Събития на дата
25 Септември 2017

Архивни събития

Преди 99 години на 25 Септември 1918 година

В София се провежда спешно събрание на правителството във връзка с избухването на Войнишкото въстание. Кабинетът преодолява съпротивата на царя и на генералите и решава да поиска примирие със съглашенските държави. Назначена е делегация начело с Андрей Ляпчев и ген. Иван Луков за сключване на примирието. Царят заплашва с уволнение кабинета и замисля отбранителна линия по Стара планина.

На събранието си правителството също така взема решение да освободи от затвора земеделските водачи Александър Стамболийски и Райко Даскалов и с група народни представители да ги изпрати при въстаналите войници да ги убедят да се върнат на фронта. Делегацията заминава за Кюстендил, а Райко Даскалов се отделя и пристига в Радомир, където се присъединява към въстаниците. Александър Стамболийски също се присъединява към въстаниците.
Войнишко въстание (1918 г.) избухва на 24 септември 1918 г. То е резултат от икономическата криза в България, породена от участието на страната в Първата световна война и под влияние на революцията в Русия, избухнала през есента на 1917 г.

Участието на България в първата световна война влияе изключително тежко върху икономическото състояние на страната. От пазара изчезват стоките от първа необходимост. Това се отразява тежко и на снабдяването на войниците на фронта с храна и дрехи. Тези обстоятелства пораждат силно недоволство на фронта. Още в първите месеци след започване на военните действия в някои от полковете избухват войнишки бунтове. Зачестяват отказите от изпълнение на офицерските заповеди, а така също и бягствата от фронта.
Недоволството сред българските войници нараства още повече след избухването на Февруарската революция в Русия през 1917 г. и особено след излизането на тази страна от войната през есента на същата година.

През юни 1918 г. правителството декларира, че ще продължи външнополитическия курс до "победен край" във войната. Това предизвиква остра реакция във вътрешността на страната и на фронта. През лятото на 1918 г. не стихват войнишките бунтове. Войниците не скриват своето намерение, ако управляващите не прекратят участието на България във войната до 15 септември 1918 г., да се вдигнат на бунт. Правителството на Александър Малинов не се вслушва в техните предупреждения. Напротив, по негови заповеди Главното командване на армията се разправя по най-строг начин с недоволстващите войници.

Войнишкото негодувание достига своя връх след пробива на съглашенските войски при Добро поле (15 септември 1918 г.) и осъщественото от тях настъпление навътре в България. Между 21 и 24 септември стеклите се в района на Берово, Пехчево и Царево село (днес Делчево) войнишки части се групират в две въстанически дружини и се насочват към България. Част от тях се отправят към Горна Джумая (днес Благоевград), а друга към Дупница. Един въстанически отряд, командван от подпоручик Ив. Димитров, на 24 септември 1918 г. завзема Главната квартира на щаба на Действащата армия в Кюстендил и арестува намиращите се в нея офицери.
Избухването на Войнишкото въстание първоначално не стресва правителството на Александър Малинов, тъй като то го смята за нов пореден бунт. Имайки предвид твърдата линия на цар Фердинанд I за участие във войната до победния й край, правителството не предприема никакви действия за преодоляване на създадената обстановка на фронта.

Едва след като научава за разбиването на Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, то се събира на спешно заседание и решава веднага да изпрати свои представители в щаба на Съглашенската източна армия, намиращ се в Солун, за сключване на незабавно примирие. Цар Фердинанд I не крие недоволството си от взетото решение и предприема бързи стъпки за отстраняване на правителството и за продължаване участието на България във военните действия. Намеренията му обаче са осуетени от хода на бързо развиващите се действия.
След като разбиват Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, въстаническите сили продължават настъплението си към столицата. За да ги възпре, цар Фердинанд I е принуден да освободи от затвора Александър Стамболийски и д-р Райко Даскалов, които заедно с група министри и депутати изпраща при настъпващите въстанически сили със задача да ги убедят да спрат по-нататъшното си настъпление. Вместо това последва прокламирането от Райко Даскалов на 27 септември 1918 г. в Радомир пред въстаналите войници на Радомирската република. С прокламация Александър Стамболийски е определен за председател на временното правителство, а Райко Даскалов за главнокомандващ републиканските войски. Същия ден с телеграми до столицата и по-големите градове в страната е обявено провъзгласяването на България за република. Райко Даскалов организира и повежда републиканските войски към София. Изпратен е ултиматум до правителството на Александър Малинов да предаде властта на въстаническите сили. В края на септември въстаниците вече са пред подстъпите на самата столица.
На 28 септември около 6 000 души войници, разпределени в три колони, потеглят за София. Те преодоляват съпротивата на правителствените части, които отбраняват шосето за Княжево. На 29 септември вечерта въстаниците се разполагат на фронт от Бояна до Горна баня (днес квартали на столицата), но д-р Райко Даскалов (поради настъпващата нощ и желанието да се избегнат излишни жертви) отлага щурмуването на града за следващия ден. Тази му постъпка се оказва фатална за по-нататъшния ход на въстанието. Възползвало се от спряното настъпление, правителството на Александър Малинов получава възможност да вземе мерки за организиране отбраната на столицата. Тя е обявена за обсадна крепост. Командването на намиращите се в нея войски и юнкери е поверено на ген. Александър Протогеров. Междувременно от Крим пристигат и части от 217 германска армия, снабдени с артилерия, които също са поставени в разпореждане на правителството. Това позволява на кабинета да предприеме контрадействие срещу въстаналите войници, които, макар и многочислени, са неорганизирани. Той успява да разбие намиращите се при Горна баня, Княжево и Владая части и продължи по-нататък тяхното преследване. На 2 октомври завладява гр. Радомир. С това Войнишкото въстание е потушено. Александър Стамболийски успява да се скрие в столицата, а д-р Райко Даскалов търси убежище в съседна Гърция.

В този момент Съглашението, имайки в предвид обстановката в България, се съгласява с българското предложение и примирието е сключено на 29 срещу 30 септември 1918 г. Така България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация. Резултатите от неколкогодишното й участие в Първата световна война са катастрофални: пълна стопанска разруха и над 100 хиляди убити и ранени войници по бойните полета. Въпреки това по силата на последвалия Ньойски мирен договор България понася значителни териториални загуби, наложени са й колосални репарации, допълнителни реституционни задължения, лишаване от право на наборна армия и пр.

В резултат на всичко това страната изпада в нова национална катастрофа, значително по-тежка по своите размери и последствия от първата от 1913 г., причинена от поражението на България в Междусъюзническата война.

Преди 146 години на 25 Септември 1871 година

Антим I се среща с българските първенци, членове на смесения съвет, за да обсъдят въпроса за границите на Екзархията. Българската екзархия е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г. До освобождението на България от османско иго обхваща епархиите: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска).

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор – 1878 г. остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим I е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война – 1912-1913 г. влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война – 1913 г. екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия.

Преди 148 години на 25 Септември 1869 година

В Браила е създадено Българското книжовно
дружество (БКД), трансформирало се по-късно в Българска академия на
науките (БАН). Учредяването става на специално свикано за целта
представително събрание.
БКД е научно и литературно дружество. То е основано в Браила (Румъния)
от представители на българските общини във Влашко, Молдова и Южна
Русия. Поставя си широки научни и патриотични цели, с които се стреми
не само да подтиква развитието на научната мисъл на българската
интелигенция, но и да оказва положително въздействие на
националноосвободителната борба на българския народ. На първото общо
събрание е приет устав на БКД, който регламентира неговото
организационно изграждане. За пръв председател на БКД е избран проф. М.
Дринов.
Дружеството издава свой печатен орган - "Периодическо списание
на Българското книжовно дружество". По време на Априлското въстание (
1876 г.) и Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) временно
прекратява своята дейност. Непосредствено след Освобождението в Браила
е свикано общо събрание на БКД, което взема решение за неговото
преместване в София, където на БКД се отпуска от княжеското
правителство ежегодна субсидия. През 1884 г. е приет нов устав на БКД,
според който то фактически се превръща в академия. Създават се три
клона: историко-филологически, природо-медицински и държавно-научен.
През 1901-1911 г. дружеството издава "Летопис на Българското книжовно
дружество в София", а от началото на 1902 г. започва да излиза и
поредицата "Българска библиотека". През 1903 г. дружеството се
натоварва и с издаването на "Сборник за народни умотворения, наука и
книжнина", излизал до този момент като орган на Министерството на
народното просвещение. От 1906 г. то открива нова поредица "Български
старини".
БКД развива богата и многостранна дейност, особено в годините
непосредствено след Освобождението. На 6 март 1911 г. то се преименува
в Българска академия на науките.