Събития на дата
6 Юли 2017

Архивни събития

Преди 88 години на 6 Юли 1929 година

Обявена е политическа амнистия за Васил Радославов и Димитър Тончев (участвали в кабинета 1913-1918 г.), за участниците в юнските и септемврийските събития през 1923 г., за атентата от април 1925 г. и за престъпления при избори. Амнистията е разширена с тълкувателен закон от 18 април 1931 г.
Д-р Васил Христов Радославов е български публицист, политик и държавник, действащ член на БКД от 1884 г. Той e роден на 15 юли 1854 г. в Ловеч. Учи в Габрово, Виена и Хайделберг, където става доктор на правните науки през 1882 г. Става началник на отделение в Министерството на правосъдието през 1883 г., член на Либералната партия от 1883 г. и народен представител от 1883 г..Министър на правосъдието е в кабинета на П. Каравелов (1884-1886 г.), министър-председател и министър на вътрешните работи по време на Регентството (в периода 1886-1887 г.). След Съединението развива активна дейност за сливане и усъвършенстване на администрацията и съдебното ведомство на Княжеството и областта. След 1887 г. скъсва със Ст. Стамболов и създава Либерална партия (радослависти). Многократно е министър. Министър-председател е в периода 1913-1918 г., съдейства за намесата на България в I световна война на страната на Централните сили. Основател и дългогодишен редактор на вестник "Народни права" (от 1888 до 1932 г.) - орган на Либералната партия. След I световна война емигрира в Германия. Осъден е задочно като виновник за Втората национална катастрофа. Автор е на спомени "България и световната криза" (1923 г.).
Димитър С. Тончев е български политик, юрист. Той е роден на 26 октомври 1859 г. в Калофер. Учи в Николаевското реално училище в Русия, завършва Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса. През 1883 г. е назначен за помощник-прокурор и председател на Пловдивския департаментален съд. Присъединява се към източнорумелийската Либерална партия. След Съединението става народен представител, председател на III ВНС и на V ОНС. Министър на правосъдието е от 12 декември 1888 г. до 20 септември 1891 г., министър на търговията и земеделието от 19 май до 02 октомври 1894 г., министър на общите сгради от 18 януари до 1 октомври 1899 г. и от 1 октомври 1899 г. до 27 ноември 1900 г., министър на външните работи от 27 ноември 1900 г. до 9 януари 1901 г. и министър на финансите от 4 юли до 20 декември 1913 г. и от 23 декември 1913 г. до 21 юни 1918 г.. След I световна война е осъден на доживотен затвор; амнистиран е през 1929. Лидер е на Младолибералната партия. Основава и редактира “Съдебен вестник” (1885 г.) и в-к “Пловдив” (1886-1907 г.), сътрудничи на вестниците “Марица”, “Южна България”, “Борба” и “Свободно слово” в годините 1893-1894 г., на списание “Наука” през 1881-1884 г. и др. Автор е на съчинения по юриспруденция.

