Събития на дата
2 Октомври 2017

Архивни събития

Преди 21 години на 2 Октомври 1996 година

Убит е Андрей Луканов - български политик и държавник, 40-ят министър-председател на България (8 февруари – 22 септември 1990 г., 22 септември – 20 декември 1990 г.), министър на външнотърговските връзки (1987-89 г.). Член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП (1989 г.).
Андрей Луканов е роден в Москва на 26 септември 1938 г. Завършва Института за международни отношения в Москва (1963 г.). Работи като инспектор в отдел “Икономически, СИВ и Общ пазар” на Министерството на външните работи (1963–1965 г.). Началник отдел “Международни организации” при Министерството на външната търговия (1966–1968 г.). Първи секретар в постоянното представителство на НРБ в ООН в Женева (1969–1972 г.). От 1972 г. е заместник-министър, а от 1973 г. е първи заместник-министър на външната търговия. В периода 1976-1980 г. е председател на Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество при МС. От 17 ноември 1989 г. е член на Държавния съвет, а в периода 2 февруари – 25 септември 1990 г. е член на председателството на ВПС и член на ВПС на БСП (Народен представител е в VII, Народно събрание (1976–1990 г.), VII ВНС (1990–1991 г.), в XXXVI и XXXVII ОНС (1991–1996 г.). По искане на Главния прокурор на Република България на 7 февруари 1992 г. му е отнет депутатският имунитет, арестуван е и подведен под отговорност за отпускане на кредити и безвъзмездна помощ на някои развиващи се страни. През март 1997 г. Европейският съд за правата на човека в Страсбург решава, че тези действия на Прокуратурата са неоснователни. Убит пред дома си в София при неизяснени обстоятелства.

Преди 87 години на 2 Октомври 1930 година

В София стартира учредителното събрание на партията Национална задруга за политическо възраждане с председател Александър Сталийски и с печатен орган - в. "Възраждане" (от 25 май 1931 г.).
Александър Цанков Сталийски е роден в гр. Видин през 1893 г. Той е юрист, политически и държавен деец. Завършва право в СУ "Св. Климент Охридски". Участва като доброволец в Балканската война (1912-1913 г.) и в Първата световна война (1914-1918 г.) като офицер. След края на световната война защитава докторат по конституционно право в Германия (1923 г.). В периода 1928-1944 г. Сталийски работи като адвокат в София. Член е на Демократическата партия. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. минава в редовете на Демократическия сговор. Сталийски е един от първите идеолози на фашизма в България. През 30-те години на ХХ в. организира и ръководи фашистки организации. Депутат е в ХХI ОНС (1923-1927 г.). Министър е на правосъдието от 12 юни до 2 септември 1944 г. Александър Сталийски е осъден от Народния съд на смърт и е разстрелян. Автор е на: "Фашисткото учение за държавата" и "Изходът".

Преди 101 години на 2 Октомври 1916 година

Умира Димчо Дебелянов – български поет. Той е роден в Копривщица на 28 март 1887 г. През 1896 г. след смъртта на баща му семейството се преселва в гр. Пловдив. От 1904 г. семейството му се преселва в гр. София. Завършва гимназия в столицата, учи право в СУ "Св. Климент Охридски" и слуша лекции във Философския факултет. Работи като пресметач в Централната метеорологична станция, стенограф в Народното събрание и Софийската община. В края на октомври 1912 г. постъпва в казармата на 22-ри пехотен тракийски полк в гр. Самоков и участва в Балканската война през 1912–1913 г. изкарва Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. По време на Първата световна война е доброволец на Южния фронт. На 29 януари 1916 г. пристига на фронта, където престоява около осем месеца. Загива като командир на рота. Погребан е в Демирхисар, като останките му са пренесени в родния му град през 1931 г. Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.
Дебелянов е автор на стихосбирките – “Посвещение”, “Копнежи”, “Замиращи звуци”, “Станси”, “През април”, “Спомени”, “Под тъмни небеса”, “Под сурдинка”, “Ранни стихотворения” и на произведенията – “Легенда за разблудната царкиня”, “Хумор и сатира”, “Проза”. През 1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и други. Пише репортажи за в. "Ден" (1903–1923 г.) и в. "Балканска трибуна" (1906–1908 г.). Сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и много други. В хумористичните издания печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други.

Преди 170 години на 2 Октомври 1847 година

В Галац, умира Васил Априлов – български възрожденски просветен и книжовен деец.
Васил Априлов е роден в Габрово на 21 юли 1789 г. в семейството на богат търговец. 11-годишен напуска родния си град и заминава при братята си в Москва, които се занимават с търговия. Учи в гръцко училище, а след това в немска гимназия в Брашов (Румъния), в която получава солидно класическо и хуманитарно образование. През 1807-1809 г. следва медицина във Виена, но поради заболяване е принуден да прекъсне. Към 1811 г. отива в Одеса и става търговец. Първоначално под влияние на елинската култура и възпитание, подпомага гръцкото възраждане. След това се посвещава на просветното и културното издигане на българския народ. За промяната на неговото национално самосъзнание голяма роля изиграва трудът на руския славист Ю. И. Венелин "Старите и сегашни българи".
През 1835 г. Васил Априлов основава първото новобългарско светско училище - Габровското училище. По негово настояване български младежи са изпращани да се учат в Русия. Той е един от първите книжовници, които осъзнават необходимостта от създаване на единен български език. Предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие. Настоява за въвеждането на българския език в църковното богослужение и за замяната на гръцките свещеници с български. Автор е на редица трудове и статии, по-важни от които са: "Българските книжици, или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?" (1841 г.), "Денница на новобългарското образование" (1841 г.) и "Допълнение към книгата: "Денница на новобългарското образование" (1842 г).