Събития на дата
24 Август 2017

Архивни събития

Преди 102 години на 24 Август 1915 година

В гр. Плес (Австро-Унгария) се сключват българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в Първата световна война, като в замяна й се предоставят земите, отнети й от съседните балкански държави след поражението й в Междусъюзническата война (1913 г.). Със сключената военната конвенция цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов въвличат България в Първата световна война (1914-1918 г.) на страната на държавите от германо-австрийския блок. Конвенцията определя сроковете за нападение срещу Сърбия, а така също и военните контингенти, които всяка от трите договарящи се държави трябва да предостави за готвената акция. По силата на спогодбата българските въоръжени сили се поставят под командата на германския Генерален щаб. В съгласие с нея на 1 октомври 1915 г. България започва военни действия против Сърбия. На 24 август същата година се сключва и тайна военна конвенция между министър-председателя д-р В. Радославов и германския пълномощен министър Г. Михаелес, с която се определят териториите, които Германия се съгласява да предостави на България в Поморавието, Македония и Добруджа, а също и размерът на заема, който Германия и Австро-Унгария ще й отпуснат. Военната конвенция е обезсилена след поражението на Централния съюз в Първата световна война през есента на 1918 г. Тя става причина за продължителното участие на България в световния конфликт, в резултат на което последва и нейната втора национална катастрофа.

Първата световна война (1914-1918 г.) е война между две големи европейски групировки - Тройният съюз и Съглашението. Породена е от неравномерното им икономическо развитие в края на XIX и началото на ХХ в., което изтласква на преден план въпроса за преразпределение на колониите в света.

Повод за войната става убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево от членове на сръбска националистическа организация. В отговор на този акт Австро-Унгария изпраща ултиматум на Сърбия с неизпълними условия, вследствие на което войната между тях става неизбежна. Военните действия започват на 15 юли 1914 г. и в следващите дни в конфликта се намесват Германия - като съюзник на Австро-Унгария и Русия - на страната на Сърбия. Германия обявява война на Русия и Франция и навлиза със своите войски в пределите на неутрална Белгия. Последва и намесата на Англия на страната на Франция и Русия. В края на октомври 1914 г. австро-германският блок успява да привлече за свой съюзник Турция. Италия, която е член на Тройния съюз, проявява колебания и през пролетта на 1915 г. е привлечена на страната на Съглашението.

Войната избухва в момент, когато България се възстановява от първата национална катастрофа, последвала след поражението й в Междусъюзническата война от 1913 г. Поради това цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов декларират, че страната заема позиция на неутралитет спрямо двете воюващи групировки.

През пролетта и лятото на 1915 г., когато потребността от нови съюзници е изключително голяма и за двете военни групировки, те започват да се стремят да привлекат България на своя страна. Сред българското общество няма единно становище за позицията на страната във военния конфликт. Възползвайки се от големите правомощия, които му дава промененият през 1911 г. член 17-ти от Търновската конституция, цар Фердинанд I предприема тайни дипломатически ходове с управляващите кръгове на Виена и Берлин. Той и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и още повече активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия.

