Събития на дата
2 Ноември 2017

Архивни събития

Преди 113 години на 2 Ноември 1904 година

В Букурещ Апелативният съд признава завещанието на Евлогий Георгиев, оспорено от роднините му, в полза на България в процес, продължил 6 години.

Евлогий Георгиев е роден на 3 октомври 1819 г.. Той е обществено-политически деец, банкер, търговец, дипломат, дарител, почетен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е в Карлово, където учи при Р. Попович, а по-късно в Пловдив. През 1837 г. отива да живее в Румъния. Там заедно със своя брат Христо и братята Хр. и Н. Пулиеви създава търговско съдружие. Открива клонове в Галац, Букурещ и Браила. Съдружието осъществява търговия с редица фирми от Франция, Англия и други страни. Русофил по убеждение, участва активно в обществено-политическия живот на българите в Румъния. Като един от ръководителите на Добродетелната дружина съдейства за развитието на българската просвета и култура – подкрепя част от книжовната дейност на Г. С. Раковски, подпомага със средства училища, читалища, болници, манастири и др. След Освобождението е дипломатически агент на Княжество България в Румъния. Завещава средства за откриване на Висше педагогическо училище в София (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски"). Евлогий Георгиев умира на 5 юли 1897 г. Букурещ.

Преди 132 години на 2 Ноември 1885 година

Сърбия обявява война на България. Сръбско-българската война от 1885 г. е предизвикана от завоевателните стремежи на сръбските управляващи среди за териториално разширение на изток за сметка на българските земи. Формален повод за избухването на войната е недоволството на Сърбия от Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г., с което според нея се нарушава "равновесието" на Балканския полуостров, установено от Берлинския конгрес 1878 г. Не малка роля за предизвикване на военния конфликт между двете съседни страни изиграва и Австро-Унгария. Тя открито тласка Сърбия към война с България, за да може чрез изтощаването на двете малки държави да улесни своите цели на Балканите. Българското правителство полага всички усилия, за да бъде избегнат военния сблъсък със Сърбия. То изпраща своя специална делегация в Белград, за да убеди крал Милан и неговото правителство в безсмислието на готвеното нападение срещу България. Крал Милан обаче се оказва непреклонен. 

След като получава обещаните му от Виена 250 млн. динара помощ, той заповядва на сръбската армия да навлезе в пределите на България. Войната започва на 2 ноември. Сръбското правителство разполага с 60-хиляден военен контингент и 500 оръдия. До започването на войната двете части на България - Княжество България и Източна Румелия, мобилизират общо 108 000 души, в което число влизат и 14 000 опълченци от източнорумелийската милиция и няколко хиляди доброволци. България разполага с по-многобройна армия от своята съседка. Но очаквайки враждебна реакция от страна на Османската империя спрямо извършеното съединение на двете български области, нейните главни въоръжени сили са съсредоточени на източната и граница. За тяхното прехвърляне на западната граница при тогавашното състояние на транспортните средства са необходими най-малко 5-6 дена. За охраната на южната граница е оставена специална войскова част в състав от 35 000 души. Непосредствено след Съединението по заповед на Петербург от редовете на българската армия са изтеглени всички руски офицери, което я лишава от необходимия и команден кадър. В резултат на всичко това, макар и по-малочислена, сръбската армия има значителни преимущества пред българската. В първите няколко дни на войната сръбските войски бързо навлизат в българската територия. Срещу тях действат незначителни български части, които обаче не позволяват на сръбските войски да преминат линията Драгоман - Сливница. След съсредоточаване на българските главни военни сили започват ожесточени боеве в района на Сливница. След тридневни сражения (5-7 ноември) сръбските войски са разбити и принудени да отстъпят. Победата на българските войски при Сливница решава изхода на войната в полза на България. Голяма заслуга за тази победа имат подполковник Д. Николаев, командващ Източния корпус, майор А. Гуджев, командващ Западния корпус, и други български военачалници. В следващите дни сръбските войски започват да понасят поражения и на другите военни сектори - при Драгоман, Цариброд и др. Защитниците на Видинската крепост под командването на капитан Ат. Узунов не допускат нейното завземане от противниковите войски. След пораженията при Сливница, Драгоман, Цариброд и др. крал Милан се принуждава да отправи апел до правителствата на западните велики сили да се намесят незабавно и спрат настъплението на българите в пределите на неговата страна. В същото време сръбският владетел заповядва на своите войски да отбраняват Пирот. След двудневни ожесточени боеве (14 и 15 ноември) са принудени да отстъпят на запад към Ниш. Сръбската армия не е в състояние повече да се сражава, а Сърбия е изправена пред военен погром. Тогава в нейна помощ се намесва Австро-Унгария. По нареждане на нейното правителство на 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Р. Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия и настоява категорично да се прекрати нейното по-нататъшно настъпление, като заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Освен това той заплашва княз Александър I Батенберг, че с навлизането на австро-унгарската армия в Сърбия би се дал повод на Русия да окупира България и да го свали от престола. Тази дипломатическа уловка дава резултат и князът заповядва да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия. Преговорите за примирие със Сърбия приключват на 7 декември. Неговите клаузи са изработени във Виена от специално натоварена европейска комисия, включваща военните аташета на Великите сили. В последвалите преговори за изготвяне на мирния договор взема участие и представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор 1878 г. е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор между България и Сърбия бил подписан на 19 февруари 1886 г. (Букурещки мирен договор 1886 г.). Победата на България във войната със Сърбия изиграва важна роля за укрепване на международното и положение и за признаването на акта на Съединението. 

Преди 156 години на 2 Ноември 1861 година

Роден е генерал-лейтенант Вичо Диков, началник на Главно тилово управление през Балканската война. От юни 1913 г. командващ 4-а армия.
Вичо Дионисиев Диков е военен деец, генерал-лейтенант Роден е в с. Бейдаут, Тулчанско. По време на Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. се включва като доброволец в корпуса на генерал А. Е. Цимерман. След Освобождението завършва Военното училище в София и военна академия в Русия. В Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на 7. Пехотен Преславски полк се сражава при Сливница. Русофил е по убеждения и е противник на политиката на Ст. Стамболов. Диков е един от детронаторите на княз Александър I Батенберг през 1886 г. Участва в Силистренския бунт на офицерите русофили през 1887 г. След потушаването му емигрира в Русия. Там завършва Николаевската воена академия. До края на ХIХ век служи в руската армия, след което се завръща в България. През 1907 г. е назначен за началник-щаб на армията, а след това става началник на Военното училище. Участва в двете Балкански войни от 1912–1913 г. като началник на Главното тилово управление. Оттегля се от военната кариера преди Първата световна война.