Събития на дата
15 Май 2017

Архивни събития

Преди 63 години на 15 Май 1954 година

В Пазарджишкия затвор умира политикът Атанас Димитров Буров. Той е роден на 30 януари 1875 г. в Горна Оряховица. Завършва икономически и правни науки в Париж. След като се завръща в България става един от лидерите на Народната партия и като такъв заема важни държавни постове – подпредседател на ХV ОНС, министър на търговията в правителството на Ст. Данев (1913 г.) и в коалиционното правителство на Ал. Стамболийски (октомври 1919 г.– май 1920 г.). Противник е на управлението на БЗНС, организира участието на привържениците на Конституционния блок за акцията в Търново през септември 1922 г. След неуспеха на акцията е принуден да емигрира. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. се завръща в България и става един от основателите на Демократическия сговор. Атанас Буров е министър на външните работи в правителството на А. Ляпчев (1926–1931 г.). Отново участва в управлението на страната за кратко време като министър без портфейл в правителството на К. Муравиев (2–8 септември 1944 г.). По време на Втората световна война 1939–1945 г. Атанас Буров, симпатизирайки на Франция, взема участие в буржоазната опозиция. Като противник на отечественофронтовската власт е репресиран.
Признат е за почетен гражданин на Г. Оряховица през 2000 г.

Преди 92 години на 15 Май 1925 година

Българският поет и литературен критик Гео Милев е арестуван и обявен за “безследно изчезнал”. Ден преди това той е осъден по ЗЗД на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години заради поемата му “Септември”.

Преди 160 години на 15 Май 1857 година

Рачо Петков Славейков е военен деец, син на Петко Р. Славейков. През 1870-1872 г. учи в Робърт колеж и в гимназия в гр. Николаев, Русия. След обявяването на Руско-турската война 1877-1878 г. е доброволец в руската армия при княз Черкаски и като такъв участва в боевете на Шипка. След Освобождението продължава образованието си в Русия и през 1883 г. завършва Военното кавалерийско училище в Екатеринослав. При завръщането си постъпва на служба като кавалерийски подпоручик в Източна Румелия. След Съединението взема участие в Сръбско-българската война 1885 г. Убеден русофил, Славейков се включва през 1887 г. в организирането на Русенския бунт, поради което е осъден на смърт. Успява да избяга в Русия и завършва висша кавалерийска школа в Санкт Петербург. Завръща се, с разрешение на българското правителство, за да се прости с умиращия си баща през 1895 г. След като му е забранено да работи като военен се отдава на публицистична и преводаческа дейност. Като член на Демократическата партия Рачо Славейков сътрудничи на нейните печатни органи. Свързва се с лявото крило на ВМРО. Славейков смело и открито се противопоставя на корупцията в България.
Автор е на студии по военнотеоретични и практически въпроси, на статии по исторически, политически и литературни въпроси. Публикува материали в редица вестници и списания, сред които са "Пряпорец", "Знаме", "Мир", "Демократически преглед" и др. Съчиненията, които Рачо Славейков оставя, са “Отбраната на Шипка на 9, 10 и 11 август 1877”, “Спомени за Сръбско-българската война”, “Тракийският кон и тракийското коневъдство”, “Български народни обичаи и вярвания”, “Петко Рачов Славейков, 1827-1895” . Умира на 23 февруари 1931 г. в София.

Преди 181 години на 15 Май 1836 година

Сръбски парламентьори начело с Аврам Петрониевич пристигат в Пирот, за да склонят въстаниците към прекратяване на бунта.
Годините 1834-1837 са белязани с Берковско-пиротските въстания, въстания на българското население от Северозападна България за освобождение от османско владичество.
През 1832 г. Високата порта ликвидира разложената военно-спахийска система и пристъпва към създаването на редовна армия. Заедно с това тя прокламира и аграрна реформа, която вдъхва известни надежди на поробеното българско население, че ще може да получи земя. Реформата обаче се провежда твърде половинчато, а в северозападните краища на България тя остава само на книга.
Подтик за въоръжена борба дава успешният бунт на сръбския княз Милош Обренович, който през 1830 г. успява да откъсне някои области от Източна Сърбия и да ги постави под своя власт. Това поражда надежда сред населението на Северозападна България, че чрез масово въстание и с подкрепата на княз Милош ще може да издейства от османското правителство известни свободи.
Първи се надигнат селяните от Берковско, Пиротско и Белоградчишко: в края на 1834 г. и началото на 1835 г. въстават 16 села. Поради големите обещания на местните османски първенци и отказа на сръбския княз да подкрепи надигналите се селяни въстанието е преустановено.
След като дадените обещания не са изпълнени, през май 1836 г. въстанието отново пламва, този път в Пиротско, Царибродско и Драгоманско, като най-масов характер придобива в Берковско. Начело на надигналите се там селяни застават местните селски първенци, предвождани от Манчо Пунин, поради което и самото въстание получава известност под името Манчова буна. Броят на въстаниците достига до няколко хиляди души. От тях обаче е въоръжена само една твърде незначителна част. В края на 1836 г. към берковските селяни се присъединява и населението на Пиротския край. Съвместните им действия завършват с неуспех главно поради липса на въоръжение. Освен това въстаналите и този път не са подкрепени от княз Милош. Въпреки поражението и на това въстание борбата на българите от северозападните краища на страната не престава.
През 1837 г. населението на Берковско и Пиротско се вдига отново. Една голяма група от въстаниците под ръководството на В. Панов и Кр. Пешин се събира в Чипровския манастир и води сражение с османските войски. Съпротивата им обаче е сломена пак поради липса на въоръжение и отсъствие на подкрепа от Сръбското княжество.