Според постигнатите договорености с Австро-Унгария и Германия, България пристъпва към непосредствени стъпки за участието си във войната. На 10 септември 1915 г. е обявена обща мобилизация. Формира се и Главно командване на Действащата армия начело с ген. Н. Жеков. До края на септември мобилизацията е приключена, като под знамената са призовани над 600 хиляди войници и офицери, разпределени в три армии. С обозните и др. помощни части въоръжените сили на България надвишават 885 хиляди души, които се равняват на 17 % от цялото население на страната. Такъв процент на мобилизация не достига нито една от воюващите в световната война държави. Към края на септември 1915 г. основните въоръжени сили на България са дислоцирани, както следва: първа армия (в състава на която влизат 1., 6., 8. и 9. пехотна дивизия, 1. конна бригада и 2. конен полк - общо 92 пехотни дружини, 109 батареи и 16 ескадрона) - към Брегово - Кула - Белоградчик - Цариброд и Трън, със задача да преодолее сръбската отбрана по р. Дунав и границата с България, след което да се насочи и завладее Тимошко и Поморавието (Парачин - Алексинац и Ниш); втора армия (състояща се от 3. и 7. пехотна дивизия и конната дивизия - общо 48 пехотни дружини, 51 батареи и 18 ескадрона) - към Кюстендил и Горна Джумая (дн. Благоевград), със задача да заеме южната част на Поморавието и част от Македония в района на Куманово; трета армия (съставена от 4. и 5. пехотна дивизия и 3. конна бригада - общо 44 пехотни дружини, 10 ескадрона и др. армейски части), е насочена към Русе-Шумен-Варна, със задача да отбранява северната граница на България в случай на нападение от страна на Румъния. Втора пехотна дивизия, която се оформя като самостоятелна военна единица, е насочена към Мехомия (днес гр. Разлог) - Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) - Доспат и Широка лъка, поема върху себе си задачата да отстоява евентуално нападение от Гърция и Съглашението. Подобни функции се възлагат и на 10. пехотна дивизия, съсредоточена към Беломорието. В помощ на Действащата армия се формира и 11. пехотна дивизия, съставена от опълченци от бившето Македоно-одринско опълчение. Издръжката на огромната българска войска е непосилна за икономиката на страната. Междувременно не последват и обещаните помощи от Германия и Австро-Унгария. Снабдяването на войниците с храна и оръжие е силно затруднено. Всичко това поражда остро недоволство както сред населението във вътрешността на страната, така и сред войниците на фронта. Вълненията в различните градове и села обхващат и отделни войскови части на фронта. Особено много се засилват войнишките бунтове през пролетта на 1918 г. Цар Фердинанд I е изправен пред дилема. За да успокои населението в страната и войниците на фронта, той е принуден да се раздели с правителството на д-р В. Радославов (юни 1918 г.) и поверява управлението на страната на демократите и радикалите. Заемайки министърпредседателския пост, Ал. Малинов е изправен на кръстопът - да се вслуша във всеобщото недоволство на българския народ против по-нататъшното участие на България във войната или да приеме следваната дотогава линия. Той взема второто решение. Това предизвиква нови, още по-силни протести както вътре в страната, така и от страна на войниците на фронта.

Съглашението, което внимателно следи развоя на събитията в България, преценява, че за него ще бъде по-изгодно, ако предприеме главната атака против Тройния съюз на Южния, а не на Западния фронт. На 15 септември 1918 г. то пристъпва към изпълнение на своя план и атакува българските войски в района на Добро поле. След неколкодневни сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание през 1918 г., което в следващите няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт.

Имайки предвид твърдата линия на цар Фердинанд I за участие във войната до победния й край, правителството на Ал. Малинов не предприема никакви действия за преодоляване на създадената обстановка на фронта. Едва след като научава за разбиването на Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, Правителството се събира на спешно заседание и решава веднага да изпрати свои представители в щаба на Съглашенската източна армия - в Солун, за сключване на незабавно примирие. Цар Фердинанд I не крие недоволството си от взетото решение и предприема бързи стъпки за отстраняване на Правителството и за продължаване участието на България във военните действия. Намеренията му обаче са осуетени от хода на бързо развиващите се действия. След като разбиват Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, въстаническите сили продължават настъплението си към столицата. За да ги възпре, цар Фердинанд I е принуден да освободи от затвора Ал. Стамболийски и д-р Р. Даскалов, които заедно с група министри и депутати изпраща при настъпващите въстанически сили със задача да ги убедят да спрат по-нататъшното си настъпление. Вместо това последва прокламирането на Радомирската република (27 септември 1918 г.) и по-нататъшно настъпление на въстаниците. В края на септември те са пред подстъпите на столицата. Благодарение на пристигналите германски войски и грешките на въстаническото ръководство, Правителството успява да сломи въстаниците край София. Съглашението, което не крие своето безпокойство от обстановката в България, се съгласява с българското предложение и примирието е сключено (на 29 срещу 30 септември 1918 г.). Така България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация.

По силата на сключения Ньойски мирен договор от 1919 г. на страната ни са наложени репарации. Тя понася значителни териториални загуби - Вардарска Македония заедно със Струмишката област, както и Южна Добруджа, които преминават в пределите на Сръбско-хърватско-словенското кралство и Румъния. Беломорието е поставено отначало под управлението на самото Съглашение, а по-късно минава в пределите на неговия балкански съюзник - Гърция. Наложени са й и допълнителни реституционни задължения, лишаване от право на наборна армия и пр. В резултат на всичко това страната изпада в нова национална катастрофа, значително по-тежка по своите размери и последствия в сравнение с първата от 1913 г. Цар Фердинанд I е принуден да абдикира от престола в полза на първородния си син княз Борис Търновски. Бившият министър-председател д-р В. Радославов бяга в Германия. Ал. Малинов предприема незабавна реконструкция на своя кабинет, но не успява да се задържи дълго на власт. Подобна е и съдбата на следващия кабинет, оглавен от Т. Теодоров. На проведените в страната през август 1919 г. първи следвоенни парламентарни избори печели БЗНС. Партията застава начело на управлението, отначало в коалиция с други две партии, а от май 1920 г. - самостоятелно.

Преди 123 години на 24 Август 1894 година

Стефан Стамболов е арестуван за оскърбление на княза в интервю за в. "Франкфуртер цайтунг" от 2 август. Впоследствие е освободен под гаранция.
Стефан Стамболов е роден е на 31 януари 1854 г. във Велико Търново. Първоначално учи в родния си град, а след това - в Одеската духовна семинария. Поради връзки с руски революционери е изгонен от семинарията. Прехвърля се в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Завръща се в родния си град през 1873 г. и влиза в състава на местния революционен комитет. Като негов делегат присъства на Общото събрание на Българския революционен централен комитет, проведено в Букурещ през август 1874 г. През есента на същата година е определен от БРЦК за заместник на Васил Левски и като апостол се прехвърля отново в България, обикаля старите революционни комитети и успява да активизира дейността на някои от тях. Развива извънредно активна дейност за подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. и участва в неговото провеждане. След неуспеха му е принуден да емигрира в Румъния. След като пристига в Букурещ приема поканата на група млади революционни дейци за създаване на нов революционен комитет на мястото на БРЦК, който след потушаване на Старозагорското въстание изпада в криза и почти не функционира. През ноември 1875 г. Стефан Стамболов пристига в Гюргево и участва в заседанията на Гюргевския революционен комитет, които продължават и през декември същата година. Във връзка с подготовката на ново въстание в България Стамболов е определен за апостол на I - Търновски, революционен окръг с помощници Г. Измирлиев и Хр. Караминков (Бунито). През януари 1876 г. преминава р. Дунав и се отдава на организационна дейност в определения му окръг. По редица съображения определя за местоседалище на окръжния революционен комитет не Търново, а Горна Оряховица, а той пребивава в околните селища Самоводене, Долна Оряховица и др. Избухването на Априлското въстание през 1876 г. в IV - Пловдивски, революционен окръг заварва подготовката на Търновския революционен окръг още незавършена. Независимо от това в края на април 1876 г. този окръг също въстава. Въстанието обаче е потушено от османските власти. Повечето от неговите водители като поп Харитон, Бачо Киро и други загиват в сражения с османските войски, др. като Ц. Дюстабанов са заловени и избесени, трети са хвърлени по затворите или изпратени на заточение. Стамболов успява да се укрие и в края на юли 1876 г. се прехвърля отново в Румъния. Така е поканен от Р. М. Блъсков да поеме редактирането на последния Ботев в. "Нова България". Влиза и в състава на Българското централно благотворително общество, което се изявява като последния ръководен център на българската емиграция до избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. По време на войната става секретар на военния пратеник на Славянския комитет в България княз Наришкин, включва се активно в събирането на храни и продоволствия за руската войска, полага грижи и за Българското опълчение. След Освобождението се установява в Търново и се отдава на адвокатска дейност. Недоволен от несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878 г., Стамболов взема дейно участие във всенародното протестно движение на българския народ против тях. Става един от основателите на местния комитет "Единство" и развива активна дейност за подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). Във връзка със свиканото Учредително събрание 1879 г. в Търново за изработването на конституция е избран за негов депутат от Македония, но не е допуснат в неговите заседания, тъй като е взето решение в това събрание да не присъстват депутатите, избрани от Македония. След учредяването на Либералната партия влиза в нейните редове. Междувременно, въпреки че няма необходимата възраст според конституцията, е избран за депутат във II Обикновено народно събрание, където се изявява с ораторските си способности. Посреща с голямо разочарование извършения държавен преврат 1881 г. и рязко се обявява срещу опитите на княз Александър I Батенберг за потъпкване на конституцията и регламентирания от нея парламентарен ред в страната.
След разцеплението на Либералната партия (1883-1884 г.) застава на страната на каравелистите. В края на юни 1884 г., след назначаването на П. Каравелов за министър-председател, е посочен от него и избран за председател на IV Обикновено народно събрание. Посреща с радост извършеното в Пловдив Съединение на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. и участва като доброволец за неговата защита по време на Сръбско-българската война 1885 г. До лятото на 1886 г. се придържа плътно до поведението на своя партиен шеф П. Каравелов. След извършването на държавния преврат 1886 г. пътищата им рязко се разминават. Стамболов се обявява срещу детронирането на княза и отказва да влезе в състава на изредилите се в продължение на няколко дни две временни правителства. Развива голяма дейност за връщането на прогонения вън от страната княз и след като постига тази цел, застава твърдо зад него. Когато все пак Александър I Батенберг преценява, че оставането му на българския престол е невъзможно повече, преди да напусне окончателно пределите на страната, сформира Регентски съвет, в който включва и Стамболов. От този момент Стамболов започва да играе първостепенна роля в политическия живот на Княжеството. След избора на втория български владетел - принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, Стамболов е назначен за министър-председател и до май 1894 продължава да направлява цялостната политическа дейност на страната. Полага големи грижи за развитието на занаятите и индустрията, сключва и първите търговски договори с някои от западноевропейските държави (въпреки формалните пречки от т. нар. режим на капитулациите), съдейства за активизиране на културния живот и пр. В областта на външната политика провежда открита антируска линия. Спрямо вътрешната политическа опозиция проявява нетърпимост и преследва сурово своите противници. Въпреки големите му заслуги за довеждането на княз Фердинанд I на българския престол, в началото на 90-те г. на XIX в. отношенията между тях започват да се влошават. Като счита за невъзможно по-нататъшното си сътрудничество с княза, Стамболов подава оставката на своя кабинет (май 1894 г.). От този момент насетне се опитва да съсредоточи силите си в създадената от него Народнолиберална партия (1886-1887 г.) и в издаването на нейния печатен орган. Дейността му обаче е силно възпрепятствана, тъй като е поставен фактически в положение на домашен арест. В началото на юли 1895 г. е нападнат на една от централните столични улици и съсечен.
Стефан Стамболов е автор на сравнително неголям брой стихотворения, част от които издава още през 1875 заедно с Хр. Ботев в стихосбирката "Песни и стихотворения". Като журналист сътрудничи на редица български и руски периодични издания, редактира и други вестници. Като преводач превежда главно стихотворения от руски език, както и романа на Н. Г. Чернишевски "Какво да се прави?", текста на който не успява да обнародва, поради което не е запазен.

