Събития на дата
6 Април 2017

Архивни събития

Преди 108 години на 6 Април 1909 година

С Цариградския българо-турски протокол Турция признава независимостта на България. Документът е подписан от българския министър на търговията Андрей Ляпчев (на снимката) и от турския министър на външните работи Рифат паша. С протокола се признава провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. и се постига съгласие по всички спорни въпроси, произлезли от този акт. Уреждат се проблемите с мюсюлманските общини и вакъфските имоти в България, с компанията на Източните железници и други. Този протокол е подписан в изпълнение на Руско-турския протокол (1909 г.), който България приема. Руско–турският протокол (1909 г.) е подписан на 3 март в Санкт Петербург. С него се разрешават възникналите във връзка с провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. финансови проблеми. Турция настоява България да и изплати като обезщетение 125 млн. лева, като в тях е включена сумата от 40 млн. златни лева, които България дължи на компанията на Източните железници. Срещу посочените компенсации Турция е склонна да признае независимостта на страната ни. Русия поема финансовите задължения на България. Тя приспада исканата сума от военния дълг на Турция след Руско-турската война 1877–1878 г. Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България. Финансовите отношения между България и Русия се уреждат с подписването на Руско-български протокол 1909 г., подписан също на 6 април. Според него България се задължава да изплати на Русия сумата от 82 млн. лева в продължение на 75 години, като първата вноска трябва да се направи на 1 октомври 1909 г. България така и не изплаща на Русия цялата дължима сума. В началото на 20-те години съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг.
Независимостта на страната ни е призната от Великите сили и балканските държави, както следва на 7 април - Сърбия и Черна гора, на 10 април - Англия, Франция и Италия, а на 16 април - Германия и Австро-Унгария признават независимостта ни.

