Събития на дата
13 Юли 2017

Архивни събития

Преди 98 години на 13 Юли 1919 година

Гриша Станчев Филипов е роден в село Кадиевка, Украйна, където живее семейството му до 1936. Той е български политик, министър-председател (1981-1986 г.). Завършва Физико-математическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски” (1938-1940 г.). Член е на БКП (от 1940 г.). Осъждан е за противодържавна дейност (1942 г. на 12 години и 1943 г. на 15 години затвор). Завършва икономика на промишлеността и търговията в Москва (1951 г.). Кандидат на икономическите науки (1954 г.). Завежда катедра Марксизъм-ленинизъм във ВМЕИ, преподавател е по политическа икономия. Заместник-председател е на Държавната планова комисия (1957 г.), заместник-завеждащ отдел е “Планово-финансово-търговски” на ЦК на БКП (1958-1964 г.). Първи заместник-председател е на Държавния комитет по планиране (1971-1986 г.). Член (1966-1989 г.) и секретар е на ЦК на БКП (1971-1981 г., 1986-1989 г.). Член е на Политбюро (1974-1989 г.). Член е на Държавния съвет на НРБ (1971-1981 г., 1986-1989 г.). Народен представител (1966-1989 г.). Изключен е от БКП (20 април 1990 г.). Умира на 2 ноември 1994 г. в София.

Преди 128 години на 13 Юли 1889 година

Роден в Москва, майка му е македонка, баща му е капитан, емигрант в Русия след неуспешния преврат срещу княз Батенберг. Дядо му по майка е македонски четник. Кръстен е от Радко Димитриев, има двама братя Кирил (загинал при обсадата на Одрин) и Васил (кадет в Русия, доброволец в Руската армия, убит е като участник в Доброволческата армия на ген. Марков 1918 г.) и сестра. Установяват се във Варна. Изключен е от Военното училище за буйство. Попада в средата на македонстващи анархисти и заминава с чета в Македония, осъден е задочно на смърт в Солун заради обесването на един турчин. Заедно с арменски революционери подготвя атентат срещу Султана в Цариград и бяга с руски кораб в Бургас. През 1906 г. го изпращат да следва в Одеса. Свързва се с есерите и участва в атентати, за които е осъден на смърт, присъда заменена със затвор от 8 години, излиза от затвора 1913 г. по ходатайството на новоназначения български посланик и негов кръстник Радко Димитриев. Полага изпитите си по право, което е следвал до като е бил в затвора.

Завръща се в София. Пише във в-к Балканска трибуна. Заплашен със затвор той заминава за Брюксел, изпраща кореспонденции в руски вестници и следва право. През 1914 г. се записва доброволец в Чуждестранния Легион, където се запознава с белогвардейския офицер Владимир Лебедев (след деветоюнския преврат той публикува „В страната на розите... и кръвта”) и участва в сраженията срещу германците. Награден е с орден за храброст и кавалер на Почетния легион. След влизането на България във войната на страната на Централните сили е изпратен на Солунския фронт. Ген. Сарай го натоварва с тайната мисия да замине за българската Главна квартира с условия за сепаративен мир. Арестуван е в кабинета на ген. Жостов и обвинен в измяна, но на 15.09.1916 г. е осъден на 3 1/2 г. само за неявяване в армията при мобилизацията. В Централния затвор се свързва с осъдените анти-германски политици и особено с Ал. Стамболийски. Освободен е на 07.10.1918 г.

Издава сп. „Сила”. На 23.06.1919 г. се жени за Надежда Узунова, видна цигуларка, 1920 г. имат син Кирил (негова дъщеря е певицата Камелия Тодорова), а 1922 г. дъщеря Татяна. Т. Теодоров го изпраща в Париж да ръководи пропагандата в полза на България, по-късно Стамболийски го назначава за генерален секретар на българската делегация по сключването на мира. И той, както Петкови, посещава салона на г-жа Менар-Дориан. Назначен е за пълномощен министър от Михаил Маджаров и по-късно за помощник главен секретар на МВнР и посланик в Белград. Пише редовно във в-к Победа. Заедно със Стамболийски ръководи външната политика на земеделското правителство, участва в международни конференции и е български представител в Обществото на Народите, но не е член на БЗНС - “Ще стана член на Съюза, когато излезете в опозиция”.

Деветоюнският преврат го заварва в Швейцария. Подава си оставката и участва активно, заедно с Райко Даскалов и Ал. Оббов в отпора срещу деветоюнското правителство и в организацията на земеделската емиграция в Югославия. Работи като карикатурист за няколко европейски вестника. Поради забрана на жена му и децата му да дойдат при него в Париж заплашва министъра на външните работи с разстрел и те са пуснати като се настаняват близо до Париж. Посещава Москва през януари 1924 г. (но не споменава, че Стефан Цанов го е придружавал) и води неуспешни преговори с Г. Димитров и В. Коларов за обща борба срещу деветоюнците и участието на земеделците в Селския Интернационал на Коминтерна.

Участва в свалянето на фан Ноли в помощ на Ахмед Зогу, 1924 г.

В ръководната четворка на Задграничното Р-во на БЗНС се разбира с Оббов против Хр. Стоянов и Н. Атанасов, които са за сътрудничество с комунистите и дори, според него, поддържат тайни връзки с тях.

