Събития на дата
27 Март 2017

Архивни събития

Преди 94 години на 27 Март 1923 година

От 27 до 30 март се провежда заседание на ръководството Добруджанската организация в Русе, на което се взема решението за създаване на Вътрешната добруджанска революционна организация. В края на август са утвърдени програма и устав, който предвижда Централен комитет от 7-8 души и Задгранично бюро в България, създаване на 7 района в Добруджа и на местни комитети и чети начело с войвода организатор. За главен войвода е избран комунистът Дочо Михайлов. Той е роден в с. Бабук, Силистренско. Завършва гимназия в Свищов. Участва в Първата световна война (1914–1918 г.) по време на Войнишкото въстание (1918 г.) е избран за председател на войнишки революционен комитет. Член е на Румънската комунистическа партия, съдейства за възстановяването на Окръжния комитет на Румънската комунистическа партия в Силистра и става негов секретар. През 1920 г. е изпратен в Одеса, където завършва курс за пропагандисти. След една година се завръща в България и се установява във Варна. Там заедно с Д. Дончев работи за създаването на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). Участва в подготовката на Септемврийското въстание 1923 г. и ръководи бойна група при щурма на казармите във Варна. След разгрома на въстанието продължава да работи за укрепването на добруджанското революционно движение. През 1924 г. е избран за член на Висшия съвет на ВДРО. През 1925 г. взема активно участие в изграждането на Добруджанската революционна организация (ДРО). Загива в сражение с полицията при с. Дживел (днес Никола Козлево), Шуменско.
Добруджанската революционна организация (ДРО) е национална революционна организация на българското население в Добруджа. Ръководена е от БКП, Румънската КП и Балканската комунистическа федерация. Основана е през септември 1925 г. във Виена. Организацията се бори за премахване на румънската власт в Добруджа. Служи си с революционни средства. По места изгражда революционна мрежа от свои комитети, ръководени от районни и окръжни комитети, начело на които стои Централен комитет. Под ръководството на ДРО се намират Добруджанският младежки съюз, Централният добруджански акционен комитет в България, Съюзът на добруджанските групи в чужбина и др. През 1933 г. организацията издига лозунга за самоопределение на добруджанското население до отделянето му от Румъния. В навечерието и началото на Втората световна война организацията променя тактиката си и тръгва по пътя за възвръщането на Добруджа към България по мирен път. Прекратява дейността си след връщането на Южна Добруджа към България по силата на Крайовския договор.

