Събития на дата
4 Април 2017

Архивни събития

Преди 13 години на 4 Април 2004 година

Към 22.00 ч. български автобус пада в 40-метров каньон на границата между Сърбия и Черна гора, в придошлите води на река Лим. Катастрофата става на хлъзгав път между Приеполе и Биело поле. В автобуса пътуват група ученици от средното общообразователно училище "Николай Катранов" в Свищов. По данни на кметската администрация в града, пътуващите са 41 ученици на възраст от 12 до 19 години, 7 преподаватели, екскурзовод и 2-ма шофьори. В спасителните операции участват полицаи и пожарникари от Приеполе и Бело поле, както и местни жители от близкото село Гостун, които помагат със собствени лодки.
При катастрофата загиват 12 деца. 22-ма от извадените живи пътници са настанени в болницата в град Приеполе, 17 от тях са приютени в хотел в град Биело поле. Телата на две от децата остават в неизвестност в продължение на около месец. На 25 април водолазни екипи откриват на повече от 40 км. от мястото на катастрофата тялото на 15-годишния Светослав Колев. На 4 май, на 3 км от същото място, е открито и тялото на 13-годишната Антоана Евтимова.

Преди 48 години на 4 Април 1969 година

Политбюро на ЦК на БКП решава да се разширят функциите и да се преустрои дейността на Отечествен фронт.
Отечествен фронт е политическата формация образувана през 1942 г. С програмата си ОФ отправя призив за обединяване на патриотичните и демократичните сили в България, без разлика на политическа и верска принадлежност, за обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В програмата се поставят общонационални външнополитически задачи: скъсване на съюза с Германия и други държави от оста, изтегляне на германските войски от България, спиране износа на храни и материали за Германия, възстановяване на дипломатическите отношения със СССР, САЩ и Англия и др. Задачите, свързани с демократизацията на страната, са: незабавно освобождаване на цивилните и военните лица, преследвани заради техните идейни убеждения, премахване на противоконституционните и противонародни закони, разтуряне на фашистките организации, прочистване на държавния апарат. Определена е и икономическата политика, която трябва да се следва: запазване на националните богатства и труд от чуждо посегателство, провеждане на политика, с която да се гарантира работа за всички, създаване условия за развитие на стопанството на България и др. В програмата се посочва и най-близката цел: събаряне на противонародното правителство и създаване правителство на ОФ, което да гарантира независимостта, свободното обществено-политическо и икономическо развитие на страната. До края на 1942 г. са сформирани над 100 местни комитети на ОФ. През септември 1943 г. е образуван Национален комитет на ОФ от представители на Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз "Пладне", Политическия кръг "Звено", Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци. След 9 септември 1944 г. се съставя първото правителство на ОФ, в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици. Министър-председател става К. Георгиев. На Първия конгрес на ОФ (март 1945 г.) се очертават най-важните задачи на външната и вътрешната политика: приключване на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г., провеждане на парламентарни избори, укрепване на народнодемократичната власт и др. На Втория си конгрес (февруари 1948 г.) ОФ прави сериозни промени в организационното си устройство. От междупартийна коалиция се превръща в масова обществено-политическа организация, която възприема програмата на БРП(к) за изграждане на социализма по сталински модел. Печатен орган: в. "Отечествен фронт".

