Събития на дата
28 Октомври 2017

Архивни събития

Преди 34 години на 28 Октомври 1983 година

В град Гоце Делчев се открива паметник на Гоце (Георги) Николов Делчев - виден деец на македоно-одринското национално революционно движение и ръководител на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден е на 23 януари 1872 г. в Кукуш. След като завършва прогимназия в родния си град, продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". През 1891 г. постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен от него и през 1894 г. става учител в Щип. По същото време в този град учителства и Д. Груев, основател и фактически ръководител на ВМОРО. Между двамата се установяват тесни приятелски отношения, в резултат на което Гоце Делчев влиза в редовете на вътрешната революционна организация. Следвайки богатите революционни традиции на българските възрожденски дейци и най-вече на В. Левски, той стига до идеята, че освобождението на Македония и Одринско от османско иго е възможно само чрез общо въоръжено въстание. За подготовката му е необходимо да бъде изградена по примера на Апостола гъста мрежа от революционни комитети във всички краища на двете области. Проникнат от тази идея, Гоце Делчев заедно с други ръководни дейци на организацията пристъпва към изграждането на революционни комитети. Още в началото на тази си дейност той проявява блестящи качества на талантлив организатор и се налага като неоспорим вожд на организацията. През 1895 г. е назначен за учител в Банско. Скоро след това напуска учителството и се отдава изцяло на революционна дейност. През 1896 г. участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Г. Петров изработва програмата и устава на организацията, който предвижда изграждането и на демократични основи. След конгреса Гоце Делчев е избран за задграничен представител, подвижен член на ЦК на ВМОРО и организатор на революционното движение. Гоце Делчев полага големи усилия за изграждане на революционните комитети, както и за тяхното снабдяване с оръжие. По негова инициатива през 1899 г. се пристъпва към изграждането на четнически институт на организацията, който изиграва изключително важна роля за по-нататъшното й масовизиране и революционизиране. Като главен ревизор на четите Гоце Делчев предприема няколко обиколки из Македония и Одринско. През 1902 г. заедно с Г. Петров е натоварен да преработи програмата и устава на организацията. Тя вече си поставя за цел привличането и сплотяването "на всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност" и за извоюване на пълна политическа автономия. Това довежда до промяна в името на организацията - от Български македоно-одрински революционни комитети в Тайна македоно-одринска революционна организация. Въпреки постигнатите сериозни успехи в организационното и изграждане и укрепване Гоце Делчев все още не е убеден, че тя е готова да пристъпи към въоръжено въстание. Затова енергично се противопоставя на взетото в негово отсъствие решение от Солунския конгрес, състоял се в началото на 1903 г., за вдигане на въстание в Македония и Одринско през пролетта на същата година. Той се мотивира с това, че вътрешната революционна организация не е готова за подобна акция, както и с обстоятелството, че и международната обстановка в този момент не благоприятства за такова съдбовно начинание. Безсилен да наложи отмяна на взетото вече решение, заедно с Д. Груев успяват да отложат обявяването му за през лятото на същата година, както и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. да се обяви главно в планинските и полупланинските райони и в него да вземат повече участие сформираните за тази цел въоръжени чети. Тази тактика е продиктувана от желанието им да не се позволи концентрирането на големи турски сили в тези райони, както и да се избави от репресии беззащитното население от полските краища. След срещата си с Д. Груев Гоце Делчев продължава с малка чета обиколката си из Македония. На път за среща с водителите на Серски революционен окръг през 1903 г. четата му попада в обкръжение в с. Баница и след еднодневно сражение с превъзхождащата ги потеря на 21 април пада убит. Преждевременната му гибел е една от най-тежките загуби за организацията в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.).

Преди 73 години на 28 Октомври 1944 година

В Москва България подписва споразумение за примирие с Англия, САЩ и СССР.
Към средата на септември 1944 г. България се намира в състояние на война както със страните на антифашистката коалиция, така и с доскорошните си съюзници от Тристранния пакт. С подписване на споразумението за примирие се прекратява това уникално състояние. Съгласно това споразумение България се задължава да предостави своите въоръжени сили под ръководството на съюзното (съветското) Главно командване за война срещу Германия, а след приключването на бойните действия армията се демобилизира. Частите, гражданската администрация и всички български граждани се изтеглят от Вардарска Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. Българската територия се предоставя за безпрепятствено придвижване на съюзническите войски. Всички фашистки организации се разтурят, а лицата, обвинени във военни престъпления, се предават на съд. Българското правителство се задължават да върне на обединените народи тяхната собственост, както и изнесените от Гърция и Югославия ценности и материали. Същевременно трябва да подпомогне с хранителни и други материали Гърция и Югославия. За изпълнението на тази и други клаузи на съглашението следи Съюзна контролна комисия начело с ген. Бирюзов. Въпреки че воюва срещу Германия, България не получава статут на съвоюваща страна.

