Събития на дата
5 Септември 2017

Архивни събития

Преди 27 години на 5 Септември 1990 година

Иван Михайлов (Иван Михайлов Гаврилов) (Ванче Михайлов, Скромнио) е български македонски революционер, един от лидерите на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).
Ванче Михайлов е роден на 26 август 1896 г. в с. Ново село, Щипско. Учи в София и в Солун; през 1915 г. завършва гимназия в Скопие. Като ученик попада под влиянието на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и става неин член. През 1918 г. постъпва в Юридическия факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридски” и участва в основаването на студентското дружество "Вардар".
След неуспеха на Илинденско-преображенското въстание (1903 г.) и поражението на България в Първата световна война (1914-1918 г.) Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) постепенно прекратява своята дейност. През 1919 г. Тодор Александров, подпомогнат от ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев, създават Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Ванче Михайлов активно участва в живота на възстановената организация и става най-близкия съратник на Тодор Александров и секретар на Задграничното представителство на организацията.
Скоро след възстановяването на организацията в нея се появяват признаци на разцепление, вследствие на което на 31 август 1924 г. Тодор Александров е убит. Непосредствено след неговата смърт Ванче Михайлов става член на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и фактически неин ръководител. Подготвя ликвидирането на убийците на Тодор Александров, която вендета е известна като Горноджумайски събития.
Активно работи за сплотяване на здравите сили във Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и за борба срещу влиянието на Коминтерна и опитите му да я използва за свои користни цели. Успява да запази традиционния национален и патриотичен дух на организацията. Под негово ръководство са ликвидирани редица видни членове на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), попаднали под чуждо влияние: ген. Александър Протогеров, Петър Чаулев, Наум Томалевски, Панчо Михайлов и др.
След фактическото разцепление на организацията през лятото на 1928 г. – на ляво и дясно течение, възглавява дясното течение, подкрепяно от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев и военния министър ген. Иван Вълков, във външната си политика ориентирано към сближение с фашистка Италия.
Забраната на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) от режима на деветнадесетомайците (1934 г.) го принуждава да мине в нелегалност, а не много след това и да емигрира заедно със съпругата си извън България. Първоначално се установява в Турция, после живее в някои европейски страни. Годините на Втората световна война (1939-1945 г.) прекарва в Хърватско в обкръжението на хърватския поглавник Анте Павелич. В началото на септември 1944 г. е прехвърлен с немски самолет в Скопие с цел да образува правителство, подкрепяно от хитлеристите, но не успява. След Втората световна война се установява трайно в Италия (от 1945 г.), откъдето направлява дейността на македонските патриотични организации в САЩ и Канада.
Автор е на трудове по история на македонското революционно движение и на "Спомени" в 4 тома (1958-1973 г.), които са наситени с богат документален материал и служат като ценен извор за историята на националнореволюционните борби на македонските българи и особено за Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) през периода между двете световни войни.
Като участник в националнореволюционното движение и като ръководен деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) Михайлов до края на живота си се придържа към схващането за българската етническа принадлежност на славянското население в Македония. След като застава начело на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), издига лозунга за независима Македония не вече като тактика, а като стратегия на възглавяваната от него организация.
Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) е националнореволюционна организация на македонските българи, създадена през есента на 1919 г. от Тодор Александров, Петър Чаулев и ген. Александър Протогеров. Ръководителите й са привърженици на идеята за присъединяване на Вардарска и Беломорска Македония към България, но поради нейното поражение в Първата световна война (1914–1918 г.) приемат идеята на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) за автономия на Македония. В организацията първоначално участват и привърженици на Яне Сандански (Серската група), но след това напускат нейните редове. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) изпраща изложение по македонския въпрос до Парижката мирна конференция (1919–1920 г.) с настояване да бъдат приети и изслушани нейни представители. На дипломатическото представителство на Сърбо-хърватско-словенското кралство в София се внушава, че трябва да подобри положението на българите в Македония. По примера на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) се възстановява четническият институт. Изградена е няколкохилядна четническа организация в Пиринския край, отчасти в Кюстендилско и Софийско. През февруари 1920 г. са изпратени в Македония няколко малки чети. Към края на същата година се появяват признаци за разцепление на македонското движение. Създадена е Македонска федеративна организация от арх. Н. Юруков, д-р Христо Татарчев и д-р Ф. Атанасов. Тя обявява, че ще води борба за независима федеративна Македония, в управлението на която ще вземат участие всички населяващи я народности. Ръководството на организацията установява тесни връзки с БЗНС и правителството на Александър Стамболийски. С помощта на българските власти се опитват да изтласкат Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) от Пиринско и Вардарска Македония. ВМРО предприема ответни удари. Убит е един от идеолозите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) Г. Петров и министърът на вътрешните работи Ал. Димитров. Ръководството на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) установява тесни връзки с Военния съюз и буржоазните опозиционни партии. Организацията не взема пряко участие в държавния преврат на 9 юни 1923 г, но отделни нейни четници участват в залавянето и убийството на министър-председателя Александър Стамболийски. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) подкрепя сговористкото правителство при потушаването на Септемврийското въстание (1923 г.). Поради запазване на Нишката спогодба със Сърбо-хърватско-словенското кралство и подписването на нови споразумения отношенията между Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и сговористкото правителство в края на 1923 г. се изострят. Правителството на проф. Александър Цанков извършва през март 1924 г. арести на много македонски дейци. В края на април 1924 г. Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) подписва декларация, в която заявява, че ще се бори за създаване на единна, самостоятелна, независима Македония. Организацията започва преговори с Коминтерна и Съветския съюз, а на 6 май 1924 г. подписва във Виена с представители на Балканската комунистическа федерация манифест. Независимо че след публикуване на Майския манифест Тодор Александров и ген. Александър Протогеров се отказват от подписите си, ръководството на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) губи доверието на българското правителство. В организацията настъпва разрив. За това допринася и убийството през август 1924 г. на Тодор Александров. Неговото място в Централния комитет заема Иван (Ванче) Михайлов. Извършена е жестока разправа с противниците на Тодор Александров в Горна Джумая (днес Благоевград), Разложко, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), Петричко, София, Пловдив и Свиленград. Във Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) се обособяват две групи: на генерал Александър Протогеров, подкрепен активно от Александър Цанков, и на ген. Ив. Михайлов – от Андрей Ляпчев и ген. Ив. Вълков. През 1925 г. привържениците на Майския манифест създават Вътрешна македонска революционна организация (обединена) (ВМРО (об.)). Засиленото съперничество между двете групи нараства. По нареждане на Иван (Ванче) Михайлов през 1928 г. е убит ген. Александър Протогеров. След неговата смърт Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) фактически се разцепва на две отделни организации. Започва взаимно изтребление между двете организации, което продължава няколко години и отслабва тяхната роля като националнореволюционни организации. След държавния преврат на 19 май 1934 г. са забранени, както всички др. политически, професионални и националнореволюционни организации в страната.