Подготвя нахлуването на емигранти в България в сътрудничество със сръбския четнишки войвода Илия Бирчанин. През март 1925 г. Петрини му съобщава, че е възможно да бъдат изпреварени от комунистите при обявяване на въстание. В края на март Задграничното ръководство се разцепва, в Ниш се е дошло до саморазправа, Никола Захариев и Вергил Димов са били на страната на прокомунистите. След Априлския атентат родителите му са арестувани за два месеца. Осъден е задочно на смърт през 1926 г. и конфискация на имотите му. Премества се в Париж. Работи като кореспондент на сръбски вестници и като посредник на сръбски износители. Получава френски паспорт. Посещава САЩ 1927/28 г. Следи дейността на ОН в Женева. Купува земеделско стопанство от 20-ина дка. близо до Орлеан. На 06.01.1933 г. е гласувана амнистия и на 5 март се завръщат с Оббов.

Взема участие в организацията на защитата на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес и подпомага парично майка му. Ранен е с нож по време на агитация в Лом. Дружи с Мишел Михайлов. Напуска страната след преврата на 19 май. Установява се в Марсилия и с шурея си отваря сладкарски цех. През юни 1935 г. се завръща за кратко в страната, сондиран е за участие в правителството на Кьосеиванов и наново емигрира. През декември 1936 г. му е позволено да се завърне в София. Митьо Станев му предлага пладненци да участват в Народния Фронт и той приема. През 1938 г. е интерниран в Ямбол и окончателно изгонен от страната. При сключването на Мюнхенското споразумение връща своя орден на Почетния легион. Заминава сам за САЩ, където започва неуспешно пак сладкарство. Там публикува статия - „Значението на Балканите изпъква” - статия в Ню Йорк Таймс. На 01.03.1941 г. пише на Чърчил с желание да участва във войната. Заминава за Йерусалим и участва в образуването на Българския Национален Комитет. Заминава за Лондон и говори по радиото. На 19.10.1940 г. той и Мацанкиев са осъдени задочно на смърт в София. През февруари 1942 г. се завръща в САЩ, където написва спомените си - "Изповедта на една луда балканска глава", книга преведена от Клавдия Заимова и издадена 1994 г. През 1946 г. се среща наново с Г. М. Димитров и заминава за Париж като отправя искане да се завърне в България. В Земеделско знаме от 21.10.1944 г. е публикуван негов апел - „Въпреки че съм болен, аз се надявам скоро да мога да целуна родната си земя…”.

Умира като изгнаник в Париж на 11.01.1947 г. и е погребан в гробищата на Монтмартър близо до площад Клиши.

Псевдоними: Волний, Силвио Пелико, К.Т., --К.Ч., --К.Т.

Личността на Коста Тодоров е силно оспорвана. Самият той се вижда като „луда балканска глава”.

Преди 176 години на 13 Юли 1841 година

В края на деня приблизително около 300 участниците в Първия браилски бунт се качват на кораб, с който имат намерение да преминат на българския бряг. Местните власти се опитват да ги спрат, при което избухва сражение. Впоследствие бунтът се проваля.
Браилските бунтове (1841-1843 г.) са революционни акции на българската емиграция в Румъния за освобождение от османско иго с ръководен център Браила. Първият от тях е организиран през 1841 г. Начело застават сръбският капитан Владислав Татич и българинът В. Хадживълков. Участниците в него се опитват да използват влошеното външно и вътрешнополитическо положение на Османската империя след неуспешната за Високата порта Турско-египетска война (1839 г.), за да вдигнат въстание в България. За целта е замислено прехвърлянето на една чета от Влашко и Молдова на българския бряг. В организирането й вземат участие редица български търговци и занаятчии. Към тях се присъединяват и известен брой гърци. За кратко време са събрани много доброволци, закупено е необходимото оръжие. В началото на юли 1841 г. бунтът е обявен в Браила. Прехвърлянето на четата в България обаче среща въоръжен отпор от страна на румънските власти, които се страхували от усложнение на техните отношения с Османската империя. Около 80 души от българите са убити, а останалата част са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Само малък брой от четниците успяват да се спасят и укрият.
След неуспеха на първата акция, през август същата година българските емигранти започват подготовката на нова. По това време в Браила пристига Г. С. Раковски, който се свързва с капитан Хаджи Ставри - пратеник на тесало-епирското революционно дружество, и установява контакт с главния организатор на новия бунт Г. Димитров Казак. Планът на акцията предвижда събирането на многохиляден отряд от Южна Бесарабия и вътрешността на Влашко и Молдова, който след това да мине през Браила и да увлече намиращите се там български и гръцки доброволци. Разбивайки местния румънски гарнизон, отрядът трябва да се прехвърли през Дунав на българския бряг и да вдигне въстание. Румънските власти узнават за готвения план и вземат своевременни контрамерки. През февруари 1842 г. румънските власти правят опит да арестуват Г. С. Раковски. Стига се до ново сражение със заговорниците. За да спаси заловените бунтовници, Г. С. Раковски се предава и е осъден на смърт. Но тъй като притежава гръцки паспорт (под името Георги Македон), е предаден на гръцките консулски власти.
И след този неуспех действията на българската революционна емиграция за организиране на чета, която да вдигне въстание в България, не престават. През 1843 г. начело на новата акция в Браила застава българинът А. Дешев. По същото време в други градове на Румъния развиват дейност П. Иванович, капитан Ст. Радович, Н. Филиповски (капитан дядо Никола) и др. Четниците отново трябвало да се съсредоточат в Браила и да преминат р. Дунав на българския бряг. Но и този път румънските власти узнават и вземат мерки за осуетяването на бунта. През септември същата година организаторите на акцията са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния.