на конституцията от 4 декември 1947 г.