Събития на дата
27 Май 2017

Архивни събития

Преди 32 години на 27 Май 1985 година

В Рим започва процес срещу Сергей Антонов и задочно - срещу Тодор Айвазов и Жельо Василев, за съучастие в атентата срещу папата.
На 13 май 1981 година Папа Йоан Павел II е прострелян с два куршума докато преминава между десетки хиляди богомолци. Единият куршум преминава през стомашната област, а другият попада близо до сърцето. Папата оцелява след петчасова вътрешно-чревна операция. При покушението са ранени и две жени: 60-годишната Анн Одри от Бъфало е улучена в гърдите, а 21-годишната Роуз Хил от Ямайка е леко ранена в рамото. Арестуван е мъж от турски произход, за когото се предполага, че и в миналото е отправял заплахи към Папата. Името на задържания е Мехмед Али Агджа. Към момента на извършване на атентата той е на 23 години. Задържането му става възможно благодарение на намесата на събралите се на площада богомолци. Те избиват от ръцете му 9-милиметров "Браунинг”. След залавянето му Али Агджа заявява: "Моят живот не е важен". По думите на Агджа той пристига в Италия на 9 май 1981 г. на летище в Милано и два дни по-късно отива в Рим. Полицията открива бележки, написани на турски език. Съдържанието на една от тях е: "Убивам папата в знак на протест срещу империализма на СССР и САЩ, както и срещу геноцида, провеждан в Салвадор и Афганистан. По-късно в съдебния процес е замесено името на българския гражданин Сергей Антонов. Той е арестуван на 25 ноември 1982 г. Преди това работи в БГА "Балкан" и се занимава с багажа на летището. Основният обвинен за покушението срещу папата – Али Агджа, никога не се е срещал с обвинения Антонов и с другите двама бивши служители на посолството - Василев и Айвазов. Този факт е доказан по време на процеса. Оправдателна присъда на тримата българи по случая е издаден на 29 март 1986 г. "поради недостиг на доказателства".

Преди 57 години на 27 Май 1960 година

В края на 50-те години Турция изпада в състояние на остра политическа криза, която се активизира по време на управлението на Демократическата партия и ислямският фундаментализъм. В тази обстановка възникват тайни офицерски организации (в Истанбул и Анкара) и започва подготовка за извършване на военен преврат. Подготовката за преврата се ръководи от военния комитет в Анкара. През втората половина на 1958 г. той се оглавява от армейски генерал Джемал Гюрсел, наскоро заел поста командващ сухопътните сили на страната. Той е офицер от кариерата, участник в кемалисткото движение, служил през 1922 г. под командването на Исмет Иньоню. В навечерието на метежа правителството го изпраща в принудителен отпуск, но това не пречи на военния комитет да осъществи отдавна готвения преврат. Рано сутринта на 27 май 1960 г. предварително набелязаните правителствени учреждения в Истанбул и Анкара са взети под контрол от военните, президентът Баяр, министър-председателят Мендерес и други първенци на режима са арестувани, а Анкарското радио съобщава, че турските въоръжени сили са взели властта в свои ръце, че скоро ще се произведат свободни и честни парламентарни избори и властта ще се предаде на тези, които ги спечелят. Още същия ден военните комитети в Анкара и Истанбул се обединяват в Комитет за национално единство (КНЕ), а за негов председател е избран ген. Гюрсел. Този комитет поема цялата власт в страната. Всички политически партии преустановяват дейността си. От затворите са освободени задържаните от предишния режим журналисти и студенти и се разрешава разпространението на спрени дотогава издания. Назначава се комисия от професори юристи, начело с ректора на Истанбулския университет, която да изработи нова конституция, сформира се временно правителство, оглавено от ген. Гюрсел (трима от министрите са военни, а останалите - неутрални в политическо отношение технократи). Освен премиерския пост генералът поема и Министерството на отбраната и главното командване на армията.

