Събития на дата
15 Септември 2017

Архивни събития

Преди 70 години на 15 Септември 1947 година

Съюзната контролна комисия (СКК) прекратява дейността си. В 90-дневен срок след тази дата съветските войски напускат страната.
Парижкият мирен договор е подписан на 10 февруари между България и страните от антихитлеристката коалиция, участвали във Втората световна война 1939-1945 г., влиза в сила на 15 септември 1947 г. Според него границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г. , т. е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от хитлеристката ос. Освен това тя се задължава да изплати 70 млн. долара репарации, от които 45 млн. на Гърция и 25 млн. - на Югославия. По настояване на западните велики сили в договора е поставен текст с невярно съдържание, а именно, че България е взела участие във войната против хитлеристка Германия едва след подписването на примирието от 28 октомври 1944 г., въпреки че тя се включва в нея още на 8 септември същата година. В сравнение с Ньойския мирен договор 1919 г. Парижкият мирен договор е сравнително по-лек. Най-важният фактор, допринесъл за това обстоятелство, е реалното участие на страната ни в окончателния разгром на хитлеристка Германия.
Съюзната контролна комисия е контролен орган, създаден да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки. В състава на СКК са включени представители на СССР, Англия и САЩ. Дейността на комисията се ръководи от съветския маршал Ф. И. Толбухин, който по-късно е заместен от ген.-полк. С.С. Бирюзов. Целта на СКК е да наблюдава за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците й, да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи, да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др. В определени моменти членовете на комисията се опитват да влияят върху вътрешнополитическото развитие на страната. СКК преустановява дейността си на 15 септември 1947 г. след ратифицирането на Парижкия мирен договор 1947 г.

Преди 71 години на 15 Септември 1946 година

Двадесет и шестото ОНС провъзгласява България за
народна република. Регентството преустановява съществуването си.
Временен председател на републиката става Васил Коларов в качеството си
на председател на парламента.
Васил Коларов е политически и държавен деец. Роден е на 16 юли 1877 г.
в Шумен. Завършва гимназия във Варна през 1895 г., след което в
продължение на няколко години упражнява учителската професия. През
1897-1900 г. следва право в Швейцария. След завръщането си в България
се установява в родния си град и се отдава на адвокатска практика.
Влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа
партия в средата на 90-те години на XIX в. През 1897 г. основава
партийна организация в Никопол, а от 1902 г. е начело на социалистите в
Шумен.
След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. застава на страната
на течението, оглавявано от Д. Благоев. От 1904 г. до 1919 г. е
ръководител на социалдемократическата организация на тесните социалисти
в Пловдив. От 1905 г. насетне непрекъснато е избиран в състава на
централното ръководство на партията.
Избиран е многократно за народен представител. Участва като запасен
офицер в Балканската война 1912-1913 г. Противопоставя се енергично на
въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. на
страната на която и да било от двете воюващи групировки. Като делегат
на БРСДП (т.с.) участва в работата на трите конференции на Лениновата
левица, проведени в Цимервалд (1915 г.), Кинтал (1916 г.) и Стокхолм
(1917 г.). Има големи заслуги за разгръщане на антивоенното движение в
страната от есента на 1915 г. до есента на 1918 г. След катастрофалното
поражение на България в Първата световна война полага грижи за
възстановяване на БРСДП (т.с.) не само в Пловдивския край, но и в
цялата страна. На ХXII конгрес на БРСДП (т.с.), превърнал се в I
конгрес на БКП (т.с.) (май 1919 г.), е избран за секретар на ЦК на
мястото на заболелия Г. Кирков.
В следвоенните години се включва и в международното работническо и
комунистическо движение. През декември 1922 г. е избран за генерален
секретар на Коминтерна. Изявява се и като един от ръководителите на
Балканската комунистическа федерация.
Като висш функционер на Коминтерна Коларов играе значителна роля за
преориентиране курса на БКП (т.с.) след държавния преврат на 9 юни 1923
г. Взема ръководно участие в подготовката и провеждането на
Септемврийското въстание от есента на същата година. След неуспеха на
въстанието емигрира от България - отначало в Югославия, а после - в
Австрия и СССР.
След смъртта на Д. Благоев (1924 г.) е фактически лидер на БКП (т.с.).
Води енергична борба срещу противниците на септемврийския курс на
партията. По негова инициатива през февруари 1927 г. се създава
Работническата партия в България като легално проявление на БКП. През
1929-1935 г. е функционер на Коминтерна в Селския интернационал. От
1931 г. до 1940 г. е директор на Международния аграрен институт в
Москва и главен редактор на неговия печатен орган "Аграрни проблеми".
Участва в работата на VII конгрес на Коминтерна (1935 г.) и в разгрома
на лявото сектантство, завзело от края на 20-те години ръководството на
БКП. През 1936-1939 г. ръководи организацията по събиране и изпращане
на български доброволци в Испанската гражданска война (1936-1939 г.).
След Лайпцигския процес 1933-1934 г. отстъпва лидерския пост на
партията на Г. Димитров. Като един от ръководните дейци на Коминтерна и
приближен на Й. В. Сталин носи отговорност за политическите репресии
срещу българските емигранти-комунисти в СССР.
През 1941-1944 г. направлява въоръжената съпротива в България от
територията на СССР. Заедно с Г. Димитров е един от инициаторите за
създаването на Отечествения фронт в България (1942 г.).
Завръща се в страната през 1945 г., включва се в ръководството на БРП
(к) и се изявява същевременно като активен политически и обществен
деец. Избран е за председател на ХXVI Обикновено народно събрание (1945
г.), а след провъзгласяването на България за Народна република (15
септември 1946 г.) и за временен председател на републиката. Ръководи
българската делегация на Парижката мирна конференция 1946-1947 г.,
където се подписва мирният договор с България. От 7 ноември 1946 г. е
председател на VI Велико народно събрание. От декември 1947 г. е
подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи.
След смъртта на Г. Димитров през юли 1949 г.е назначен за председател
на Министерския съвет. Умира на 23 януари 1950 г.