Преди 100 години на 27 Март 1917 година

В хода на Първата световна война (1914-1918 г.) след продължителна огнева подготовка френските войски атакуват българските позиции при “Червената стена” (Македония), но биват успешно отбити.
Първата световна война (1914-1918 г.) е война между две големи капиталистически групировки – Тройният съюз и Съглашението. Поражда се от неравномерното им икономическо развитие в края на XIX и началото на ХХ в., което изтласква на преден план въпроса за преразпределение на колониите в света.
Повод за войната става убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево от членове на сръбска националистическа организация. В отговор на този акт Австро-Унгария изпраща ултиматум на малката балканска държавица с неизпълними условия, вследствие на което войната между тях става неизбежна. Военните действия започват на 15 юли 1914 г. и в следващите дни в конфликта се намесват Германия – като съюзник на Австро-Унгария, а Русия – на страната на Сърбия. Освен това Германия обявява война на Русия и Франция и навлиза със своите войски в пределите на неутрална Белгия. Последва и намесата на Англия на страната на Франция и Русия. В края на октомври 1914 г. австро-германският блок успява да привлече за свой съюзник Турция. Италия, която е член на Тройния съюз, проявява колебания и през пролетта на 1915 г. е привлечена на страната на Съглашението.
От лятото на 1914 г. до лятото на 1915 г. войната се води с променлив успех и за двете групировки, като превес продължават да имат държавите от Тройния съюз. През 1916 г. настъпва равновесие на силите. С намесата на САЩ във войната (6 април 1917 г.) на страната на Съглашението настъпва обрат в хода на военните действия и през есента на 1918 г. държавите от Тройния съюз капитулират.
Първата световна война избухва в момент, когато България лекува раните си от първата национална катастрофа, последвала след поражението й в Междусъюзническата война (1913 г.). Поради това цар Фердинанд I и правителството на д-р Васил Радославов декларират, че страната заема позиция на неутралитет спрямо двете воюващи групировки. Обаче още в първите месеци на войната проличава различната позиция на управляващите среди към двата военни противника – строги към Съглашението и благосклонни към държавите от Тройния съюз.
През пролетта и лятото на 1915 г., когато потребността от нови съюзници е изключително голяма и за двете военни групировки, България става обект на особено ухажване от тях. Сред българското общество няма единно становище за позицията на страната към бушуващия военен конфликт. Мнозинството от българския народ е против участието на страната в него. Изразител на тази позиция са земеделците, радикалите и широките социалисти. Тесните социалисти заемат още по-крайна позиция, като издигат лозунг за изграждане на балканска федерация като най-доброто средство за разрешаване на българския национален въпрос. Друга част от българското общество е за участие на България в световната война, но на страната на Съглашението – демократи, народняци и прогресивни либерали. И трета част, значително по-малка, също е за намеса на България във войната, но като съюзник на Австро-Унгария и Германия – радослависти, част от стамболовистите (крилото на Добри Петков) и тончевисти.
Възползвайки се от големите правомощия, които му дава промененият през 1911 г. чл. 17. от Търновската конституция, цар Фердинанд I предприема тайни дипломатически ходове с управляващите кръгове на Виена и Берлин. Той и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и още повече активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна й се предоставят земите, отнети й от съседните балкански държави след поражението й в Междусъюзническата война. Паралелно с тези спогодби е сключена пак на 24 август 1915 г. и още една – с Турция, уреждаща поправката на границата между двете страни по долното течение на р. Марица.
Въпреки че всички тези спогодби се сключват тайно, за българската общественост става ясно, че царят и неговото правителство се готвят да въвлекат страната в световния конфликт. Под натиска на общественото мнение опозиционните лидери са принудени да изоставят пасивната си позиция спрямо действията на монарха и правителството и поискват аудиенция от държавния глава. Срещата става в двореца на 4 септември 1915 г. На нея те се държат сервилно спрямо Кобурггота. Изключение прави поведението единствено на водача на Българския земеделски народен съюз – Александър Стамболийски. Единствен той си позволява да заяви на царя, че ако въвлече България във войната, той ще рискува не само короната, но и главата си. За тези дръзки думи много скоро след това земеделският лидер е арестуван и въпреки депутатския му имунитет е осъден на доживотен затвор и хвърлен в килиите на Софийския централен затвор.
