Събития на дата
4 Март 2017

Архивни събития

Преди 40 години на 4 Март 1977 година

Вранчанското земетресение (наричано също Свищовско земетресение) става в 21:20 местно време на 4 март 1977. Земетресението е с магнитуд 7,4, а епицентърът му е в Източните Карпати, Окръг Вранча, Румъния. Хипоцентърът се намира на дълбочина 94 km. Жертвите са над 1 600, повечето от тях в Букурещ. Земетресението нанася щети и в България, като в Свищов са разрушени жилищни сгради и са дадени жертви.

Преди 74 години на 4 Март 1943 година

В периода 4 – 13 март 1943 г. властите в България депортират евреите от Беломорието – четири хиляди петдесет и осем души са транспортирани до Лом и оттам на четири малки кораба са изпратени до Виена. Оцеляват само сто души.
На 9-10 март започва депортиране на българските евреи, живущи в провинцията. Делегация от Кюстендил получава подкрепа от подпредседателя на ХХV Народно събрание Димитър Пешев. В Пловдив митрополит Кирил приютява покръстените евреи в своя дом и налага освобождаването на останалите хиляда и шестстотин задържани. При създалата се обстановка, в която против дискриминационните действия срещу евреите в България, надигат глас видни обществени и културни дейци цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят договореността постигната с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия.
От 10 март започва депортиране на седем хиляди сто четиридесет и четири евреи от Вардарска Македония. Оцеляват само около двеста души. На 12 март са депортирани сто шестдесет и един евреи от Пиротско през Лом за Виена, а на 13 март 1943 г. започва депортиране на евреите от София.

“Еврейски въпрос” е условно обозначение на расовата и етническата дискриминация спрямо еврейското население в Европа в навечерието и по време на Втората световна война (1939-1945 г.). Проповядва се най-открито от немските националсоциалисти. След идването на Адолф Хитлер на власт в Германия (1933 г.) става и официална държавна доктрина. Под натиска на Берлин антиеврейската политика се възприема и от редица европейски държави, сред които и България. На 24 декември 1940 г. правителственото мнозинство в XXV Народно събрание гласува специален Закон за защита на нацията, чрез който се регламентира лишаването на българските евреи от граждански и политически права, отстраняването им от стопанския живот на страната и отчуждаването на имуществата им. След като България подписва тристранния пакт (1 март 1941 г.), тя е подложена на още по-голям натиск от страна на хитлеристка Германия. От началото на 1942 г. годното за физическа работа еврейско население е разпределено принудително в работни групи и изпращано на обекти, където се изисква упражняването на тежък физически труд. Пристъпва се и към непосредствени мерки за ликвидиране на българските евреи. На 22 февруари 1943 г. е сключено специално споразумение между пълномощника на Гестапо Т. Данекер и комисаря по еврейските въпроси на България Ал. Белев за депортиране на двадесет хиляди души в лагерите на смъртта. Междувременно в столицата и други градове на страната непрестанно се предприемат нападения и погроми над еврейски домове и цели махали от лумпенизирани елементи – членове и съмишленици на Съюза на българските национални легиони, на Всебългарския съюз "Отец Паисий" и др. От друга страна, против Закона за защита на нацията, както и срещу предприетите дискриминационни действия срещу българските евреи, надигат глас видни обществени и културни дейци – Янко Сакъзов, Д. Казасов, Л. Стоянов и др. В протестната акция се включват и видни представители на Българската православна църква – митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, както и цели обществени организации – Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците и др. При тази обстановка цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят постигнатата договореност с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия. През март 1943 г. под предлог за прехвърлянето им във вътрешността на България единадесет хиляди осемстотин тридесет и шест души евреи са отведени до дунавските пристанища и от там отправени за концентрационните лагери. Разработва се и нов план за допълнително депортиране на още осем хиляди петстотин и шестдесет души евреи. Неговата реализация не се осъществява поради острата протестна вълна, в която се включват и някои дотогавашни правителствени симпатизанти – Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, и др. Те обаче набързо са свалени от заеманите от тях постове. Друг съществен фактор, който попречва за изпращането на новата група български евреи към Полша, е настъпилият обрат в хода на Втората световна война. Войските на Вермахта през 1943 г. и 1944 г. търпят тежки поражения не само на Източния, но и по другите фронтове. Между стъпките, които предприема дошлото на власт в началото на септември 1944 г. правителство на Константин Муравиев, е и отмяната на антисемитското законодателство в страната. На практика обаче действителното възстановяване на гражданските и политическите права на еврейското население в България настъпва след политическата промяна на 9 септември 1944 г.

Димитър Йосифов Пешев е юрист и държавен деец. Роден е на 13 май 1894 г. в Кюстендил. Завършва право в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Участва в Първата световна война (1914–1918 г.). След края й работи като съдия в Пловдив и София и като заместник-прокурор в Софийския окръжен съд. От 1932 г. се отдава на адвокатска практика. Министър на правосъдието е от 23 ноември 1935 г. до юли 1936 г. Председател е на Управителния съвет на банка "Български кредит". Депутат е в ХХIV (1938–1939 г.) и в ХХV Народно събрание (1940–1944 г.). Подпредседател е на ХХIV и ХХV Народно събрание. Заради участието му в протестната акция на група депутати против депортирането на българските евреи в лагерите на смъртта по време на Втората световна война (1939–1945 г.) е снет от поста подпредседател на Народното събрание. Осъден е от Народния съд на 15 години затвор. След застъпничеството на влиятелни евреи скоро е пуснат на свобода. Почетен гражданин е на Израел. Посмъртно е награден с орден "Стара планина". Умира на 25 февруари 1973 г.

