Събития на дата
17 Февруари 2017

Архивни събития

Преди 115 години на 17 Февруари 1902 година

Състоят се избори за ХІІ Народно събрание, спечелени от управляващите прогресивнолиберали. Гласуват 50 % от избирателите.

Прогресивнолибералната партияе политическа партия, изразителка на интересите на търговско-лихварските и земеделските заможни среди. Води началото си от 80-те г. на XIX в., когато крилото на Драган Цанков се отцепило от старата Либерална партия. Поради неблагоприятните условия след установяването на Стамболовия режим (1887-1894 г.) привържениците на Драган Цанков не успяват да се обособят като самостоятелна политическа формация, тъй като мнозина от тях, в това число и партийният лидер, били принудени да емигрират. След падането на кабинета на Стефан Стамболов (май 1894 г.) завърналият се Драган Цанков възстановява своята група. През 1897 г. той се отказва от лидерския пост (поради напредналата си възраст, а според някои източници и по желание на Русия, която му заплаща издръжката) и го предава на д-р Ст. Данев.
На конгреса, проведен през 1899 г., цанковисткото течение се провъзгласява за Прогресивнолиберална партия. След парламентарните избори от 1901 г. тя се нарежда на второ място по броя на получените мандати в Народното събрание и участва със свои представители в коалиционния кабинет на Петко Каравелов. След бламирането му (през декември с. г.) Прогресивнолибералната партия поема самостоятелно управлението на страната. Във вътрешната си политика тя продължава в основни линии покровителствения курс, провеждан от предшестващите кабинети спрямо родната индустрия и икономика. Във външната си политика се стреми към най-близки отношения с Русия. През май 1903 г. е отстранена от властта по много груб начин от княз Фердинанд I и до 1911 г. се намира в опозиция, което се отразява твърде неблагоприятно на организационното и състояние. Численият й състав рязко намалява, но успява да съхрани основните си кадри.
От 1911 г. до 1913 г. Прогресивнолибералната партия отново участва в управлението на страната в коалиционен кабинет, възглавен този път от лидера на народняците Ив. Ев. Гешов. От юни до началото на юли 1913 г. Прогресивнолибералната партия за втори път управлява страната самостоятелно. Със сервилното си поведение към цар Фердинанд I Прогресивнолибералната партия става една от главните виновнички за последвалата първа национална катастрофа през 1913 г. След избухването на Първата световна война 1914-1918 г. тя настоява България да участва във войната на страната на съглашенските сили, но след като цар Фердинанд I и правителството на д-р Васил Радославов тласкат страната в противоположната военна групировка, тя не се противопоставя енергично и с това косвено поема вина и за новата национална катастрофа от 1918 г.
След войната Прогресивнолибералната партия взема участие в коалиционното правителство начело с Александър Стамболийски (октомври 1919 г. - май 1920 г.). През 1920 г. се обединява с Народната партия под името Обединена народнопрогресивна партия и престава да съществува по-нататък като самостоятелна политическа формация.

Преди 139 години на 17 Февруари 1878 година

В Сан Стефано на 17. 2. (нов стил 1. 3.) 1878 г. започва демонстративна акция за навлизане на руски части в Цариград. Пълномощниците на Високата порта подновяват преговорите и акцията е прекратена.
Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвиква се от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.), с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание (1875 г.), Априлското въстание (1876 г.) в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).
Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта по нейна и на Англия инициатива се свиква Цариградската конференция (1876-1877 г.). След нейния неуспех войната става неизбежна. На 3 (15 нов стил) януари Русия сключва съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена – анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласява да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23 нов стил) април Русия скъсва дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден – 12 (24 нов стил) април, в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Този път руският император тръгва със своя народ за избавлението на друг народ – акт, непознат в дългата история на Романови. На циркулярната нота на турския външен министър Савфет Мехмед паша на другия ден след обявяването на войната до западните велики сили да вземат участие във въоръжения конфликт не се отзовава нито една европейска държава. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15 нов стил) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застава на страната на Русия и нейните войски започват активни военни действия през август.
В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) е съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също са почти равни. През нощта на 15 (27 нов стил) юни руските войски под командването на ген. М. И. Драгомиров форсират р. Дунав при Зимнич. Свищов е първият освободен български град. За преминаване на Балкана е определен Предният отряд (в който влиза и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете са определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли – нов стил) е превзет Търново, на 2 (14 нов стил) юли Предният отряд преминава през Хаинкьойския проход (днес Проход на републиката) Балкана и се насочва към Стара Загора. На 31 юли се завързват епични боеве, в които наред с руските войници и офицери се сражават и проявяват голяма храброст българските опълченци. Предният отряд отстъпва пред многочисления враг. Турското командване прегрупира силите си, а в негова подкрепа идва от Северна Албания (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по ЖП линия Дедеагач – Одрин – Търново – Сеймен (днес Симеоновград) армията на Сюлейман паша.
След това русите преминават към отбрана. С това започва вторият период на войната. Западният отряд превзема Никопол, но не успява да превземе Плевен, където от Видин идва 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказват неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски също преминават към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубват завладяното, с изключение на гр. Ардахан. През август руските войски и българските опълченци на Шипка след героични боеве удържат позициите (Шипченска епопея). Това е едно от двете най-решителни сражения в цялата освободителна кампания. Чутовната храброст на опълченците спасява цялата война. Третият щурм на Плевен отново завършва с несполука. Руското командване разбира, че войната ще се реши при Плевен, и затова пристъпва към блокада на града, която завършва на 28 ноември (10 декември нов стил) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) пада в плен.
След това започва общото руско настъпление. Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г. нов стил) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. От 3 до 5 (15 – 17 нов стил) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (20 нов стил) януари е завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (13-15 нов стил) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това русите превземат Карс и Ерзурум.
На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (днес Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море накарва руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31 нов стил) януари в Одрин турското правителство се принуждава да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март нов стил) се подписва Санстефанският мирен договор (1878 г.). В резултат на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) Русия си възвръща Южна Бесарабия, загубена след Кримската война (1853-1856 г.), присъединява Южна Украйна, Крим, Карската област, Кавказкото черноморско крайбрежие, Югозападна Грузия, северната част на Турска Армения. Сърбия, Румъния и Черна гора стават независими държави. Под натиска на английската и австро-унгарската дипломация и при опасността от избухването на нова война руското правителство проявява склонност към отстъпки. В резултат на войната България е освободена от петвековното турско робство и започва самостоятелен политически живот и развитие по пътя на капитализма. Възродената държава съдейства за разгръщане на творческите възможности на българския народ, задържани дотогава от чуждото политическо робство.
Във войната Русия дава 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени. Същността на този факт не се променя от субективните намерения на царизма, дори след като се допусне, че войната избухва, за да бъдат осъществени експанзионистичните планове на руския царизъм.
Българският народ участва много активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Тяхното участие с основание се смята за продължение на националната революция, и то вече не като саможертва, а като свещен дълг, като върховна повеля. Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България.