Според постигнатите договорености с Австро-Унгария и Германия България пристъпва към непосредствени стъпки за участието си във войната. На 10 септември 1915 г. е обявена обща мобилизация. Формира се и Главно командване на Действащата армия начело с ген. Н. Жеков. До края на септември мобилизацията е приключена, като под знамената са призовани над 600 хиляди войници и офицери, разпределени в три армии. С обозните и други помощни части въоръжените сили на България надвишават 885 хиляди души, които се равняват на 17 % от цялото население на страната. Такъв процент на мобилизация не достига нито една от воюващите в световната война държави.
Към края на септември 1915 г. основните въоръжени сили на България са дислоцирани, както следва: първа армия (в състава на която влизат 1., 6., 8. и 9. пехотна дивизия, 1. конна бригада и 2. конен полк – общо 92 пехотни дружини, 109 батареи и 16 ескадрона) – към Брегово-Кула-Белоградчик-Цариброд-Трън, със задача да преодолее сръбската отбрана по р. Дунав и границата с България, след което да се насочи и завладее Тимошко и Поморавието (Парачин-Алексинац-Ниш); втора армия (състояща се от 3. и 7. пехотна дивизия и конната дивизия – общо 48 пехотни дружини, 51 батареи и 18 ескадрона) – към Кюстендил-Горна Джумая (днес Благоевград), със задача да заеме южната част на Поморавието и част от Македония в района на Куманово; трета армия (съставена от 4. и 5. пехотна дивизия и 3. конна бригада – общо 44 пехотни дружини, 10 ескадрона и др. армейски части), е насочена към Русе-Шумен-Варна, със задача да отбранява северната граница на България в случай на нападение от страна на Румъния. Втора пехотна дивизия, която се оформя като самостоятелна военна единица, е насочена към Мехомия (днес Разлог)-Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев)-Доспат-Широка лъка, поема върху себе си задачата да отстоява евентуално нападение от Гърция и Съглашението. Подобни функции се възлагат и на 10. пехотна дивизия, съсредоточена към Беломорието. В помощ на Действащата армия се формира и 11. пехотна дивизия, съставена от опълченци от бившето Македоно-одринско опълчение.
Срещу въоръжените сили на България Сърбия противопоставя своята Тимошка армия (състояща се от две пехотни дивизии и един отряд), Втора армия (в която влизат три пехотни и една конна дивизия), Брегалнишката и Косовската дивизия. Общият състав на сръбските въоръжени сили срещу България възлиза на 118 пехотни дружини, 64 батареи и 25 ескадрона. Военните действия между двете страни започват на 1 октомври 1915 г. До края на същата година българските войски успяват да сломят съпротивата на сръбските и притеклите им се на помощ части на Съглашението и да освободят Тимошко, Поморавието и Македония (безспорната и спорната зона). Сръбските въоръжени сили са разгромени напълно, но по нареждане на германското военно командване настъплението на българските войски е спряно на гръцката граница.
В освободените територии се изграждат две военноинспекционни области – Моравска и Македонска. Незабавно се пристъпва към тяхната административна уредба съгласно българското законодателство. Прогонват се намиращите се в тях сръбски чиновници, свещеници и учители; възобновяват се стари български училища и черкви, дава се възможност на живеещото в тях българско население най-после да говори на майчиния си език. По-късно в Беломорието е формирана и трета военноинспекционна област, в която също е възстановен българският облик.
Спирането на българското настъпление на юг позволява не само на сръбските войски да се спасят от гибел, но впоследствие да се даде възможност на Съглашението да открие втори фронт срещу държавите от Тройния съюз, простиращ се от Солун до Албанските планини на северозапад. Докато управляващите среди в Гърция се колебаят на коя страна да се намесят, Румъния заема страната на Съглашението и на 26 август 1916 г. влиза във войната. Срещу нея обаче незабавно се отправят обединените сили на Германия, Австро-Унгария, Турция и България и за кратко време тя е принудена да капитулира пред тях. Във военните действия против нея особено много се отличава конната дивизия, командвана от ген. Ив. Колев. Преодоляна е (предимно от български части) и съпротивата на труднопревземаемата Тутраканска крепост (началото на септември 1916 г.).
От есента на 1916 г. и на Южния фронт войната се превръща в позиционна (окопна).
Издръжката на огромната българска войска е непосилна за икономиката на страната. Междувременно не последват и обещаните помощи от Германия и Австро-Унгария. В резултат на всичко това настъпва сериозна стагнация в стопанския живот на страната. От пазара изчезват стоките от първа необходимост, развихря се невиждана черна борса и спекулантство. Особено тежко е положението в градовете, където мнозинството от живеещото в тях население е изправено пред опасността от истински глад. В отговор на създалата се ситуация в редица краища на страната избухват гладни бунтове, последвани и от т. нар. женски бунтове. Не по-леко е положението и на фронта. Снабдяването на войниците с храна и оръжие е силно затруднено, поради което е намалена в значителна степен хлебната им дажба и пр. Всичко това поражда остро недоволство както сред населението във вътрешността на страната, така и сред войниците на фронта. Вълненията в различните градове и села обхващат и отделни войскови части на фронта – започват Войнишките бунтове (1915-1918 г.).
