Събития на дата
3 Ноември 2017

Архивни събития

Преди 29 години на 3 Ноември 1988 година

В Софийския университет е създаден неформалният Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Учредители са около 80, но година по-късно клубът наброява около 300 души. Сред създателите му са известни творци и учени като Желю Желев, Христо Радевски, Валери Петров, Радой Ралин, Блага Димитрова, Невена Стефанова, Чавдар Кюранов, Искра Панова, Марко Ганчев, Георги Мишев, Христо Радевски, режисьорът Дучо Мундров, професорът философ Кирил Василев, химикът академик Алексей Шелудко, повечето от които са членове на БКП. Клубът излиза с декларация, че ще работи на основата на конституцията от 1971 г. и при пълна подкрепа на решенията на Юлския пленум от 1987 г., т. е. - обявява се за реформиране на социализма в духа на "перестройката".

Преди 47 години на 3 Ноември 1970 година

В Чили встъпва в длъжност като министър-председател Салвадор Алиенде -­ първият социалист, застанал начело на правителството на държава от американския континент.
Салвадор Алиенде е чилийски политик и президент на Чили (1970–73 г. ). Роден е на 26 юли 1908 г. във Валпараисо. Политическата си активност започва през 20-те години на XX вek , когато е студент по медицина. През 1929 г. е приет в масонска ложа. През 1937 г. става депутат от Социалистическата партия. През 1945 г. е избран за сенатор от родната си провинция, където печели изборите с огромна преднина.
На изборите за президент от септември 1970 г. спечелва 36,3% от гласовете и след избори и в чилийския парламент става президент на страната.
По време на президентския период на Алиенде са национализирани ключовите отрасли на чилийската индустрия, в това число и добива на мед, който в голямата си част е в ръцете на концерни от САЩ. Политиката на Алиенде придвижда и отчуждаване на банките и провеждане на аграрна реформа, ощетяваща едрите собственици на земя. Всичко това води до изпадането на Чили в тежка икономическа криза, до нарастване на инфлацията на над 300% и до липса на инвестиции в страната. Икономическия и социален климат в страната се влошават и от наложеното от САЩ търговско ембарго.
На 11 септември 1973 г. в страната е извършен военнен преврат. На Алиенде му е предложено напусне страната , но той отказва. Същия ден той слага край на живота си, но според мнозина Алиенде е по-скоро убит, отколко се е самоубил.

Преди 73 години на 3 Ноември 1944 година

По време на Втората световна война (1939-1945 г.), след седемдневни упорити боеве, Втора българска армия освобождава Подуево. Това настъпление е част от т. нар. Косовска операция.
Косовската операция е настъпателна операция на българската армия срещу войски на Третия райх (повече от две дивизии), разположени в района на Майдан планина, Преполац и планината Голак. Проведена е в периода 21 октомври - 21 ноември 1944 г. Целта й е да се прекъсне пътя на оттеглящите се от Гърция група армии "Е" на Вермахта.
Втора българска армия, Бронираната бригада, IV конен полк, съвместно с X бригада от Югославските народоосвободителни войски и български партизански отряд от района на Полатна, предприемат настъпление и в периода 21 октомври - 6 ноември пробиват успешно отбраната на противника и завземат град Подуево. До 21 ноември хитлеристките войски са напълно разгромени и са освободени Прищина, Вучитрън и други населени места в Косово поле.
С Косовската операция завършва първата фаза на участието на България във Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция.

Преди 98 години на 3 Ноември 1919 година

Антантата връчва отговор на българското възражение по мирния договор и незначително поправя военните и репарационните клаузи. Дава се 10-дневен срок за окончателно приемане на договора. Ньойският мирен договор е договор за мир, наложен на България след поражението и в Първата световна война 1914 г.-1918 г. Документът е подписан на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой от министър-председателя Ал. Стамболийски, а от страната на силите победителки - от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция 1919 г.-1920 г. Договорът влиза в сила на 9 август 1920 г. България е обременена с тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 златни франка, които следва да бъдат изплатени в срок от 37 години след влизането му в сила с 2 % лихва върху общата сума за първата и 5 % за следващите години. Освен това България се задължава да предаде на своите съседи (съюзници на съглашенските сили победителки) - Сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. Югославия), Румъния и Гърция, определено число добитък, както и 250 000 тона въглища. Наред с това тя губи Западна Тракия, която първоначално се предоставя за управление от самите западни съглашенски държави, които от своя страна през 1920 г. я предоставят на Гърция. От България се отнема Южна Добруджа, която повторно се включва в територията на Румъния, както и гр. Струмица и нейната околност, заедно с Западните покрайнини (включващи земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия), които се предоставят на Югославия. По такъв начин страната ни е лишена от значителни свои територии, населени с компактно българско население. Пак по силата на Ньойския мирен договор на България е отнето правото да има своя наборна армия, като на нейно място и се разрешава рекрутирането на платена войска в размер само на 33 000 души войници и офицери, с които да охранява границите си и да пази вътрешния ред. Като неделима част от договора по искане на Гърция е приложена и т. нар. конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни държави, която впоследствие е използвана от атинските управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от неговите родни огнища в Западна Тракия. Ньойският мирен договор просъществува до началото на Втората световна война 1939 г.-1945 г. През този период България изплаща на съглашенските сили и техните балкански съюзници репарации в размер на 65 000 000 златни франка.

