Събития на дата
4 Ноември 2017

Архивни събития

Преди 21 години на 4 Ноември 1996 година

Деветнадесет членове на ръководството на БСП (депутати и членове на Висшия съвет) отправят открито писмо с искане за оставка на Жан Виденов от поста министър-председател. Причина за искането е тежката криза, в която изпада страната под управлението на Жан Виденов.
В периода януари – началото на февруари 1997 г. България изпада в дълбока политическа и финансова криза. Големите градове са обхванати от протести, блокирани са пътища и улици, страната изпада в хаос. В началото на февруари България е изправена пред хипер инфлация, след като за по-малко от два месеца цената на един щатски долар достига до 3000 лв. от 500 лв. в началото на годината. Унищожени са спестяванията на огромното мнозинство от българите, но са стопени дълговете на т.нар. кредитни милионери, взели пари от банките, без да имат намерение да ги връщат.
Хронология на събитията:
В периода 21 – 23 декември 1996 г. Българската социалистическа партия (БСП) провежда извънреден – ХХХХІV конгрес. Още в началото Жан Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател и като председател на партията. Причина за оставката е дълбоката криза, в която страната изпада вследствие на двугодишното управление на правителство, ръководено от него. Делегатите на конгреса избират за нов председател на Българската социалистическа партия дотогавашния й заместник-председател - Георги Първанов.
На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание ХХХVІІ-мо Народно събрание приема оставката на правителството на Жан Виденов.
На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство има Българската социалистическа партия, отлага гласуването на предложената от Съюза на демократичните сили (СДС) "Декларация за национално спасение" от "националната катастрофа", към която правителството на Жан Виденов води България.
На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер в оставащия двегодишен парламентарен мандат Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов.
На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чиито мандат на демократично избран президент изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на ново правителство, а опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу Народното събрание, което завършва с окупация и нападение над сградата на парламента. Късно през нощта полицията разгонва със сила демонстрантите, като десетки от тях са ранени.
На 28 януари 1997 г. президентът Петър Стоянов (встъпил в длъжност на 22 януари същата година) връчва на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на правителство, което е задължен да направи съгласно Конституцията на Република България.
На 4 февруари 1997 г. Българската социалистическа партия (БСП) се отказва от мандата си за съставяне на правителство. С посредничеството на президента Петър Стоянов политическите сили подписват споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. и за запазване на социалния мир.
На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначава служебно правителство, оглавено от кмета на София Стефан Софиянски, разпуска ХХХVІІ Народно събрание и обявява предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година. Първото решение на служебния кабинет на Стефан Софиянски е за въвеждане на валутен борд в България.
На тези парламентарни избори абсолютно мнозинство с 52,26 % и 137 депутатски мандати (от общо 240) печелят Обединените демократични сили (Съюз на демократичните сили, Демократическата партия, Български земеделски народен съюз (БЗНС), Българска социалдемократическа партия (БСДП) ). Втора остава Демократичната левица (Българска социалистическа партия (БСП) и ПК "Екогласност") с 22,07 % и 58 мандата. На трето място е Обединението за национално спасение (БЗНС-Никола Петков, Движението за права и свободи (ДПС), Зелена партия, Партия на демократическия център, Нов избор, Федерация "Царство България") със 7,6 % и 19 мандата, а на четвърто – Евролевицата с 5,5 % и 14 мандата. Последна от парламентарните партии е Българският бизнес блок (БББ) – с 4,93 % и 12 мандата.
На 21 май 1997 г. ХХХVІІІ Народно събрание одобрява новия кабинет, оглавен от лидера на Съюза на демократичните сили (СДС) - Иван Костов.
На 1 юли 1997 г. в действие влиза Закон за валутния борд (приет от ХХХVІІ Народно събрание) с фиксиране на българския лев към германската марка в съотношение 1 марка = 1000 деноминирани лева.

Преди 55 години на 4 Ноември 1962 година

Пленум на ЦК на БКП решава Антон Югов да бъде освободен от поста председател на Министерския съвет, а Вълко Червенков - изключен от БКП.
Антон Югов е обвинен, че се е стремял да овладее цялата власт в партията и държавата, "заговорни
чел" и "се самоизтъквал", занимавал се с "фракционерство". Наказани и отстранени от всички длъжности са и свързаните с репресивните органи през 50-те години - Руси Христозов, Георги Цанков, Георги Кумбилиев, Иван Райков, Апостол Колчев. С този пленум Тодор Живков окончателно отстранява конкурентите за лидерския пост в партията и държавата и разчиства пътя към едноличното си управление.