Преди 122 години на 6 Юли 1895 година

След дръзко покушение в центъра на София умира от раните си Стефан Стамболов. Умира с едно невиждащо око и с две ампутирани ръце от китките надолу.
Стамболов е роден на 31 януари 1854 г. във Велико Търново. Първоначално учи в родния си град, а след това - в Одеската духовна семинария. Поради връзки с руски революционери бива изгонен от семинарията. Прехвърля се в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Завръща се в родния си град през 1873 г. и влиза в състава на местния революционен комитет. Като негов делегат присъства на Общото събрание на Българския революционен централен комитет, проведено в Букурещ през август 1874 г. През есента на същата година е определен от БРЦК за заместник на Васил Левски и като апостол се прехвърля отново в България, обикаля старите революционни комитети и успява да активизира дейността на някои от тях. Развива извънредно активна дейност за подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и участва в неговото провеждане.
След неуспеха му е принуден да емигрира в Румъния. След като пристига в Букурещ, приема поканата на група млади революционни дейци за създаване на нов революционен комитет на мястото на БРЦК, който след потушаване на Старозагорското въстание изпада в криза и почти не функционира. През ноември 1875 г. Стефан Стамболов пристига в Гюргево и участва в заседанията на Гюргевския революционен комитет, които продължават и през декември същата година. Във връзка с подготовката на ново въстание в България Стамболов е определен за апостол на I - Търновски, революционен окръг с помощници Г. Измирлиев и Хр. Караминков (Бунито).
През януари 1876 г. преминава р. Дунав и се отдава на организационна дейност в определения му окръг. По редица съображения определя за местоседалище на окръжния революционен комитет не Търново, а Горна Оряховица, а той пребивава в околните селища Самоводене, Долна Оряховица и др. Избухването на Априлското въстание през 1876 г. в IV - Пловдивски, революционен окръг заварва подготовката на Търновския революционен окръг още незавършена. Независимо от това в края на април 1876 г. този окръг също въстава. Въстанието обаче е потушено от османските власти. Повечето от неговите водители, като поп Харитон, Бачо Киро и други, загиват в сражения с османските войски, други, като Ц. Дюстабанов са заловени и избесени, трети са хвърлени по затворите или изпратени на заточение.
Стамболов успява да се укрие и в края на юли 1876 г. се прехвърля отново в Румъния. Така е поканен от Р. М. Блъсков да поеме редактирането на последния Ботев в. "Нова България". Влиза и в състава на Българското централно благотворително общество, което се изявява като последния ръководен център на българската емиграция до избухването на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. По време на войната става секретар на военния пратеник на Славянския комитет в България княз Наришкин, включва се активно в събирането на храни и продоволствия за руската войска, полага грижи и за Българското опълчение.
След Освобождението се установява в Търново и се отдава на адвокатска дейност. Недоволен от несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878 г., Стамболов взема дейно участие във всенародното протестно движение на българския народ против тях. Става един от основателите на местния комитет "Единство" и развива активна дейност за подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). Във връзка със свиканото Учредително събрание 1879 г. в Търново за изработването на конституция е избран за негов депутат от Македония, но не е допуснат в неговите заседания, тъй като е взето решение в това събрание да не присъстват депутатите, избрани от Македония.
След учредяването на Либералната партия влиза в нейните редове. Междувременно, въпреки че няма необходимата възраст според конституцията, е избран за депутат във II Обикновено народно събрание, където се изявява с ораторските си способности. Посреща с голямо разочарование извършения държавен преврат 1881 г. и рязко се обявява срещу опитите на княз Александър I Батенберг за потъпкване на конституцията и регламентирания от нея парламентарен ред в страната.
След разцеплението на Либералната партия (1883-1884 г.) застава на страната на каравелистите. В края на юни 1884 г. след назначаването на П. Каравелов за министър-председател е посочен от него и избран за председател на IV Обикновено народно събрание. Посреща с радост извършеното в Пловдив Съединение на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. и участва като доброволец за неговата защита по време на Сръбско-българската война 1885 г. До лятото на 1886 г. се придържа плътно до поведението на своя партиен шеф П. Каравелов.
След извършването на държавния преврат от 1886 г. пътищата им рязко се разминават. Стамболов се обявява срещу детронирането на княза и отказва да влезе в състава на изредилите се в продължение на няколко дни две временни правителства. Развива голяма дейност за връщането на прогонения вън от страната княз и след като постига тази цел, застава твърдо зад него. Когато все пак Александър I Батенберг преценява, че оставането му на българския престол е невъзможно повече, преди да напусне окончателно пределите на страната, сформира Регентски съвет, в който включва и Стамболов. От този момент Стамболов започва да играе първостепенна роля в политическия живот на княжеството.
След избора на втория български владетел - принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, Стамболов е назначен за министър-председател и до май 1894 г. продължава да направлява цялостната политическа дейност на страната. Полага големи грижи за развитието на занаятите и индустрията, сключва и първите търговски договори с някои от западноевропейските държави (въпреки формалните пречки от т. нар. “режим на капитулациите”), съдейства за активизиране на културния живот и пр. В областта на външната политика отстоява открита антируска линия. Спрямо вътрешната политическа опозиция проявява нетърпимост и преследва яростно своите противници. Въпреки големите му заслуги за довеждането на княз Фердинанд I на българския престол, в началото на 90-те години на XIX в. отношенията между тях започват да се влошават. През май 1894 г. Стамболов подава за пореден път оставката на своя кабинет с цел да притисне княза, но князът вече няма нужда от него и го заменя.
От този момент насетне се опитва да съсредоточи силите си в създадената от него Народнолиберална партия (1886-1887 г.) и в издаването на нейния печатен орган. Дейността му обаче е силно възпрепятствана, тъй като е поставен фактически в положение на домашен арест. В началото на юли 1895 г. е нападнат на една от централните столични улици и съсечен.
Стефан Стамболов е автор на сравнително неголям брой стихотворения, част от които издава още през 1875 заедно с Хр. Ботев в стихосбирката "Песни и стихотворения". Като журналист сътрудничи на редица български и руски периодични издания, редактира и други вестници. Като преводач превежда главно стихотворения от руски език, както и романа на Н. Г. Чернишевски "Какво да се прави?", текста на който не успява да обнародва, поради което не е запазен.