Обещанията на правителството на д-р Васил Радославов, че участието на България във войната щяло да бъде кратко, се оказват чиста лъжа. Превръщането през есента на 1915 г. на войната в окопна предвещава продължителността й. Първи се надига 27 пехотен Чепински полк, който се разбунтува на 5 октомври 1915 г. През 1916 г. брожението сред войнишките маси се засилва, като в 11., 21., 25. и 46. пехотен полк прераства във вълнения. По-масов размер Войнишките бунтове вземат в началото на 1917 година, когато до българските войници достигат известията за станалите събития в Русия - избухването на Февруарската революция и свалянето на император Николай II от трона. Тогава се образуват и първите войнишки комитети. След излизането на Русия от войната през есента на 1917 година лозунгът на съветското правителство за незабавен мир активизира още повече антивоенните настроения в българската войска. Зачестяват отказите на войниците да изпълняват заповедите на своите офицери, както и дезертиранията от фронта. Избухват бунтове в повечето от пехотните полкове. Особено много се засилват войнишките бунтове през пролетта на 1918 година.
За да успокои населението в страната и войниците на фронта, Цар Фердинанд I е принуден през юни 1918 година да се раздели с послушното му правителство на д-р Васил Радославов и поверява управлението на страната на демократите и радикалите. Заемайки министърпредседателския пост, Александър Малинов е изправен на кръстопът – да се вслуша във всеобщото недоволство на българския народ против по-нататъшното участие на България във войната или да приеме следваната дотогава линия. Той взема второто решение. Надеждите на войниците и населението в тила, че това правителство ще вземе бързи мерки за извеждане на страната от войната, остават напразни. Декларациите на новия министър-председател, че кабинетът му ще следва линията на неговия предшественик до "окончателната" победа над съглашенските войски, както и лишенията на войниците на фронта от храна, дрехи и пр., предизвикват нови, още по-силни протести както вътре в страната, така и от страна на войниците на фронта и стават причина за ново разгаряне на Войнишките бунтове. В разпространяваните нелегални позиви войниците издигат искане за прекратяване на войната до 15 септември 1918 г., като в противен случай заплашват с масово напускане на фронта. Монархът и правителството на Александър Малинов не предприемат нищо в отговор на техните искания.
Съглашението, което внимателно следи развоя на събитията в България, преценява, че за него ще бъде по-изгодно, ако предприеме главната атака против Тройния съюз на Южния, а не на Западния фронт. На 15 септември 1918 г. то пристъпва към изпълнение на своя план и атакува българските войски в района на Добро поле. След неколкодневни ожесточени сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Българските войници и офицери, недоволни от заетата позиция на своите управници, също обръщат своето оръжие назад с цел да ги накажат за надвисващата нова катастрофа над страната. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание, което в следващите няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт. Между 21 и 24 септември 1918 г. стеклите се в района на Берово, Пехчево и Царево село (днес Делчево) войнишки части се групират в две въстанически дружини и се насочват към България. Част от тях се отправят към Горна Джумая (днес Благоевград), а друга към Дупница. Един въстанически отряд, командван от подпоручик Иван Димитров на 24 септември 1918 г. завзема Главната квартира на щаба на Действащата армия в Кюстендил и арестува намиращите се в нея офицери. Избухването на Войнишкото въстание първоначално не стресва правителството на Александър Малинов, тъй като то го смята за нов пореден бунт. Имайки предвид твърдата линия на цар Фердинанд I за участие във войната до победния й край, правителството не предприема никакви действия за преодоляване на създадената обстановка на фронта. Едва след като научава за разбиването на Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, то се събира на спешно заседание и решава веднага да изпрати свои представители в щаба на Съглашенската източна армия, намиращ се в Солун, за сключване на незабавно примирие. Цар Фердинанд I не крие недоволството си от взетото решение и предприема бързи стъпки за отстраняване на правителството и за продължаване участието на България във военните действия. Намеренията му обаче са осуетени от хода на бързо развиващите се действия. След като разбиват Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, въстаническите сили продължават настъплението си към столицата. За да ги възпре, цар Фердинанд I е принуден да освободи от затвора Александър Стамболийски и д-р Райко Даскалов, които заедно с група министри и депутати изпраща при настъпващите въстанически сили със задача да ги убедят да спрат по-нататъшното си настъпление. Вместо