Преди 72 години на 4 Ноември 1945 година

Ръководителят на БРП (к) Георги Димитров се завръща от Москва в България след 22 години емиграция.
Георги Димитров е политически и държавен деец. Роден е на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. Поради липса на средства прекъсва образованието си във II (VI) клас и става печатарски работник. През 1902 г. влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия, а след разцеплението й през лятото на 1903 г. застава на страната на течението, възглавено от Димитър Благоев. В периода 1904-1905 г. е секретар на Софийската партийна организация на БРСДП. От 1909 г. е включен в състава на ЦК на БРСДП (т.с.) и е издигнат за секретар на Синдикалния комитет на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС). Избиран е многократно за общински съветник и за народен представител.
Ратува за националното обединение на българския народ, но не по пътя на войните, а чрез Балканската социалдемократическа федерация. Обявява се против въвличането на България в Първата световна война (1914-1918 г.) на страната на която и да било от двете воюващи групировки. По време на войната провежда активна антивоенна агитация, заради която е арестуван и хвърлен в затвора.
След катастрофалното поражение на България в Първата световна война е амнистиран. Взема дейно участие във възстановяването на БРСДП (т.с.) и нейното масовизиране. Участва и във възстановяването и организационното укрепване на синдикалното движение в страната. Включва се и в международното работническо и комунистическо движение. Като представител на БКП (т.с.) присъства на някои от конгресите на Коминтерна в Москва.
Под въздействието на Коминтерна взема дейно участие в подготовката и избухването на Септемврийското въстание (1923 г.) и след неуспеха му заедно с Васил Коларов емигрира от България. Първоначално живее в Югославия и Австрия, но по-късно се установява в СССР. Там се изявява като един от ръководните дейци на Балканската комунистическа федерация. От 1929 г. до 1933 г. е ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна.
През март 1933 г. заедно с Бл. Попов и В. Танев е арестуван в Берлин и е подведен под съдебна отговорност като един от подпалвачите на Райхстага. По време на процеса в Лайпциг (1933-1934 г.) отхвърля отправеното му обвинение и поради липса на доказателства получава оправдателна присъда. След отказа на българското правителство да го приеме в страната заминава за СССР, където получава и съветско поданство.
На VII конгрес на Коминтерна е избран за генерален секретар и възглавява тази световна комунистическа организация до разтурянето й през 1943 г.
През периода на въоръжената съпротива в България 1941-1944 г. е главен инициатор за създаването на коалицията Отечествен фронт (ОФ). Като отговорен ръководител на Коминтерна и той носи отговорност за сталинските репресии срещу дейци на БКП, емигрирали в СССР.
Завръща се в България през ноември 1945 г. и се включва в обществено-политическия и живот. След изборната победа на БРП (к) в VI Велико народно събрание (ноември 1946 г.) е назначен за министър-председател на България, на който пост остава до смъртта си. Заедно с това оглавява и ръководството на БРП (к), преименувана през декември 1948 г. в БКП. Умира на 2 юли 1949 г. в курортното градче Барвиха (СССР), откъдето тленните му останки са пренесени в България и са поставени в специално изграден за него мавзолей в центъра на столицата. В началото на 90-те години по личното желание на близките му те са извадени от мавзолея и погребани в Софийските централни гробища.

Преди 95 години на 4 Ноември 1922 година

Британският археолог Хауърд Картър (на снимката) открива в Долината на царете край Тива гробницата на египетския фараон Тутанкамон. Тя е единственото неразграбено погребение на египетски фараон, съдържащо ценни паметници на древноегипетската култура.
Тутанкамон е египетски фараон от епохата на Новото царство (ХVIII династия), управлявал около 1400-1392 г. преди Христа. Заема престола на 12-годишна възраст под името Тутанхатон (буквално - жив образ на Атон). Властта фактически е в ръцете на дворцовата аристокрация. По време на управлението му са отменени религиозните реформи на Ехнатон, възстановен е култът към Амон, фараонът приема името Тутанкамон и връща столицата в Тива.