Преди 145 години на 6 Април 1872 година

Васил Левски и Марин Поплуканов тръгват от Ловеч, за да присъстват на Общото събрание на Българският революционен централен комитет в Букурещ. Идеята за това Общо събрание възниква още в края на 1871 г. Според предварителния замисъл събранието трябва да спомогне за обединяване усилията на емигрантските и вътрешните комитетски дейци, като се изработи обща програма и устав на организацията.
Българският революционен централен комитет (БРЦК) е организация на българското националнореволюционно движение. Организацията е създадена в Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. Българският революционен централен комитет е приемник на революционните традиции на българския народ в борбата му против османското владичество, на крупното дело на Георги Сава Раковски, поставил началото на организираното българско националнореволюционно движение. Между историците, изследващи революционните борби на българския народ през 60-те и 70-те гoдини на XIX в., липсва единомислие по въпроса за началната дата на създаването на Българския революционен централен комитет. По-голямата част от тях приемат за такава дата 1869 година. Други приемат, че е създаден от Васил Левски през 1870 г., когато се полагат основите на Вътрешната революционна организация, и че на Общото събрание в Букурещ през май 1872 г. е избран общ Български революционен централен комитет с председател Любен Каравелов. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия в Белград (1868 г.) и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли същата година. Част от дейците на бившия Таен централен български комитет, заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Сава Раковски полагат основите на групата “Млада България”. С подкрепата на тази групировка през 1868-1869 г. Васил Левски предприема първите две обиколки в българските земи и изграждането на революционни комитети в тях. През октомври 1869 г. е изграден и самият Български революционен централен комитет в Букурещ. Поради активното участие на Любен Каравелов в създаването му той е натоварен и с изготвянето на неговата първа програма. Този документ е публикуван най-напред в руското емигрантско сп. "Народное дело" (август 1870 г.), а след това и на страниците на в. "Свобода" (октомври същата година). В най-разгърнат вид тя е изложена в брошурата "Български глас", издадена също през 1870 г. Като крайна цел на българското националнореволюционно движение в нея се посочва борбата за извоюване на политическо освобождение на българския народ. При осъществяването на тази задача се разчита единствено на неговите собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори. Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти. Българският революционен централен комитет ратува за демократично управление на освободената българска държава. Важно място в програмата заема идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на "южнославянска или дунавска федерация" от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.
Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870 г., в Българския революционен централен комитет се създават два центъра: външен и вътрешен. Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Любен Каравелов. Вторият, наречен още Български революционен централен комитет в Българско или “Привременно правителство”, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Апостола разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация. За внасяне на единство в революционната дейност от 29 април до 4 май 1872 г. в Букурещ се провежда Общо събрание, на което се обсъждат и приемат нова програма и устав (проектоуставът, озаглавен "Наредба на работниците за освобождението на българския народ", е изработен от Васил Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация). Отчитайки условията в българските земи и международната обстановка на Балканите, Общото събрание на Българския революционен централен комитет взема решение за преминаване към незабавни революционни действия. Васил Левски е определен за главен апостол в Северна България, Тракия и Македония и с получено за целта пълномощно се завръща в българските земи и продължава изграждането на вътрешната организация. Ударът, нанесен на вътрешната революционна организация (в резултат на необмислените действия на Димитър Общи), се отразява тежко и върху самия Български революционен централен комитет. След обесването на Васил Левски настъпва нов период в дейността на комитета. Предприемат се няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873 г. за заместник на Апостола е определен Ат. Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти. През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет. Чрез съдействието на Панайот Хитов той прави опит да установи контакт със сръбското правителство, въпреки че за това няма съгласието на Българския революционен централен комитет в Букурещ. В резултат на влиянието на Панайот Хитов в революционната организация започва да се налага отново четническата тактика. Въпреки това идеята за изграждане на вътрешна организация не е изоставена. През август 1874 г., по инициатива на Търновския и Русенския революционен комитет, в Букурещ се провежда ново Общо събрание, което определя за следващ заместник на Васил Левски (в Българско) Стефан Стамболов. В ръководството на самия комитет в Букурещ заедно с Любен Каравелов, К. Цанков и други влиза и Христо Ботев, който впоследствие изпъква като централна фигура в него. Функциите на Централния комитет в българските земи поема Русенският революционен комитет. След закриване на Общото събрание Стефан Стамболов се прехвърля в българските земи и установява контакт с някои от старите революционни комитети. В края на декември 1874 г. между членовете на Българския революционен централен комитет настъпва сериозно разногласие по въпроса за насоките на неговата бъдеща дейност, в резултат на което през лятото на 1875 г. Любен Каравелов е отстранен от неговите редове. Революционната пропаганда се възлага на Христо Ботев. Той става и редактор на неговия печатен орган - в. "Знаме".
През 1875 г. започва третият период в съществуването на Българския революционен централен комитет. Най-силно влияние върху неговата дейност по това време оказват радикално-революционните възгледи на Христо Ботев. През лятото на същата година избухва въстание в Босна и Херцеговина, което подтиква ръководителите на Българския революционен централен комитет към идеята за незабавно организиране на въстание в българските земи. Разгръща се активна дейност за неговата подготовка. По различни причини то избухва преждевременно през есента на 1875 г. и се ограничава само в Старозагорско, Шуменско и Търновско (Старозагорско въстание 1875 г.). Неговият неуспех довежда до нова криза в Българския революционен централен комитет, в резултат на което Христо Ботев си подава оставката. Скоро след това и самият комитет се разпада.
Разгарящата се Източна криза подтиква привържениците на революционните действия в края на 1875 г. да изградят Гюргевския революционен комитет, който на практика се явява продължение на Българския революционен централен комитет,.
Изграждането на Българския революционен централен комитет, бележи последния и най-висок етап в организираното националнореволюционно движение на българския народ, връхна точка на което се явява Априлското въстание през 1876 г.