Преди 64 години на 5 Септември 1953 година

С решение на Политбюро на ЦК на БКП от лагера в Белене се освобождават 584 души. Лагерът се закрива, а останалите 485 "вражески и престъпни елементи" се предават на съдебна процедура. На 19 септември същата година министърът на вътрешните работи Георги Цанков разпорежда да се закрие Трудововъзпитателното общежитие (ТВО) – Белене и от края на 1953 г. до ноември 1956 г. не се извършват въдворявания в Трудововъзпитателно общежитие.
Лагерът в Белене е създаден през юни 1949 г. за противници на режима. Официално е открит със заповед на министъра на вътрешните работи Георги Цанков от 22 декември 1956 г. Там още в края на ноември обаче има 580 души, като част от тях са освободени и в края на годината остават 394. До 1962 г. през Белене минават над 1200 души, от които 150 умират в лагера в резултат на издевателствата на надзирателите и непосилния труд.

Преди 72 години на 5 Септември 1945 година

Доктор Георги Михов Димитров (Гемето) получава разрешение да напусне страната и да замине за Италия и оттам – за САЩ.
Георги Михов Димитров (Гемето) е политически деец. Роден е в село Ени чифлик, Одринско (в Турция) на 15 април 1903 г. Член е на БЗНС от 1922 г. Завършва медицина в Загреб през 1929 г. и след завръщането си се отдава на активна политическа дейност. Включен е в Управителния съвет на Български земеделски народен съюз (БЗНС) "Ал. Стамболийски" (1932-1933 г.), а след това и в Постоянното присъствие на БЗНС "Обединен" ("Александър Стамболийски" и "Врабча 1"). След държавния преврат на 19 май 1934 г. е в опозиция на монархическия режим в страната. Възглавява полулегално дясната групировка в БЗНС " Александър Стамболийски". През януари 1941 г. организира внушителна акция против подготвяното присъединяване на България към Тристранния пакт. След неуспеха на акцията минава в нелегалност, а скоро след това и емигрира вън от страната.От 1941 г. до 1944 г. е ръководител на проанглийския емигрантски Български национален комитет със седалище в Кайро и на нелегалния радиопредавател "Свободна и независима България". Завръща се в България след политическата промяна на 9 септември 1944 г. и застава начело на БЗНС. Заради дейността му, насочена против отечественофронтовската власт, през 1945 г. е снет от ръководството на съюза, а скоро след това е изключен от неговите редове. През май същата година напуска страната. Две години по-късно заедно с други емигранти от други страни от Източна Европа създава т. нар. "Земеделски комитет" ("Зелен фронт") със задача да се бори против комунистическите режими в техните страни. Заедно с това възглавява и Българския национален комитет, съставен само от български емигранти, който преследва същите цели. Умира на 28 ноември 1972 г. във Вашингтон.