Преди 151 години на 27 Май 1866 година

В Букурещ е създаден Таен български централен комитет. Негов инициатор е Иван Касабов, помощник на Г. С. Раковски. Създаването на организацията е повлияно от идеята на румънски либерали за “свещена коалиция” между българи и румънци и за създаване на “влахо-българската държава”. Идеята пропада, но подкрепян от Одеското българското настоятелство, ТЦБК продължава да работи. Предвижда се създаването на революционна мрежа в България и сред емиграцията. Дейците на ТЦБК са склонни към различни политически комбинации. През 1867 г. те изпращат до султан Абдулазис и Великите сили Мемоар за създаването на дуалистична турско-българска монархия, по модела на Австро-Унгария. По този начин ТЦБК смята, че ще се постигне политическо освобождение на България. Според Мемоара страната ни трябва да получи пълна административна автономия със султански наместник християнин, Народно събрание, собствена армия, конституция и самостоятелна Българска църква. Противоречивите оценки на Мемоара причиняват сътресения в ТЦБК и поради идейни противоречия комитетът се разпада през 1868 г. Приемници на ТЦБК са Българския революционен централен комитет, Българското общество и “Млада България”.

Преди 630 години на 27 Май 1387 година

Добруджанският деспот Иванко сключва договор с генуезката търговска колония в Пера (квартал в Константинопол). Договорът, с който двете страни сключват “добър и истински вечнотраен мир”, гарантира свободно и сигурно движение на търговците от двете страни; защита от вреди както на поданиците и селищата на Иванко, така и на генуезките търговци; приемане на генуезки консул, който да се грижи за интересите на генуезките търговци, и др. Той определя размера на вносните мита за генуезките търговци на 2 %, като специално подчертава безмитната търговия с луксозните и скъпи стоки “кораби, злато, сребро, бисери или други скъпоценности”. Регламентирането на отношенията между двете договарящи се страни след поредица от конфликти и взаимни нападения и обири по море и суша стабилизира положението на добруджанския деспот в черноморския район. Неговата икономическа активност, в значителна степен ориентирана към морската търговия, е важен фактор за пълната му самостоятелност в отношенията със съседните страни, включително и с Търновското царство.

Преди 1090 години на 27 Май 927 година

По време на приготовления за война с Византия от сърдечен удар умира цар Симеон I Велики. Веднага след възкачването му на престола през 893 г. отношенията с Византия се изострят, тъй като византийският император Лъв VI Философ мести тържището на български стоки от Цариград в Солун. Византийският владетел отказва да промени тази разпоредба и в защита на българските търговци Симеон I навлиза в Източна Тракия и разбива византийците при Одрин. В отговор император Лъв VI влиза в съюзни отношения с маджарите, които нахлуват в българските земи и на територията на днешна Добруджа разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон. Князът и болярите му са принудени да се оттеглят в крепостта Дръстър и да започнат преговори за мир. По време на преговорите с Лъв Хиросфакт българският владетел успява да сключи съюз с печенегите и съвместно с тях да разгроми маджарите. След като укрепва тила си, Симеон насочва войските си на юг и през 896 г. нанася тежко поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император е принуден да подпише мирен договор, с който се възстановява статуквото отпреди 894 г. От 894 до 913 г. отношенията между двете държави са мирни. Вероятно в този период българите трайно овладяват земите на днешна Западна Македония и Албания. През 904 г. арабите, водени от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун. От това се възползва и княз Симеон и макар войските му да не завладяват Солун, българо-византийската граница е изместена на 20 км северно от Солун. Войната започва през 913 г. и е предизвикана от пренебрежителното отношение на съимператора Александър, поел властта поради малолетието на император Константин VII, спрямо българското пратеничество. През 913 г. Симеон I стига до стените на Цариград. Византия е принудена да му признае титлата цар на българите, въпреки че следващата година го анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превземат Одрин. На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Следва второ поражение при Катасирти и патриарх Николай Мистик апелира за спиране на войната и подписване на мир. Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи сърбите в тила на княз Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас. Те залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович. През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови. Свикан е църковен събор, на който Симеон I се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново стига до стените на Цариград. Византия иска да започнат преговори за мир и въпреки че мир не е сключен българите снемат обсадата. По време на царуването на Симеон I Велики България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество. Той е вторият владетел след Карл Велики, който придобива титла, равнозначна на тази на византийския император. Българската църква си извоювала автокефалност, а България се превръща в духовен център на славянския свят. Втората българска столица - Велики Преслав, става един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничи на Цариград.