Преди 445 години на 24 Август 1572 година

В нощта на 24 август – празника на св. Вартоломей, във Франция е извършено масово клане на хугеноти. Клането е организирано от Катерина Медичи и херцозите Гизи. Това е най-кървавият момент от Религиозните войни, водени във Франция в периода 1562 – 1594 г. Тогава са убити хиляди хугеноти, в това число и адмирал Колини. Религиозните войни във Франция са войни между католици и протестанти (калвинисти, хугеноти). Те избухват в резултат на разпространението на калвинизма и стремежите на френския крал и католическия клир да се противопоставят на новото, утвърждаващо се във Франция, религиозно течение.

Калвинистите са ръководени от Бурбонските принцове (наварския крал Антоан, Анри III Наварски, принц Луи I Конде). Начело на католиците стоят херцозите Гизи. Първите три войни (1562 – 1563 г., 1567 – 1568 г., 1568 – 1570 г.) завършват с успех за хугенотите, като те извличат определени привилегии от това впоследствие.

След масовото избиване на хугеноти в нощта на 24 август 1572 г., в т. нар. Вартоломеева нощ, религиозните войни са възобновени. През 1576 г. на територията на Южна Франция се образува Хугенотска конфедерация. На Север се образува Католическата лига, в която ръководна роля играе аристокрацията, стремяща се да отслаби централната власт, като използва демагогски борбата на народните маси, главно дребнобуржоазните занаятчийски слоеве на парижкото население.

През Третия период на войните (1585-1594 г.) народните маси, увлечени от перспективата да се освободят от фискалната експлоатация, широко поддържат Католическата лига. В края на 80-те години политическа анархия достига своя връх. На 1 август 1589 г. Анри III е убит от наемници на лигата. Наследява го Анри Наварски (Анри IV), но той не е допуснат в Северна Франция от войските на лигата и на испанския крал Филип II. Подемът на народното движение довежда до рязко изменение на политическата позиция на аристокрацията и буржоазията, които правят поврат към абсолютизма. През 1593 г. Анри IV приема католицизма и през март 1594 г. влиза в Париж. С това се слага край на Хугенотските войни. Последните отгласи от това движение (1595-1598 г.) са потушени отчасти със сила, отчасти с някои отстъпки.