Преди 136 години на 4 Март 1881 година

Тодор Александров е роден на 4 март 1881 година в Ново село, Щипско, Вардарска Македония. Учи в Щип и Радовиш, а след това в педагогическото училище в Скопие, където на 16 годишна възраст се включва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), посветен от директора на училището Христо Матов.

След 1897 година Тодор Александров е учител в различни градове в Македония – Виница, Кратово и Кочани, като се занимава с организирането на населението от тези райони и изграждането на канали за пренасяне на оръжие от свободна България към вътрешността на Македония. През март 1903 г. Тодор Александров е арестуван от турските власти и осъден на 5 години затвор, но след малко повече от година е освободен благодарение на амнистията, издействана от българското правителство за българските политически затворници в Македония и Одринско. През учебната 1904-1905 година Тодор Александров е назначен за главен учител в едно от щипските училища. Същевременно, той е избран и за член на околийското ръководство на ВМОРО в родния си град. През декември 1904 г. след едно сражение на чета на ВМОРО с турските войски в ръцете на властта попада писмо, от което се разбира за неговата революционната дейност. Предупреден навреме, Тодор Александров се укрива, а малко по-късно се присъединява към четата на Мише Развигоров, с което свършва легалният период от живота му.

След 1906 година Тодор Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Той се ползва с име на прагматичен и способен организатор, стоящ далеч от излишните теоретични спорове, които по това време раздират ВМОРО и дори водят до братоубийствени борби. По отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските власти и опитите на Сърбия да подготви почвата за завладяване на Македония Тодор Александров е безкомпромисен.

В началото на 1911 г. заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев е избран за член на ЦК на ВМОРО.

Под негово непосредствено ръководство са организирани и извършени атентатите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (август 1912 г.), които са един от поводите за избухването на Балканската война през 1912 г. По време на Балканската война, в която ВМОРО подкрепя изцяло българската армия и войските на българските съюзници – Сърбия, Гърция и Черна Гора в съвместната им борба срещу Османската империя, Тодор Александров начело на чета на организацията навлиза в град Кукуш и го предава на настъпващите български военни части. С влошаването на отношенията между балканските съюзници и засилването на сръбския и гръцкия терор над българското население в Македония през 1913 г. заедно със своите съратници Тодор Александров организира изпращането на чети в Македония. Тази дейност се засилва особено след Междусъюзническата война през 1913 г., когато в Македония избухва Охридското въстание, и след началния период на Първата световна война, когато България все още не се е включила в нея. С включването на България в Първата световна война през октомври 1915 година Тодор Александров е мобилизиран и служи в Щаба на Действащата армия. По това време структурите на ВМРО изцяло се вливат в състава на Българската армия. Самият Александров полага немалко усилия за организирането на администрацията в освободените земи.
[zagl]Начело на ВМРО[/zagl]
След края на Първата световна война, през 1919 г. Т. Александров заедно с генерал Александър Протогеров и Петър Чаулев възстановява ВМРО. В изключително сложната обстановка на вътрешни борби и отчаяние, Тодор Александров успява да възстанови структурите на организацията и се издига като неин ръководител с голям авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония. Основна цел на организацията е обединение на отделните части на Македония в една автономна, а в дългосрочен план и независима единица като единствен начин за запазване на българщината в нея.

Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните й съседи, като се откаже от защита на правата на българското население, останало в пределите на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и и словенци, се приемат като предателство от ВМРО и водят до политически и дори въоръжен конфликт между правителството и организацията на Александров. На практика, ВМРО контролира политическия живот в Пиринска Македония. В отговор на опитите на правителството да раздухва междуособните борби след бежанците от Макодония и да преследва активните дейци на ВМРО, по указание на Тодор Александров е убит министърът на вътрешните работи в земеделското правителство Александър Димитров, четите на ВМРО временно завземат Кюстендил и Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев). През 1923 година ВМРО на Тодор Александров подкрепя Деветоюнския преврат и свалянето на правителството на БЗНС.

В борбата си срещу сръбската и гръцката власт в Македония Тодор Александров използва най-различни политически и военни средства, търси различни съюзници. През юни 1920 г. той издава окръжно с призив към населението на Македония да гласува за комунистическите кандидати на предстоящите през ноември 1920 г. избори за законодателно събрание на Кралството на сърби, хървати и словенци.

На изборите тези кандидати получават изненадващо висока подкрепа във Вардарска Македония. Както пише в своите "Спомени" Иван Михайлов ВМРО подкрепя най-крайните партии, борещи се срещу режима в Белград. Оценката за ползата от подобна подкрепа на ВМРО за комунистическите сили обаче е нееднозначна поради македонизма, който по-късно започват да прокарват споделящите комунистическите идеи, както и възможностите за намеса на Съветска Русия в национално-освободителните движения на Балканите. През 1924 година, след успеха на съветските представители да спечелят един от ръководителите на ВМРО Димитър Влахов, а по-късно и Петър Чаулев, във Виена е подписан т.нар. Майски манифест, с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите.

Макар че Тодор Александров обявява, че не подписал лично този документ, публикуването му води до огромен удар за ВМРО и загуба на неговия престиж в самата България. Водачът на ВМРО, подложен на натиск от страна на тогавашното българско правителство на Александър Цанков, публично се отказва от всякакви контакти с комунистическите сили. Въпреки това ВМРО изпада в изолация, като си спечелва враждебността не само на дотогавашните неприятели на българщината в Македония и на комунистическото движение, но и на правителството в София. В тази обстановка на 31 август 1924 г. около с. Сугарево в Пирин Тодор Александров е убит. Макар че физическите убийци са наказани много скоро от ВМРО, все още няма ясен отговор въпросът кой е истинският подбудител за убийството на Т. Александров.