Събития на дата
24 Юли 2017

Архивни събития

Преди 11 години на 24 Юли 2006 година

Манастира "Св.Св. Петър и Павел" над град Лясковец е център на 3 въстания едно от които е Kапитан дядо Николовото. Дейна помощ на организатора Никола Филиповски - шивач от Търново, в подготовката са оказали лясковчаните Никола Козлев, Енчо Узунов, Христо Касабов,и синът му Гани, поп Христо Капнилов и др. Определен бил денят на въстанието -15 Август. За него узнава Търновския управител Галиб паша, който извиква Никола Козлев, предупреждава го и го пуска да се върне. Последният предупредил Никола Филиповски, да отложат въстанието тъй като от Шумен пристигнала редовна турска войска.Въпреки това дядо Никола нарежда да се събере четата в манастира. Относно датата на избухване на възстанието има 3 становища: -на историка Г.Димитров който приема 28 юли; -на братята Петър и Христо Гъбенски - издали история на град Габрово и Габровските въстания през 1903 - сочат датата 29 юли; -на историка М.Москов който приема 31 юли за ден за започване на действията. Счита се за начален ден ден на въстанието 29 юли 1856 поради факта,че в архивните документи в градовете В.Търново и Габрово, и в история на девическия манастир “Светите апостоли Петър и Павел” издадена през 1982г. от Недю Александров e посочено, че четата е била в Соколовския манастир на 31 юли, където е направен молебен. На уречения ден 29 юли в манастира “Св.Св.Петър и Павел” от Лясковец пристигат 9 души- поп Стоян Брусев, Илия Пеев, Иван Слабаков, Йорго Николов, Никола Цветилов, Йорго Бояджийчето, Христо Топалов, Петър Манолов и Стоян Мръц Мостаков, от Търново Семко Сурвичков и Иван Търновски, от Елена Стоян Камбуров и от Ямбол Ради Колесов. Tринадесете доброволци предвождани от Никола Филиповски се отправили към Габровския балкан минавайки през Капиновския манастир. По пътя към тях се присъединили много колибари, но поради липса на оръжия една част от тях ги изоставила. В завързалата се битка с Турската потеря пред моста в град Габрово четата била разбита,а капитан дядо Никола се укрива в махала Дончевци. По късно бил предаден и убит. Професор Александър Бурмов пише в сп.Исторически преглед, книжка 6/1956 година “...въстанието помага за избистряне и активизиране на политическото съзнание на българския народ през втората половина на 50те и началото на 60те години на миналия век". За отзвукът на капитан дядо Николовото въстание племеницата на първия ректор на Петропавловската семинария по блогословие Недю Жеков, госпожа Леса Табакова пише в сп.”Духовна култура” Книжка 3/1962 година ”Като последица от потушената Дядо Николова завера била предизвикана анкета за положението на раята в Турция. Австрийския и Руския консули в Търново ходили в Габрово,за да проучат какви са били целите на бунтовниците. Разбрали и докладвали на своите правителства,че поробеното население се вълнува почти на всякъде поради порочната турска управия, насилия, грабежи и издевателства по селата”

Преди 163 години на 24 Юли 1854 година

Роден е Константин Йосеф Иречек – чешки историк, член на Френската академия на науките (1898 г.), почетен член на БАН (1898 г.). Завършва история с докторат в Карловия университет в Прага през 1885 г., където специализира история на славяните. Професор по всеобща история в Карловия университет (1884-1893 г.) и по история на славянските народи и техните съседи във Виенския университет (1893-1918 г.). Вниманието му е насочено главно към историята на славянските народи и основно към историята на българския народ. През 1882 г. издава своята първа научна работа - "Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870 г.” Насърчаван и подпомаган от много българи, между които М. Дринов, Иречек написва дисертация на тема "История на българите", излязла на чешки (1876 г.), руски език (1878 г.), претърпява също и няколко български издания (1886 г., 1888 г., 1929 г.). Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г. Над него Иречек работи до смъртта си. В отделен том "История на българите" (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали. В периода 1879-1884 г. живее в България. Работи като главен секретар в Министерството на народното просвещение (1879-1881 г.), министър на народното просвещение (1881-1882 г.) и председател на Учебния съвет при министерството; директор на Народната библиотека (1884 г.). Политическата му ориентация е към консервативното течение. Големи са заслугите му за организиране на учебното дело в България, за създаване на редица културни институти и опазването на българската старина; един от инициаторите за възобновяването на дейността на БКД в София. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. Издава "Пътувания по България" (1888 г., на български език - 1899 г.), "Княжество България" (1891 г., на български език - 1899 г.), "История на сърбите" (4 т., 1922-1923 г., посмъртно). Умира на 10 януари 1918 г.