Събития на дата
4 Септември 2017

Архивни събития

Преди 101 години на 4 Септември 1916 година

По време на Първата световна война (1914-1918 г.) войските на ген. Тодор Кантарджиев освобождават гр. Добрич.
Рано сутринта на 4 септември към Добрич откъм село Владимирово започват да настъпват части на Бдинската дивизия, а от към село Куртбунар – конница. Следобед ген. Кантарджиев заповядва един конен разезд разузнавачи да проникне в Добрич, след което там влизат пехотинците на 4-а рота, под командването на поручик Ненков. Градът е превзет без бой, тъй като румънската армия се оттегля на север, където се готви – вече с нови попълнения – да се върне обратно. На 5 септември започва голямото сражение за Добрич. Градът се отбранява от Осма и Четиридесет и осма роти на Осми Приморски полк, под командата на ген. Кантарджиев, полковник Ат. Христов и майор Илиев. На 6 и 7 септември сраженията при Добрич продължават. В отбраната на града българската армия участва с бойците на Осми Приморски полк, бойците от 35-ти Врачански и 36-ти Козлодуйски пехотни полкове. В най-критичния момент за защитниците на Добрич, руско-румънските части са атакувани изненадващо във фланг от Конната дивизия на ген. Колев.

Преди 102 години на 4 Септември 1915 година

На аудиенция при цар Фердинанд I са лидерите на опозиционните партии в България - Иван Евст. Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов и Александър Стамболийски . По време на срещата те се обявяват против евентуален съюз на България с Централните сили (Тройния съюз). Александър Стамболийски дори заплашва монарха, за което е арестуван и осъден на доживотен затвор, а Александър Малинов е поставен под домашен арест.

Преди 105 години на 4 Септември 1912 година

Стамат Икономов е деец на македоно-одринското революционно движение. Завършва Военното училище в София (1887 г.). Икономов участва в Сръбско-българската война (1885 г.). На конгреса на Петрова нива е избран за член на главното ръководно боево тяло. Инспектира смъртните дружини и обучава въоръжените селяни на военно дело. Преди Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) изработва писмени инструкции за начина на водене на бойните действия. Води чета от 100 души, с която се сражава в Бунархисарско. На Варненския конгрес (1904 г.) е избран за член на Задграничното ръководство за Одринско. Делегат от Одринско на Рилския конгрес на ВМОРО (1905 г.).

Преди 150 години на 4 Септември 1867 година

Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Партений Полянски се срещат с великия везир Али паша и настояват Високата порта да разреши по-скоро българския църковен въпрос. По внушение на Али паша тримата владици изготвят прошение, в което изтъкват, че българите искат възстановяване на двете предишни независими църковни области - Търновската и Охридската, унищожени от Патриаршията.

След завладяването на България от турците през 1396 г. и унищожаването на Търновската патриаршия по-голямата част от българските земи в църковно отношение са подчинени на Цариградската патриаршия. С премахването на независимите Ипекска патриаршия (1776 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.) под духовната власт на Цариградската патриаршия попадат и останалите дотогава извън обсега й български земи. Цариградската патриаршия придобива правото да получава големи доходи от поробените християнски народи под формата на много църковни данъци, такси и др.

След въвеждането през втората половина на ХV в. на обичая новоизбраният патриарх да заплаща на султана голям паричен дар (пешкеш), за да получи берат за своето назначение, грабежите и експлоатацията от страна на гръцкото духовенство още повече се увеличават. Недоволството на българите се изразява отначало в действия срещу деянията и злоупотребите на отделни гръцки владици. Борба срещу тях започва населението на Враца (1824 г.), Скопие (1825 г.), Самоков (1829 г.), Стара Загора, Казанлък, Нова Загора (1836 г.) и др. След обявяване на Гюлханския хатишериф (1839 г.) църковно-националната борба навлиза в своята първа организирана фаза. Начело застава българската търговска-промишлена буржоазия. Постепенно тя успява да привлече в борбата и широките народни маси, особено селяните и градските занаятчии. Ръководители на борбата са Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които спечелват помощта на българските търговци и занаятчии в Цариград. На 25 юни 1845 г. те получават от цариградските българи пълномощия да действат от името на българския народ. Подават поотделно прошение до турското правителство, в което излагат исканията на българския народ: във всички български епархии да се поставят избираеми от народа и сменяеми владици българи с определена месечна заплата; в Цариград да има представители на българския народ, които да бъдат застъпници на българските интереси пред Високата порта; да се разреши построяване на българска църква в Цариград и издаване на български вестник. Макар че Високата порта приема тези искания, Патриаршията ги отхвърля и изпраща на заточение двамата български представители (в края на юли 1845 г.). Това дава нов тласък на църковно-националното движение. Населението в София, Самоков, Видин, Лом, Пловдив, Пазарджик, Охрид, Сяр и др. започва по-енергично да се бори за назначаването на владика българин.

Църковно-националната борба навлиза в решителната си фаза след Кримската война (1853-1856 г.). Издаденият през 1856 г. Хатихумаюн, в който се предвиждат и църковни реформи, дава нови надежди и силен тласък на борбата. Същата година цариградските българи от името на 6,4 млн. българи в пределите на Турция изпращат прошение до султана да им се разреши да си изберат върховен църковен и върховен граждански началник българин, който да представя пред султана българските съдебни и други служби. С това искане се слага началото на опитите за извоюване на известна гражданска автономия. Българската емиграция в Румъния и Русия подкрепя активно борбата. Особено дейни са Г. С. Раковски, д-р Ив. Селимински и др. Цариградската българска община, закрепва и се утвърждава напълно като ръководен център, подхваща борбата с нова енергия, особено когато неин ръководител става Иларион Макариополски, който през 1858 г. е ръкоположен за епископ. Нейни членове са д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Т. Бурмов, Г. Кръстевич и др. В църковно-националната борба се очертават 2 течения: умерено (консервативно) и крайно (демократично), или 2 партии - “стари” и “млади”. Първите изразяват интересите на едрата търговско-лихварска буржоазия, а вторите - на дребните търговци и занаятчии. Начело с Г. Кръстевич, “старите” настояват борбата да се води в съгласие с Портата, а “младите”, водени от П. Р. Славейков, са привърженици и на крайни мерки. По нареждане на Високата порта Патриаршията свиква събор (1858 г. - 16. 02. 1860 г.), за да внесе известни промени в своето управление. На него присъстват само трима представители на българските епархии. Съборът отхвърля дори и умереното искане на “старите” за назначаване в епархиите на владици, които да знаят езика на местното население. В знак на протест българските представители отказват да подпишат протоколите на събора. Църковно-националната борба се изостря все повече. В много селища населението не приема новоназначените гръцки владици. Упорството на Цариградската патриаршия убеждава българските водачи, че народът сам трябва да отхвърли открито неината власт. На 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски изпълнява народната воля и не споменава на тържествената служба името на гръцки патриарх. Великденската акция повдига духа на българския народ. От всички краища на България пристигат прошения, с които народът се отказва от Патриаршията и признава за свой духовен глава Иларион Макариополски. Скоро след това той е заточен отново заедно с присъединилите се към борбата Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Във всички български земи се провеждат митинги, гонят се владиците, населението не плаща църковните данъци.