Преди 73 години на 5 Септември 1944 година

По решение на правителството България скъсва съюза с Германия и й обявява
война, която по тактически причини, свързани с изтеглянето на българските войски от Македония, трябва да влезе в сила на 8 септември от 18 ч.
Между Ихтиман и Нови хан избухват престрелки между българи и немци при принудителното разоръжаване на немски военни части.
Междувременно СССР обявява война на България. Кабинетът нарежда да не се оказва съпротива на съветската армия и веднага иска примирие. Обявяването на война на хитлеристка Германия става на 8 септември 1944 г. от правителството на Константин Муравиев, но на практика се осъществява след политическата промяна на 9 септември 1944 г. Самото участие на България във войната преминава през два периода (фази).
Първият период обхваща времето от септември до края на ноември 1944 г. На 18 септември 1944 г. българската армия преминава в оперативно подчинение на командващия III Украински фронт маршал Ф. И. Толбухин. Мобилизирането на българската армия започва на 18 септември и приключва в края на същия месец. На 5 октомври 1944 г. в Крайова е сключена спогодба между България и Югославия за военно сътрудничество между двете съседни страни. Пред българската армия е поставена задачата да разгроми противниковите сили в Сърбия и Вардарска Македония и да прекъсне пътя за отстъпление на Група "Е" от хитлеристките армии по долините на р. Морава, Вардар и Ибар, възлизащи на 10 дивизии, 8 бригади и други войскови сили. Срещу тях България мобилизира 455 хил. души, групирани в три армии (Първа, Втора и Четвърта), които до началото на октомври 1944 г. настъпват в направление Ниш. До 18 октомври е разгромена елитната 7-ма СС дивизия и е освободен Ниш. От 8 октомври до 19 ноември се водят сражения по направление Страцин, Куманово, Скопие. По същото време се води и Брегалнишко-Струмишката операция, в резултат на която хитлеристите са изтласкани от Царево село, Кочани, Щип, Струмица, Велес и други селища. От 21 октомври до 30 ноември се провежда Косовската операция, при която са освободени градовете Подуево, Прищина, Косовска Митровица, Рашка и Нови Пазар.
Вторият период (фаза) започва от декември 1944 г. и продължава до май
1945 г. През това време българската армия участва в освобождаването на
Северна Югославия, Южна Унгария и Източна Австрия. От 22 до 28 декември
1944 г. се води Сремската операция. От 31 декември същата година военните действия се пренасят на унгарска територия. От 6 до 19 март 1945 г. се водят епични боеве между реформираната Първа българска армия и хитлеристките войски в района на р. Драва. От края на март до средата на април в главен боен театър се превръща районът на р. Мур. Последните сражения с хитлеристките войски се водят на австрийска земя в края на април и началото на май. Капитулацията на Германия (9 май) заварва българските войски в подножието на Австрийските Алпи, където те установяват контакт с частите на Осма британска армия. В двата периода на войната България дава над 30 хил. души убити и ранени войници и офицери. Това е цената (без военните разходи, разстройството на стопанския живот и др.), която България плаща за окончателния разгром на хитлеристка Германия и благодарение на която успява да избегне надвисналата над нея трета национална катастрофа с участието си в Тристранния пакт на държавите от хитлеристката ос.

Преди 98 години на 5 Септември 1919 година

Василий Иванович Чапаев е руски военачалник, командир на дивизия в Червената армия по време на Гражданската война в Русия. Служи в кавалерията като вахмистър (старшина). Завършва Първата световна война с 3 Георгиевски кръста и Георгиевски медал, получава звание прапоршчик (младши лейтенант). През 1918 г. постъпва в Червената армия и участва в Гражданската война. Проявява се като способен командир и получава няколко бойни награди. Загива на бойното поле. Образът на Чапаев в книгата “Чапаев” на Д. И. Фурманов не отговаря на историческата личност.

За "подвизите" на Чапаев, неговият почти измислен "съратник" Петка, дамският събирателен образ Анка картечарката и други заповядайте [url=http://www.bg-history.info/smf/index.php/topic,31.0.html]ТУК[/url]