това последва прокламирането от Райко Даскалов на 27 септември 1918 г. в Радомир пред въстаналите войници на Радомирската република. С прокламация Александър Стамболийски е определен за председател на временното правителство, а Райко Даскалов за главнокомандващ републиканските войски. Същия ден с телеграми до столицата и по-големите градове в страната е обявено провъзгласяването на републиката. Райко Даскалов организира и повежда републиканските войски към София. Изпратен е ултиматум до правителството на Александър Малинов да предаде властта на въстаническите сили. В края на септември въстаниците вече са пред подстъпите на самата столица. Само благодарение на пристигналите германски войски и грубите грешки на въстаническото ръководство правителството успява да сломи бунтовниците край София. В този именно напрегнат момент и Съглашението, което не крие своето безпокойство от обстановката в България, се съгласява с българското предложение и примирието е сключено на 29 срещу 30 септември 1918 г. Така България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация. Резултатите от неколкогодишното й участие в Първата световна война са катастрофални: пълна стопанска разруха и над 100 хиляди убити и ранени войници по бойните полета. Въпреки това по силата на последвалия Ньойски мирен договор България понася значителни териториални загуби, наложени са й колосални репарации, допълнителни реституционни задължения, лишаване от право на наборна армия и пр. В резултат на всичко това страната изпада в нова национална катастрофа, значително по-тежка по своите размери и последствия от първата от 1913 г. Ньойският мирен договор е договор за мир, наложен на България след поражението й в Първата световна война (1914-1918 г.). Подписва се на 27 ноември 1919 година в парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, а от страната на силите победителки – от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция (1919-1920 г.), която е свикана от съглашенските държави победителки в Първата световна война за изработване на мирните договори с победените държави от Централните сили. Парижката мирна конференция започва работата си на 11 януари 1919 г. в Париж и изработва договорите с Германия, Австро-Унгария, България и Турция. Главна роля в нея играят представителите на Англия и Франция. Конференцията одобрява и Устав на Обществото на народите. Ньойският мирен договор влиза в сила на 9 август 1920 г. Според договора България е обременена с тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 златни франка, които да бъдат изплатени в срок от 37 години след влизането му в сила с 2 % лихва върху общата сума за първата и 5 % за следващите години. Освен това България се задължава да предаде на своите съседи (съюзници на съглашенските сили победителки) – Сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. Югославия), Румъния и Гърция, определено число добитък, както и 250 000 тона въглища. Наред с това България губи Западна Тракия, която първоначално се предоставя за управление от самите западни съглашенски държави, които от своя страна през 1920 г. я предоставят на Гърция. От България се отнема и Южна Добруджа, която повторно се включва в територията на Румъния, както и град Струмица и нейната околност, заедно с т. нар. Западни покрайнини (включващи земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия), които се предоставят на Югославия. По такъв начин страната ни е лишена от значителни свои територии, населени с компактно българско население. Пак по силата на Ньойския мирен договор на България е отнето правото да има своя наборна армия, като на нейно място й се разрешава рекрутирането на платена войска в размер само на 33 000 души войници и офицери, с които да охранява границите си и да пази вътрешния ред. Като неделима част от договора по искане на Гърция се прилага и т. нар. конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни държави, която впоследствие се използва от атинските управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от неговите родни огнища в Западна Тракия. Ньойският мирен договор просъществува до началото на Втората световна война (1939-1945 г.). През този период България изплаща на съглашенските сили и техните балкански съюзници репарации в размер на 65 000 000 златни франка.
Като главен виновник за въвличането на България в Първата световна война цар Фердинанд I е принуден да абдикира от престола в полза на първородния си син княз Борис Търновски. Бившият министър-председател д-р Васил Радославов побързва да избяга в Германия. Александър Малинов е принуден да предприеме незабавна реконструкция на своя кабинет, но не успява да се задържи дълго на власт. Подобна е и съдбата на следващия кабинет, възглавен от Теодор Теодоров. Проведените в страната през август 1919 г. първи следвоенни парламентарни избори изтикват на преден план в политическия живот на страната левите сили и начело на управлението застава БЗНС, отначало в коалиция с други две партии, а от май 1920 г. и самостоятелно.

