Събития на дата
27 Февруари 2017

Архивни събития

Преди 72 години на 27 Февруари 1945 година

От 27 февруари до 1 март е проведен VIII разширен пленум на ЦК на БРП (к). В приетата резолюция е записано, че "БРП (к) разбира ОФ не като временна междупартийна комбинация за вземане и подялба на властта, а като продължителен боеви съюз. за довеждане докрай борбата срещу фашизма и за изграждане на нова, демократична и силна България", поради което ОФ "се явява жизнена необходимост и ще има да запълни цял един период в развитието на страната". Приет е нов устав на партията и е избран Централен комитет от 39 членове и 15 кандидат-членове и Политбюро на ЦК на БРП (к) от 13 членове (Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов, Георги Чанков, Вълко Червенков, Добри Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Петко Кунин и Владимир Поптомов) и 3-ма кандидат-членове (Димитър Димов, Гочо Грозев и Титко Черноколев). В Секретариата на ЦК на БРП (к) са включени: Георги Димитров - председател на ЦК, Трайчо Костов - първи секретар, Георги Чанков - секретар и Вълко Червенков - секретар.
Българската работническа партия (комунисти) е политическа организация, наследила Българската работническа партия, която в края на септември 1944 г. приема името Българска работническа партия (комунисти). Численият състав на БРП (к) в средата на януари 1945 г. достига над 250 хил. души, най-многобройната политическа сила в България, която ръководи общественото развитие на страната. На VIII разширен пленум на ЦК проведен от 27 февруари до 1 март 1945 г. се обсъжда политическият доклад за положението на партията и задачите на комунистите, разглежда се организационното състояние на БРП (к), приема се нов устав и се избират ръководни органи. В резолюцията по политическото положение се акцентира върху сътрудничеството на партията с другите отечественофронтовски партии при решаването на най-важните проблеми от стопанския живот на страната и за участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г. В рамките на ОФ БРП (к) направлява целия политически и обществен живот на страната: организиране на Народен съд срещу виновниците за въвличането на страната в Тристранния пакт и за извършените репресии по време на съпротивителното движение 1941–1944 г.; провеждане на аграрна реформа; организиране на референдум за премахване на монархията и пр. През октомври 1946 г. БРП (к) спечелва изборите за ВНС с 53,16 % от общия брой на гласувалите и 278 депутатски места. Образувано е коалиционно правителство с министър–председател Г. Димитров. На проведения на 14 октомври 1947 г. пленум на ЦК на БРП (к) се възприемат решенията на Коминформбюро за интензификация на революционните процеси. В резултат на това е извършена промяна в подготвяния проект за нова републиканска конституция и се осъществява национализация на индустрията, мините и банковото дело. В стремежа да утвърди своята ръководна роля БРП (к) използва тоталитарни методи на управление, което довежда до потъпкване на парламентарната демокрация. През 1947 г. е забранена дейността на БЗНС "Н. Петков" и са разтурени Радикалната партия (обединена) и Демократическата партия. През 1948 г. престават да съществуват като самостоятелни политически сили БРСДП, Народен съюз "Звено", а БЗНС признава ръководната роля на БРП (к). На V конгрес (декември 1948 г.) БРП (к) се преименува в Българска комунистическа партия. На конгреса се утвърждава стратегическата линия на партията за изграждане на социалистическото общество по съветски икономически модел. Печатни органи са: в. "Работническо дело", сп. "Ново време".

Преди 84 години на 27 Февруари 1933 година

Подпален е Райхстагът в Берлин. Холандският комунист Маринус ван дер Люббе признава, че е извършител на палежа. След това към обвинението е включен и Георги Димитров. На следващия ден президентът Хинденбург и канцлерът Хитлер отменят член 48 от Ваймарската конституция, която позволява суспендиране на гражданските свободи при извънредно положение. Премахнато е правото за свободното изразяване на мнението, свободата на пресата, свободата на събрание, правото на пощенско и електронно комуникиране, право на незаконно претърсване и конфискуване, правото на частна собственост. Хитлер получава извънредни правомощия.

Преди 138 години на 27 Февруари 1879 година

Изработен е мемоар на Учредителното събрание против Берлинския договор, изпратен до Великите сили. Учредителното събрание е свикано на 10 февруари 1879 г. в Търново за обсъждане и приемане на първата българска конституция. Състои се от 229 депутати, от които 117 са включени по право, 24 са назначени от императорския комисар княз А. М. Дондуков-Корсаков и 88 са избрани от населението по един на 10 000 души. Учредителното събрание е открито с реч на княз Дондуков-Корсаков в присъствието на представители на Великите сили, подписали Берлинския договор на 1 юли 1878 г. Главната цел е ревизията на Берлинския договор от 1878 г. По силата на Берлинския договор българската държава е разпокъсана на пет части.
Териториите между р. Дунав и Стара планина заедно с тогавашната Софийска област образували Княжество България начело с княз, избиран пряко от народа, като за да бъде признат за законен български владетел, той трябвало да получи съгласието на Великите сили (Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия) и Османската империя. Срокът на Временното руско управление в България се намалява от 2 години, както това определял Санстефанският договор, на 9 месеца. Намиращата се в Княжеството османска армия трябва да напусне неговите предели и да бъде заменена с местна народна милиция. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължавала да и плаща ежегоден данък. За нея остават в сила и всички договори, подписани между западните велики сили и Османската империя до избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.
Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област под името Източна Румелия. Управлението й се възлага на генерал-губернатор, назначаван от Високата порта и одобряван от Великите сили. В негова подкрепа трябва да действа Областно събрание, избирано от населението, живеещо в Областта.
Македония и Одринско остават отново в пределите на Османската империя под пряката власт на султана. Османската империя приема единственото задължение да подготви и проведе в тези две области реформи, чрез които да бъдат изравнени правата на християнското население с тези на мохамеданското.
Градовете Пирот и Враня се предавали на Сърбия, а Румъния получавала Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която по силата на Санстефанския договор се предоставяла на Русия.

Преди 147 години на 27 Февруари 1870 година

Със султански ферман е учредена Българската Екзархия, просъществувала до 1953 г. До освобождението на България, съгласно чл.10 на фермана, в Екзархията се включени всички области, в които християнското население е пожелало да премине в нейната духовна власт. Така Османската империя официално признава пред света българската нация и определя нейните етнически граници. Българската нация е международноправно призната. Това дава възможност тя да се консолидира етнически, духовно, културно-исторически, териториално, а до известна степен - и политически. Екзархията обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две: Неврокопска и Старозагорска (90-те г. на XIX в.).
Създаването на Българската Екзархия е резултат от дългогодишната борба за извоюване на църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската Екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската Екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична. До освобождението на България 1878 г. Екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I. След Освобождението Българската Екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор 1878 г. остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се и на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области.
До избухването на Балканската война 1912-1913 г. влиянието на Българската Екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управлявали от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война 1913 г. екзарх Йосиф I мести седалището си в София. След смъртта му през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стоял наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската Екзархия в Българска патриаршия.