Преди 140 години на 28 Октомври 1877 година

След продължителен артилерийски обстрел, руските войски под командването на ген. Иосиф Владимирович Гурко, принуждават турските части при с. Телиш да капитулират. С превземането на село Телиш Плевенският гарнизон на Осман паша е окончателно обкръжен.
Ген. Гурко е руски военен деец, ген.-фелдмаршал. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. му е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влизало и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът след преминаването на р. Дунав при Свищов се отправил на юг, освободил редица селища, стигнал до Търново и оттам се прехвърлил през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим, водил бойни действия при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник бил принуден да отстъпи към Стара планина и се установил на Шипченския проход. След като укрепил позициите на Шипка, му било поверено командването на руските войски, които водели боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Г. поел ръководството на руската армия по прехвърлянето и през Арабаконашкия (дн. Ботевградския) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 се озовал в София. След това Гурко освобождава Пловдив и превзема Одрин. Със своето бойно майсторство допринася изключително много за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорява подписването на Санстефанския мирен договор от 1878 г.

Преди 189 години на 28 Октомври 1828 година

Роден е Драган (Димитър) Кириаков Цанков - български общественик, политик, публицист, почетен член на БКД (1884 г.). Дописен член на БКД (от 1894 г.). Чичо на К. Цанков. Учи в родния си град при Хр. Павлович и Ем. Васкидович, в Елена, Одеса и Киев. От 1848 до 1852 г. живее в Румъния и Австрия. Работи като учител във Френско католическо училище в Цариград (1857-1860 г.), където открива собствена печатница (1857 г.); инициатор за създаването на Община за българска книжнина (1856 г.). Заедно с Д. Мутев редактира издавания от Общината “Месецослов за 1857 година”. Ред. (1859-1863 г.) на в-к “България”, чрез който пропагандира униатството в Б-я. След неуспешен опит за създаване на бълг. католическа община (1860 г.) е преводач по паспортите в Свищов, инспектор при Дунавското параходно дружество в Свищов, действителен чл. на апелативния търг. съд и учител в Русе (1867-1868 г.). Заедно с Т. Бурмов, Т. Икономов и др. се обявява чрез в-к “Курие д’Ориан” против проекта на Митхат паша за турцизиране на бълг. училища. Работи като учител и адвокат в Русе (1872 г.). Известно време е учител по бълг. ез. в Галатасарай, Цариград. Чл. на Смесения екзархийски съвет (от 1873 г.), предс. на Бълг. читалище в Цариград (от 1875 г.). След Априлското въстание (1876 г.) заедно с М. Балабанов посещава Париж, Лондон и Петербург, за да привлече вниманието на чуждите пр-ва към нещастието на бълг. народ. Вицегубернатор на Търново (1877 г.), депутат в Учредителното НС, окръжен управител във Варна, търг. агент в Цариград. Гл. учител в софийските училища (1881 г.). През 1882 г. е арестуван и изпратен във Враца. Създател и водач на Либералната партия. Мин.-предс. (24 март – 28 ноември 1880 г., 7 септември 1883 – 29 април 1884 г.), мин. на външните дела и изповеданията, мин. на вътрешните работи. След разцеплението на Либералната партия (1884 г.) оглавява дясното крило, оформило през 1899 г. Прогресивнолибералната партия. След преврата на 9 август 1886 г. емигрира в Цариград и Петербург. Връща се в България (1894 г.) след падането на Ст. Стамболов. Неколкократно избиран за народен представител. Изявява се като темпераментен публицист във в-к “България”. Член на редколегията на в-к ”Независимост”. Автор на “Българска история” (Виена, 1866 г.), заедно с М. Балабанов издава книгата “България” (1876 г., на английски и френски език), превежда “Тъмниците ми” (1874 г.) от Силвио Пелико, издава на немска езикова “Граматика на български език” (1852 г.). Умира на 11 март 1911 г. в София.

Преди 287 години на 28 Октомври 1730 година

Недоволството от управлението на султан Ахмед ІІІ (1703-1730 г.) предизвиква бунт на столичното население. Основното ядро на дръзналите открито да се противопоставят на султана се състои от еничари, ръководени от Патрона Халил. Притиснат от разрастващия се бунт, султанът е принуден да абдикира на 2 октомври, като отстъпва трона на Махмуд I (1739-1754 г.).
Ахмед ІІІ е двадесет и третият поред султан заемащ турския престол. Роден е през 1673 г. Наследява брат си Мустафа III през 1703 г. През време на неговото царуване турците отнемат от венецианците Морея (Пелопонес) и Крит, но са разбити от войските на Карл VI при Петервардайн (1716 г.), след което се сключва благоприятният за Австрия и Русия мир в Пасаровиц (Пожаревец). Ахмед ІІІ разрешава да се въведе за пръв път книгопечатането в Турция. Умира през 1736 г.
Махмуд I е турски султан. Роден е през 1696 г. Син е на султан Мустафа II. На 2 октомври 1730 г. наследява чичо си Ахмед III, който е свален от еничарите. Още след заемането на трона новият султан се сблъсква с много сериозни проблеми: въстанието на Патрона Халил през 1736 г., което потушава с хитрост и жестокост; редица външнополитически проблеми – военен конфликт и мирен договор с Иран и поредната война с Русия (приключила с подписването на Белградски мирен договор на 1 септември 1739 г., според който Османската империя си връща крепостите Кинбурн и Очаков, а Азов остава неутрална зона). По време на 24-годишното управление на султан Махмуд I се сменят 24 велики везири. По оценки на историците той е разумен, интелигентен, надарен с нетрадиционното владетелско качество да се вслушва в разумните съвети; инициатор е за строежа на много джамии, медресета, библиотеки; пише стихове. Умира на 13 декември 1754 г. в Истанбул.