Преди 137 години на 6 Юли 1880 година

Край Пловдив руският офицер Алексей Узатис убива графиня Олга Скобелева, майка на генерал Димитрий Скобелев
Капитан Узатис пристига в Пловдив през 1879 г. и е назначен първо за инструктор в румелийската милиция. Печели закрилата на семейство Скобелеви, които се грижат за образованието му. Става офицер, а след това и командир на сапьорска рота в Пловдив. През лятото на 1879 г. капитанът поема строителството на нови казарми в местността Гладно поле.
По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) 58-годишната Олга Скобелева оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст. Събира помощи за останалите без покрив и храна българи. Пристига в Пловдив, където развива благотворителна дейност. Дарява на сиропиталището в града 20 000 златни рубли. Майката на генерала непрекъснато обикаля из Южна България, образува благотворителни дружества, заема се с уреждането на нови сиропиталища. Капитан Узатис я придружава по време на пътуванията й.
В началото на юли 1880 г. Олга Скобелева се готви да замине за Чирпан, където възнамерява да купи чифлик, в който да направи приют за сираци по европейски образец. Тя трябвало да носи 20 000 златни рубли за покупката. Вечерта на 6 юли 1880 г. майката на генерала отпътува, придружена от прислужницата си, адютанта и файтонджията. На шест километра от Пловдив на пътя ги пресрещат Алексей Узатис и още двама негови приятели. С намерение да открият парите и да ги откраднат, Алексей Узатис убива Олга Скобелева. Но не успява да открие парите. Когато новината за убийството стига до Пловдив, войската веднага е вдигната на крак и след по-малко от час убийците са обсадени. Узатис се прострелва в главата.

Преди 149 години на 6 Юли 1868 година

Начело на въоръжена чета от 129 души Стефан Караджа и Хаджи Димитър преминават р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско, край устието на р. Янтра.
Хаджи Димитър (Д. Николов Асенов) е роден на 10 май 1840 г. в Сливен. Той е войвода, участник в националноосвободителното движение. Учи в родния си град. След убийството на Али Ефенди през декември 1860 г. от Панайот Хитов и Ст. Люцканов е принуден да се укрива и през пролетта на 1861 г. се присъединява към четата на Панайот Хитов, с която обикаля Балкана до есента на 1863 г. и известно време е неин знаменосец. Заедно с Панайот Хитов прекарва зимата на 1863 г.-1864 г. в Сърбия. През пролетта отива в Букурещ, където се среща с Георги Сава Раковски. През лятото заедно със Ст. Люцканов минава р. Дунав начело на чета от 12 души, но бързо се разделят. През 1866 г. заедно с Ж. Чернев и Стефан Караджа и чета от 20 души преминава в България, но също се разделят. Заедно с няколко души действа из Балкана до есента. През 1867 г. влиза като войвода в Тайния централен български комитет. След битката в местността Кинлъдере при с. Вишовград, Търновско, се оттегля с оцелелите четници в Стара планина. Загива на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 г.
Стефан Караджа (С. Тодоров Димов) е деец на националноосвободителното движение, войвода. Роден е на 11 май 1840 г. в с. Ичме (дн. Ст. Караджово), Ямболско. Учи в Тулча, но поради липса на средства напуска училище. На 2 юни 1861 г. по време на сватба побеждава прочутия турски борец Гаази Плиса. Преследван от турците, той се укрива няколко месеца, след което отива в Румъния, а после постъпва в Първа българска легия в Белград. След разпускането й се връща в Тулча, но скоро отново заминава за Румъния. На няколко пъти минава р. Дунав с революционни поръчения. През 1867 г. постъпва във Втората българска легия. През 1868 г. напуска легията и заминава за Румъния. Там се среща с Хаджи Димитър. На 6 юли двамата начело на чета от 129 души минават р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско. В боя в местността Канлъдере, край Вишовград, е ранен тежко и пленен от изпратените от председателя на Държавния съвет Мидхад паша войски и полиция. На 12 юли е откаран в Търново, а на 13 е отведен в Русе. Полумъртъв е изправен пред съставения от Мидхад паша извънреден турски съд, наречен криминален съвет, и осъден на смърт чрез обесване. На 31 юли 1868 г. е обесен. Погребан е от баба Тонка Обретенова, която запазва черепа му за поколенията.