Преди 68 години на 4 Април 1949 година

Създаден е военнополитическият съюз НАТО, сформиран на основата на подписания във Вашингтон от САЩ, Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Канада, Италия, Португалия, Норвегия, Дания и Исландия Северноатлантически договор. Договорът представлява доброволна система за сигурност на независими държави. През 1952 г. към НАТО се присъединяват Гърция и Турция, през 1955 г. - ФРГ, през 1982 г. - Испания, през 1999 г. - Полша, Чехия и Унгария. През 1966 г. от военната организация на блока излиза Франция, а през 1974 г. и Гърция (която се връща през 1980 г.). Във военната организация на Северноатлантическия пакт не влиза Исландия. България става равноправен член на НАТО през 2004 г.
Целите, които НАТО си поставя, са да гарантира свободата и сигурността на всички свои членове с политически и военни средства в съответствие с принципите на Устава на ООН. Първостепенна задача на НАТО от създаването й е да работи за установяването на справедлив и траен ред в Европа, основаващ се на общите ценности на демокрацията, зачитане на човешките права и върховенството на закона.
Върховен ръководен орган е Сесията на Съвета на НАТО (висш политически орган), свиквана 2 пъти в годината на равнище министри на външните работи. Върховен военен орган е Комитетът за планиране на отбраната. Сесиите на Съвета на НАТО и на Комитета за планиране на отбраната се ръководят от генералния секретар на НАТО (лорд Исмей - Великобритания (1952-1957 г.); Пол Анри Спаак - Белгия (1957-1961 г.); Дирк У. Стикер - Холандия (1961-1964 г.); Манлио Брозио - Италия (1964-1971 г.); Йозеф Лунс - Холандия (1971-1984 г.); лорд Карингтън - Великобритания (1984-1988 г.); Манфред Вьорнер - Германия (1988-1994 г.); Вили Клаас - Белгия (1994-1995 г.); Хавиер Солана - Испания (1995-1999 г.); лорд Джордж Робъртсън - Великобритания (1999-2004 г.); Яп де Хоп Схефер (от 2004 г.). Седалище - в Брюксел.
Дейността на НАТО се допълва от независими парламентарни и неправителствени организации: Парламентарна асамблея (ПА) на НАТО, Евроатлантически съвет за партньорство (ЕАСП), Програма “Партньорство за мир”, Асоциация на Атлантическия договор (АТА).
След 1989 г. НАТО приема нова стратегическа концепция, по силата на която организацията засилва своята координация и сътрудничество с други международни организации - ООН, ОССЕ, ЕС, ЗЕС и др. След терористичните атаки в САЩ от 11 септември 2001 г. е създадена коалиция за война срещу световния тероризъм.