Преди 121 години на 3 Ноември 1896 година

Започва Третият конгрес на македонската емиграция, в който участват 26 делегати. Председател на Върховния комитет е генерал Данаил Николаев (до 6 март 1897 г.), подпредседател е Йосиф Ковачев (председател през март-юни 1897 г.).
Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК) е легална организация на македоно-одринските дружества в България. Комитетът е образуван на 19 март 1895 г. в София под името Македонски комитет, с председател Трайко Китанчев. На първия си конгрес приема устав и програма. През декември същата година се преименува на Върховен македонски комитет, а през 1901 г. на ВМОК. Бори се за политическа автономия на Македония и Одринско, гарантирана от Великите сили. Средствата за постигане на тази цел са: печатно слово, агитация и митинги, изпращане на делегации и петиции до европейските правителства. С цел да привлече вниманието на световната общественост през лятото на 1895 г. изпраща в Македония четири отряда и няколко малки чети в състав около 800 души. Частичен временен успех е постигнат само в Мелнишко. Въоръжената акция завършва с поражение. Под натиска на Великите сили князът и правителството на К. Стоилов оттеглят временно подкрепата си за Върховния комитет. Наскоро след неуспеха на въоръжената акция умира председателят на комитета Трайко Китанчев. След него за председатели са избирани Д. Николаев, Й. Ковачев, Б. Сарафов, Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев. Сложни са отношенията му с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМОРО). Различията се дължат най-вече на тактиката на националноосвободителната борба. ВМОРО разчита най-вече на организираната борба на населението в Македония и Одринско, а ВМОК – на решаващата помощ на България и нейната армия. Независимо от различията съществуват и моменти на ползотворно взаимодействие, особено през май 1899 г., когато за председател на Комитета е избран Борис Сарафов. ВМОК помага на ВМОРО с пари, оръжие, боеприпаси, литература и военни кадри, които обучават българското население в Македония и Одринско на военно дело. ВМОРО подпомага ВМОК да приеме на VII си конгрес (1900 г.) революционните методи на борба. Установеното единодействие между двете организации не се възприема от някои среди в Княжеството и те предприемат мерки за неговото прекратяване. Това довежда до разцепление в комитета. На Х конгрес на ВМОК, проведен в края на юли 1902 г., наред със старото ръководство, възглавявано от Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев, се избира и ново начело с Христо Станишев. То продължава линията на единодействие с ВМОРО. Въпреки противодействието на ВМОРО за преждевременно обявяване на въстанието ВМОК под ръководството на Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев предизвикват въстание през септември 1902 г. в Горноджумайско ( Благоевградско), което завършва с поражение. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) ВМОК сформира няколко чети. След поражението на въстанието комитетът се опитва да създаде свои бази в някои райони, но поради противодействието на ВМОРО не успява. През 1905 г. ВМОК престава да съществува като самостоятелна организация.

Преди 132 години на 3 Ноември 1885 година

В хода на Сръбско-българската война започва боят при Врабча между Трънския прикриващ отряд и настъпващата в пълен състав сръбска Шумадийска дивизия. Отрядът има състав 1 дружина от 4 пехотен Плевенски полк, 1 запасна рота от 1 Софийски пехотен полк и взвод от тридюймовата (76 мм) артилерийска батарея. Отрядът заема височините около с. Врабча. Усилен е от 3 пехотна дружина на 5 пехотен Дунавски полк. Сърбите започват настъплението на 3 ноември 1885 г. Под силния им натиск българските подразделения започват организирано оттегляне към Секиричкия мост. Положението овладява 4 дружина от 5 пехотен полк с командир капитан М. Маринов. Те настъпват към височината Драговски камък и към края на деня спират Шумадийската дивизия.

Преди 178 години на 3 Ноември 1839 година

В султанския дворец Гюлхане в присъствието на всички европейски посланици тържествено е прокламиран Гюлханският хатишериф. С този реформен акт султан Абдул Меджид декларира намерението си да продължи модернизирането на османската държава. Гюлханският хатишериф се възприема като начало на епохата на Танзимата в историята на Османската империя. Според този документ основните въпроси, които трябва да се разрешат, са три: "Първо. Гаранциите, които ще дадат на нашите поданици пълна сигурност за живота, честта и имотите им. Второ. Един редовен начин за определяне и събиране на данъците. Трето. Също един редовен начин за събиране на войници и срокът на обучението им."

Гюлханският хатишериф e прокламация на султан Абдул Меджид от 22 октомври 1839 г. Издадена е под натиска на западните европейски сили с оглед да се пресече руското влияние на Балканите. Прочетена е в султанския дворец в павилиона на розите Гюлхание, откъдето носи и името си. Гюлханският хатишериф набелязва основните принципи на проектираните държавни реформи в Османската империя. В него се говори за гарантиране на живота, честта и имота на всички поданици на империята без оглед на тяхната вяра и народност, изравнява гражданските права на мюсюлманските и християнските народи, предвижда военна повинност и за мъжкото християнско население, нарежда данъчното облагане да се извършва според възможностите на данъкоплатците, премахва системата на данъчното откупуване, предвижда и някои съдебни мерки, които наподобяват гражданската съдебна процедура на западноевропейските държави, набелязват се и мерки за преустройството на административния апарат. Всички тези реформи, които провъзгласявали ерата на Танзимата, остават на книга. Те са посрещнати с яростна съпротива от османската феодална аристокрация и духовенството. Тъй като този акт е наложен на Високата порта против нейното желание, тя не предприема никакви действия за практическото му реализиране. Гюлханският хатишериф не е преведен на български език. Въпреки това той подтиква борбата на българското население за извоюване на известни, макар и минимални, права. С това Гюлханския хатишериф довежда до изостряне на отношенията между българите и османската феодална власт, а от друга страна - между Русия и Османската империя и стоящите зад нея западни европейски държави.