Преди 99 години на 15 Септември 1918 година

В хода на Първата световна война на 15 септември започва пехотната атака на Съглашението срещу българските войски в района на Добро поле. Ден по-рано в продължение на 24 часа българските военни части са подложени на артилерийски обстрел. След неколкодневни ожесточени сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Българските войници и офицери, недоволни от заетата позиция на своите управници, също обръщат своето оръжие назад с цел да ги накажат за надвисващата нова катастрофа над страната. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание през 1918 г., което за няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт.

Преди 105 години на 15 Септември 1912 година

Изпратена е тайна инструкция (№ 5669) на сръбското правителство до сръбските посолства да действат за присъединяване към Сърбия на Охрид и Прилеп, които по българо-сръбския съюзен договор са в "безспорната зона".
Българо- сръбският договор от 1912 г. представлява таен договор за съюз, с който се полагат основите на Балканския съюз (1912–1913 г.). Подписва се на 29 февруари в София за 8 години от българския министър-председател Иван Гешов и сръбския министър-председател М. Милованович. Според него двете държави се задължават да си окажат взаимна помощ, ако една от тях или двете заедно бъдат нападнати от друга страна. Договорът предвижда единодействие между тях и в случай че някоя велика сила завземе части от балканските владения на Турция. В тайно приложение се прави териториална подялба на земите, които евентуално ще се завоюват от Турция. Сърбия признава правото на България да притежава земите на изток от р. Струма и Родопите, а България – правото на Сърбия върху териториите на север и запад от Шар планина. За областта, заключена между Шар планина, Родопите, Егейско море и Охридското езеро, се предвижда автономно управление. В случай, че това не се осъществи, Македония се разделя на две части: безспорна, която се дава на България, и спорна, чиято съдба ще се реши под арбитража на руския цар. На 29 април договорът е допълнен с военна конвенция. Според нея в случай на война България трябва да участва с 200 000-на, а Сърбия със 150 000-на армия. Въпросът за спорната зона в договора довежда до изостряне на териториалните спорове между двете държави след Балканската война 1912–1913 г.