Преди 98 години на 4 Ноември 1919 година

По решение на правителството са арестувани около 200 водачи на либералните партии, виновни за Втората национална катастрофа. На 15 ноември Тодор Александров успява да избяга от полицейското управление.
Втората национална катастрофа, настъпва в резултат от участието на България в Първата световна война (1914-1918 г.) и претърпяното в нея поражение.
Тежката и продължителна война довежда страната до стопанска разруха. Голяма част от промишлените предприятия не работят поради липса на работна сила, суровини и материали.
Икономическото състояние на страната се влошава още повече след подписването през 1918 г. на Солунското примирие. В страната се настаняват френски, английски и италиански войски, които България трябва да снабдява с продоволствия, транспорт и въглища. Запазват се цензурата и военното положение.
Състоянието на страната се влошава особено много след подписването на 27 ноември 1919 година на Ньойския мирен договор. С него България губи Южна Добруджа, Западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Царибродско и села в Трънско и Кулско) и Западна Тракия. Тя трябва да изплати тежки репарации в размер на 2,25 млрд. златни франка за 37 години с 5 % лихва и да предаде добитък и хиляди тонове въглища на Гърция, Сърбо-хърватско-словенското кралство и Румъния. България е принудена да разпусне редовната си наборна армия и да организира наемна войска, която заедно с полицията и граничната стража не трябва да надхвърля 33 000 души. Положението се влошава и от десетките хиляди бежанци, които идват от останалите извън България територии.

Преди 104 години на 4 Ноември 1913 година

В България е открит Върховният административен съд с едно отделение, а в началото на 1914 г. е създадено и второ отделение.
Върховният административен съд е висш съдебен административен орган в България, създаден в София със специален Закон за административното правосъдие от 1912 г. Целта му е да отменя незаконосъобразните административни актове. Играе ролята на касационна (отменителна) инстанция за окончателните решения на административни юрисдикции. В състава му влизат един първи председател, четирима председатели и петнадесет членове. Върховният административен съд съществува до приемането на конституцията от 1947 г.

Преди 105 години на 4 Ноември 1912 година

В хода на Балканската война (1912-1913 г.) Сръбската армия овладява Битоля.
Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз – 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвиква се от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъва, както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет.

Преди 143 години на 4 Ноември 1874 година

Иларион Макариополски освещава свищовската църква "Св. св. Кирил и Методий".
Иларион Макариополски (светско име: Стоян Стоянов Михайловски) е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Роден е в гр. Елена през септември 1812 г. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси. През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. Завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование.
Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост.
На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост.
За тази си постъпка Иларион Макариополски е заточен в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост.
След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Иларион Макариополски е член и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.

Преди 160 години на 4 Ноември 1857 година

Георги Раковски е експулсиран във Влашко.
Георги Стойков (Сава) Раковски (Съби Стойков Събев) е български революционер, пръв идеолог на националното революционно движение, писател, публицист и етнограф. Роден е през февруари 1821 г. в Котел в търговско занаятчийско семейство. Племенник е на Георги Мамарчов. Учи в родния си град в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград. Там се свързва с дейци на движението за църковна независимост. През 1841 г. в Браила подготвя масово въоръжено нахлуване в България (Браилски бунтове – 1841-1843 г.). На 10 февруари 1842 г. бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите, той се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт, но понеже е гръцки поданик, трябвало да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Александрос Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция – Марсилия. Тук престоява година и половина.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна – да изпраща военни сведения на руските войски. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга.
Укрива се 4 месеца в Котел и в навечерието на 1855 г. тайно се прехвърля във Влашко. Посреща с разочарование сключването на Парижкия мирен договор (1856 г.). Заминава за Нови Сад, където започва да издава вестник "Българска дневница", книгата "Предвестник горскаго пътника", първия брой на вестник "Дунавски лебед" и поемата "Горски пътник".
През 1857 г. е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти. Живее в Галац и Яш, а от 1858 г. се установява в Одеса. Там се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения.
През 1860 г. се премества в Белград. Там съставя "План за освобождението на България" и "Статут на едно привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили (ръководният му принцип е: "Наша свобода от нас зависи"). Според плана в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото се предвижда да бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който да се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Раковски ще разбуни народа. Въстанието според плана на Раковски трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също ще бъде изграден извън България.
Георги Раковски организира и ръководи в Белград Първата българска легия (1862 г.) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство (1863 г.), основава сред българските емигранти революционна организация "Върховно народно българско тайно гражданско началство" (1866 г.), разработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лето". До края на живота си работи за осъществяване на революционните си планове.
Умира на 9 октомври 1867 г. от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. – в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.
Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност – и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.