Преди 131 години на 27 Март 1886 година

Добри Петров Чинтулов e български възрожденец поет, книжовник и педагог. Учи в Одеското околийско класно училище (1840-1843 г.) и в Херсонската духовна семинария (1843-1849 г.). През 1850 г. след неколкомесечен престой в Браила се завръща в Сливен, където учителства до 1857 г. Преподава български език, история, география, физика, математика и геометрия, въвежда изучаването на руски език в Сливен. Участва като общоградски представител в църковния събор в Цариград през 1871 г. за учредяване на независима Българска екзархия. Поетическото му творчество се състои от около 20 стихотворения. Приживе публикува само стихотворението “Стара майка се прощава със сина си”, “Изпроводяк на едного българина из Одеса” и “Китка от Балкана” (“Цариградски вестник”, 1849 г., бр. 59, 62). Повечето от творбите му са изпълняват като песни и се разпространяват тайно като преписи. Чинтулов е първият български революционен поет-лирик. За въздействието на неговата поезия свидетелстват много възрожденски дейци, както и романът на Ив. Вазов “Под игото” (главата “Представлението”).

Преди 139 години на 27 Март 1878 година

Добри Попов Войников e възрожденски учител, писател драматург, журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, един от учредителите на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е в град Шумен. През 1858 г. завършва френски колеж в Цариград и става учител в родния си град. Заради активното му участие в църковно-националната борба през 1864 г. е принуден да емигрира в Румъния. Отначало се установява в Браила, а от 1873 г. се премества в Гюргево. През 1866 г. известно време участва в Тайния централен български комитет. Автор е на брошури, писани на френски език, с които изобличава беззаконията на османските власти в българските земи и осветлява пред европейското обществено мнение целите и задачите на българското четническо движение. В началото на 70-те години се сближава с дейците на Добродетелната дружина. С тяхна помощ успява да получи руско поданство, благодарение на което през 1874 г. се завръща в родния си град. След преминаването на руските войски в България става управител на едно сиропиталище в Търново (днес Велико Търново). Там се заразява от тифус и умира. Автор е на творбите “Криворазбраната цивилизация” (1871 г.), “Райна княгиня” (1866 г.), “Покръщение на Преславский двор” (1868 г.) и др.

Преди 158 години на 27 Март 1859 година

Теодор Иванов Теодоров e български общественик, публицист, политик, държавник. Учи в габровската Априловска гимназия и в гр. Николаев, Русия. Следва право в Одеса и Париж. Работи като окръжен прокурор в София и член на Апелативния съд, адвокат е от 1899 г. Той е един от водачите на Народната партия и на Обединената народнопрогресивна партия. В периода 1896-1897 г. е министър на правосъдието.Два пъти заема поста министър на финансите (1897-1899 г., 1911-1913 г.). Министър-председател е и е министър на външните работи и изповеданията в периода 1918 г.-1919 г. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция. През 1923 г. влиза в Демократическия сговор. Народен представител е в VIII, IХ, ХI-ХIV, ХVI-ХХI Народно събрание. В периода 1894 – 1896 г. е председател на VIII Народно събрание.