Преди 94 години на 4 Април 1923 година

С указ на цар Борис III се утвърждава Закон за попълване на войската, пограничната стража и жандармерията с доброволци, подофицери и офицери.
Борис III е цар на българите (от 3 октомври 1918 г. до деня на неговата смърт – 28 август 1943 г.). Син е на княз (цар) Фердинанд I и княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Получава веднага титлата княз Търновски. Неговият брат е княз Кирил Преславски, и сестрите му са княгините Евдокия и Надежда. Поради ранната смърт на майка им (1899 г.) децата растат под непосредствения надзор на баба им – княгиня Клементина. Получават образованието си в Двореца като преподаватели са им видни учители от столичните училища. През 1908 г. баща им се оженва за втори път – за принцеса Елеонора, но от този брак не се раждат деца. След завършване на средното си образование Борис III слуша лекции във Военното училище в София. След навършване на пълнолетие през 1912 г. официално е провъзгласен за престолонаследник на българския престол. Непосредствен свидетел е на провъзгласяването на независимостта на България (1908 г.) и въздигането й от Княжество в Царство (1908 г.). Участва като офицер със специални поръчения в Балканската война (1912–1913 г.) и в Междусъюзническата война (1913 г.). След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) известно време е адютант на главнокомандващия Българската армия, но после отново е офицер за специални поръчения. Непрекъснато е в движение между Двореца и Щаба на Действащата армия, установен в Кюстендил. Постоянно е в непосредствен досег с войниците на фронта и познава отлично тяхното настроение. С голямо разочарование посреща поражението на България в Първата световна война. След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Борис III. Държейки сметка за тежкото положение, в което се оказва България след Междусъюзническата война и Първата световна война, през първите няколко години от царуването си съзнателно се въздържа от активно участие във вътрешнополитическия живот на страната. Дълбоко ненавижда управлението на БЗНС (1919–1923 г.), начело на което стои Александър Стамболийски, но е принуден да го търпи. Тайно обаче подкрепя антиправителствените действия на десните опозиционни сили. След като се убеждава, че те са неспособни да съборят управлението на БЗНС по легален начин, става инициатор на военен заговор, организацията на който възлага на ръководителите на Военния съюз и новопоявилата се формация Народен сговор. След успеха на акцията (Държавен преврат на 9 юни 1923 г.) пристъпва незабавно към укрепване на положението си като първостепенен фактор в цялостния политически живот на страната. Подкрепя сговористкото правителство на проф. Александър Цанков до лятото на 1925 г. и когато то става неудобно от външни съображения, се разграничава от него, което довежда и до парламентарното му бламиране в началото на януари 1926 г. Работи в тесен контакт и с второто сговористко правителство начело с Андрей Ляпчев. През юни 1931 г. е принуден да се раздели с него, след като то претърпява неуспех в проведените избори за ХХIII Народно събрание. През октомври 1930 г. се оженва за италианската принцеса Джованна (Йоанна). От брака им през януари 1933 г. се ражда първото им дете – княгиня Мария Луиза. Тъй като според действащата по онова време Търновска конституция наследяването на трона става по пряка мъжка линия, въпросът за престолонаследника остава открит. Междувременно в България настъпват важни политически събития. Управлението на Народния блок, заместило управлението на Демократическия сговор, в резултат на силно разгорелите се котерийни борби между участващите в него партии бързо се изхабява. През май 1934 г. то е свалено без особени усилия от нов военен преврат (Държавен преврат на 19 май 1934 г.). Тъй като част от офицерите заговорници имат републикански убеждения, те представляват реална опасност за Двореца. Чрез ловки маневри царят съумява да разедини редиците на Военния съюз. С тези действия той отслабва позициите на правителството на Кимон Георгиев и през януари 1935 г. го заставя да напусне управлението на страната. След два преходни кабинета, през ноември 1935 г. Борис III поема цялата власт в свои ръце. Министрите са превърнати в обикновени административни чиновници, които той назначава и сваля по свое усмотрение. Картината в страната не се променя и след парламентарните избори през пролетта на 1938 г. Тъй като новоизбраната камара пак не му се нрави, тя е разпусната предсрочно и вместо нея в края на 1939 г. и началото на 1940 г. е избрана друга, по-послушна. През този период (юни 1937 г.) се ражда и второто дете на царското семейство. То вече е от мъжки пол. Наричат го Симеон и също получава титлата княз Търновски. Грижата за престолонаследника отпада. В момента, когато счита, че е решил по-главните въпроси за своето положение в страната и е затвърдил позициите на династията, Борис III се изправя пред други големи изпитания, които са главно от външно естество. През септември 1939 г. хитлеристка Германия напада Полша и с това се поставя началото на Втората световна война (1939–1945 г.). Докато пламъците на войната бушуват далеч от границите на България, царят твърдо се придържа към прокламирания от него курс на неутралитет. Когато обаче през следващата година военните действия се пренасят и на Балканския полуостров, възможностите му за маневриране силно се ограничават. Натискът на Берлин за въвличане на България във войната става все по-силен. На 1 март 1941 г. правителството на проф. Богдан Филов, не без негово съгласие, подписва Тристранния пакт, в резултат на който България става съюзник на държавите от хитлеристката ос. От този момент Борис III е лишен на практика от възможността да провежда самостоятелна външна политика. Той се оказва безсилен да се противопостави на следващото искане на своите съюзници – да обяви война на САЩ и Великобритания, което става на 13 декември 1941 г. Настъпилият обрат в хода на военните действия на Източния фронт, събарянето на диктатурата на Мусолини (юли 1943 г.) и отпадането на Италия като съюзник на хитлеристка Германия правят все по-несигурна перспективата пред българския монарх. В средата на август 1943 г. той предприема поредното си посещение при Адолф Хитлер. Както винаги то е кратковременно. След завръщането си се движи между Царска Бистрица и Двореца в София. Към 20–21 август неочаквано заболява тежко и след едноседмични мъчения умира на 28 август. Смъртта му е съвсем неочаквана и причините за нея и до днес остават неизяснени. На престола веднага е въздигнат синът му княз Симеон под името цар Симеон II. Поради непълнолетието му вместо него функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: професор Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Н. Михов.