Васил Левски (Васил Иванов Кунчев, Дяконът, Апостолът) е виден деец на националнореволюционното движение, революционен демократ, гениален идеолог и организатор на българската национална революция, създател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Роден е на 19 юли 1837 г. (6 юли стар стил) в Карлово в семейството на разорен занаятчия. Отначало учи в родния си град. През 1855 г. е повикан в Стара Загора от своя вуйчо Василий (монах и таксидиот на Хилендарския манастир) и след като изкарва 3 години в местното класно училище, постъпва в курс за подготовка на свещеници. Подмамен от вуйчо си, че ще го изпрати да учи в Русия, той приема монашество (1858 г.) под името Игнатий и през 1859 г. става дякон. След като се убеждава, че надеждата да отиде в Русия няма да се осъществи, и в резултат на влиянието на революционните идеи на Георги Сава Раковски той захвърля расото и се включва в националноосвободителното движение (1861 г.). През 1862 г. заминава за Сърбия и постъпва в Първата българска легия в Белград. На 3 март същата година взема участие в боевете на легията с местния турски гарнизон. Проявява голяма храброст и ловкост, заради което получава прозвището Левски. След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода, а след това известно време работи като абаджийски чирак в Белград. През пролетта на 1863 г. се прехвърля в Румъния и след кратък престой там се завръща в България. Заподозрян или наклеветен от своя вуйчо, той е хвърлен за няколко месеца в пловдивския затвор. След излизането си на свобода той окончателно се отказва от монашеството и от 1864 г. до 1866 г. учителства в село Войнягово, Пловдивско. Заедно с това води и революционна пропаганда сред местното население и организира малки "патриотични дружини" за подготовка на въстание. През 1866 г. е заподозрян от османските власти за революционната му дейност и за да не попадне отново в техните ръце, се принуждава да се отправи за Северна Добруджа, където продължава учителската и революционната си дейност. През пролетта на 1867 г. по препоръка на Георги Сава Раковски е включен от Панайот Хитов в неговата чета като байрактар. През лятото на същата година преминава заедно с нея в българските земи и извървява целия й път до сръбската граница. Пристигайки отново в Белград, Левски участва и във Втората българска легия (1868 г.). След нейното разпускане прави опит да мине с чета в България и да вдигне въстание в Средна Стара планина, но е арестуван от сръбските власти и е хвърлен в затвора в Зайчар. След освобождаването си се отправя незабавно за Румъния. Неуспехите на четническата тактика убеждават Левски в необходимостта от издигането на националнореволюционната борба на българския народ на нова, по-висока степен. Като непосредствен участник в двете легии и в четата на Панайот Хитов той стига до извода, че борбата на българите за национално освобождение трябва да бъде поставена вън от зависимостта на външни фактори и че четите не могат да вдигнат народните маси на обща борба против османската власт. Левски достига до идеята за пренасяне центъра на подготовката на бъдещата национална революция вътре в страната и вместо организираните в съседните страни революционни чети да се пристъпи към изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в главните революционни огнища на българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. След като не успява да ги убеди в нейната правота, решава да се заеме сам с реализирането й. В края на 1868 г. и през 1869 г. Левски предприема две обиколки из България, като при втората започва да основава революционни комитети. За първата си обиколка той получава известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората е подпомогнат от либералната група "Млада България", която го снабдява и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на "Привременно правителство в Балкана". През октомври 1869 г. Левски се завръща в Румъния и участва в създаването на Българския революционен комитет (БРЦК) в Букурещ. През 1869-1970 г. заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. През 1870 г. се прехвърля в България и продължава с още по-голяма енергия изграждането на гъста мрежа от революционни комитети в различните краища на страната. В края на същата година той създава и ръководен център на Вътрешната революционна организация (ВРО) в Ловеч под наименованието "Привременно правителство в България". През 1871 г. Левски продължава дейността си по изграждане на революционни комитети. В негова помощ са изпратени Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застава изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в Българския революционен централен комитет (БРЦК). През втората половина на 1871 г. той изработва проектопрограма и проектоустав на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и ги изпраща до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г. в Букурещ се свиква първото Общо събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК), което обсъжда и приема изработените от него документи. След събранието той получава пълномощно от Българския революционен централен комитет (БРЦК) да продължи дейността си по изграждането на революционните комитети в България и през лятото на същата година преминава отново река Дунав на българския бряг. Успоредно със създаването на революционни комитети той предприема и известна реорганизация на Вътрешната революционна организация (ВРО). Наред с местните частни комитети започва да изгражда и окръжни, на които се възлагат ръководни функции по отношение на първите, влизащи в пределите на техния район. Изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО) върви с неотслабваща сила и темпове до есента на 1872 г., когато група дейци начело с Димитър Общи извършват Арабаконашкия обир. В резултат на предприетите арести на членове и съмишленици на революционните комитети в Софийско, Орханийско (днес Ботевградско), Тетевенско и др. на Вътрешната революционна организация (ВРО) се нанася тежък удар от османските власти. За да бъде предпазена тя от пълно унищожение, към Левски е отправен повик от Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ да вдигне въстание в България. Той обаче отказва да стори това, тъй като въпреки постигнатите успехи все още смята, че делото не е доведено до онази степен, която би позволила на Вътрешната революционна организация (ВРО) да възглави едно общо въстание в България. С риск за живота си Левски от Южна България (Пазарджик) незабавно се отправя към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията, след това имал намерение да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. той е заловен чрез предателство в Къкринското ханче (на изток от Ловеч). Първоначално е отведен за разследване в Търново (днес Велико Търново), а след това е изправен пред специален съд в София. Пред съдиите се държи мъжествено и достойно, като прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация (ВРО) върху себе си и по такъв начин не позволява задържането на други нейни дейци. Осъден е на смърт и е обесен на 18 февруари 1873 г. (6 февруари стар стил) г. край София (на мястото на днешния паметник в центъра на столицата). Със своята цялостна дейност Левски се изявява като най-изтъкнатия идеолог на българското националнореволюционно движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до него и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка на народните маси за борба чрез създаването на революционни комитети и пренасянето на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярва в силите на българите сами да извоюват своята свобода чрез народна революция. За него републиканската форма на управление ("чиста и свята република") е единствената гаранция за запазване на демократичните свободи. Той ратува за създаването на балканска федерация, построена на принципите на равенство между балканските народи.
Марин Поплуканов (М. П. Лилов) е роден на 25 май 1845 г. в Ловеч, деец е на националноосвободителното движение. Включва се в националноосвободителната борба в края на 60-те и началото на 70-те г. на XIX в. Той е един от сподвижниците на Васил Левски. През 1870-1871 г. е член на Българския революционен централен комитет в България - Привременното правителство. Участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет в Букурещ през 1872 г. След провала на Арабаконашкия обир (1872 г.) е арестуван и изпратен на заточение в Диарбекир. След 4-годишен престой успява да избяга от там и се завръща в родния си край. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание (1879 г.) и кмет на родния си град. Автор е на спомени. Умира на 13 май 1913 г.