Събития на дата
13 Май 2017

Архивни събития

Преди 145 години на 13 Май 1872 година

Вселенският патриарх свиква събор, на който екзарх Антим I е осъден на низвержение, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански на афоресване, а Иларион Макариополски на вечна анатема. Два дни по-рано в Цариград Българската църква е провъзгласена за независима. Това става по време на тържествена служба на екзарх Антим I в храм “Св. Стефан”.
Светско име на Антим I е Атанас Михайлов Чалъков. Той е роден през 1816 г. в Лозенград (днес в Турция). Образованието си получава в Коручешменското училище в Цариград, в Богословското училище на о-в Халки и в Духовната академия в Москва. След като се завръща от Русия, той става преподавател, а по-късно и ректор на Духовната семинария на о-в Халки. През 1861 г. е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 г. - за видински митрополит. Антим I провежда борба за независима българска църква, отхвърля каноническото подчинение на Цариградската патриаршия и обявява се и срещу унията. През 1871 г. е избран за член на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февруари 1872 г. за български екзарх. По време на Априлското въстание 1876 г. Антим I защитава българския народ, поради което турското правителство го заточава в Мала Азия. След Освобождението той отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за председател на Учредителното събрание и на I ВНС в Търново през 1879 г. Антим I умира на 1 декември 1888 г.
Светското име на Иларион Макариополски е Стоян Стоянов Михайловски. Той е роден в гр. Елена през септември 1812 г. Първоначално учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир, Атон, където през 1832 г. приема монашество. Веднага след това продължава образованието си в гръцките училища в Карея, Атонския полуостров и на о. Андрос, след това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. Иларион Макариополски пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в разгорялата се борба за извоюване на църковно-национална независимост. За активната си дейност, по искане на Цариградската патриаршия, през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение и е избран за духовен глава на цариградските българи. В следствие Иларион Макариополски предприема обиколка из българските земи и участва в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се завръща в Цариград, ръкоположен е за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка Иларион Макариополски отново е заточен, този път в Мала Азия. Там остава до 1864 г.
След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. той е избран във Временния екзархийски съвет и е член и на първия Свети синод. Две години по-късно Иларион Макариополски става търновски митрополит. През 1874 г. той полага основите и на първото богословско училище- Петропавловската духовна семинария край Лясковец. Иларион Макариополски умира на 4 юни 1875 г.
Светско име на Панарет Пловдивски е Петър Иванов Мишайков. Той е роден през 1805 г. в с. Пътеле, Леринско (Гърция). Образованието си получава в Битоля и Атина и през 1844 г. приема монашество. През 1851 г. е назначен за митрополит в Ксанти, а 10 години по-късно - на същата длъжност в Пловдив. Местното българско население обаче отказва да го приеме като гръцки митрополит. Така през 1868 г. Панарет Пловдивски се отказва от върховенството на Цариградската патриаршия и застава на страната на българите в борбата им за извоюване на църковна национална независимост. През 1872 г. отново е назначен за митрополит в Пловдив и става член на Временния екзархийски съвет. Панарет Пловдивски умира на 26 ноември 1883 г.
Светско име на Иларион Ловчански и Кюстендилски е Иван Иванов. Той е роден през 1800 или 1801 г. Учи в Елена и в Капиновския манастир, където прекарва дълги години. През 1819 г. той се замонашва и служи при търновските митрополити като дякон, йеродякон, архимандрит и протосингел. Иларион става епископ от 1849 г. или 1850 г. През март 1852 г. е назначен за епископ на Ловчанската епархия. Той подпомага развитието на новобългарско училище. През декември 1868 г. се отрича от Цариградската патриаршия, присъединява се към български архиереи и отива в Цариград. След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Иларион Ловчански е назначен за председател на Привременния синод. Две години по- късно той е избран за български екзарх, но на 16 февруари 1872 г. отказва да приеме екзархийския пост с мотива, че е вече стар. Същия ден се провежда нов избор, при който за екзарх е избран видинският митрополит Антим. Иларион Ловчански става Кюстендилски митрополит и остава на тази длъжност до смъртта си. На 2 февруари 1884 г. на 85-годишна възраст Иларион Ловчански и Кюстендилски умира.

Преди 690 години на 13 Май 1327 година

Подписан е т.нар. Черноменски договор - таен договор за взаимопомощ между България и Византия. В Черномен цар Михаил ІІІ Шишман се среща с младия Андроник ІІІ Палеолог, по това време съимператор на своя дядо Андроник ІІ Палеолог. В същото време Византия е обхваната от вътрешнополитическа криза. Съгласно клаузите на Черноменския договор българският владетел се задължава да подкрепи Андроник III в борбата му срещу неговия дядо, а от своя страна младият император трябва да подкрепи Михаил III срещу Стефан Урош III.
Михаил III Шишман е син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II (1321-1322 г. ). Чрез брак с дъщерята на сръбския крал Стефан Урош II Милутин - Анна-Неда, той се опитва да запази добросъседски отношения със Сърбия. През 1323 г. предприема поход срещу подбалканските градове и опустошава околностите им, обсажда и принуждава градовете между Месемврия и Сливен да признаят властта му. В отговор император Андроник III организира поход в Тракия и завладява Пловдив. През 1324 г. Михаил ІІІ Шишман организира поход и срещу отцепника Войсил, а след неговото бягство в Константинопол нахлува в Източна Тракия и в продължение на 12 дни опустошава земите между Вира и Траянопол. През август Михаил ІІІ Шишман и Андроник III сключват мирен договор, според чиито клаузи българската държава задържа черноморските крепости Аетос, Анхиало, Месемврия, Русокастро, Диампол. Във византийски ръце остават Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. Междувременно през 1324 г. Михаил ІІІ Шишман изпраща в заточение своята първа съпруга Анна-Неда и сина си Иван Стефан. Причините за това решение се крият както в желанието на българския владетел да сключи съюз с Андроник III, като за да потвърди това си намерение сключва брак с вдовицата на Теодор Светослав и сестра на Андроник- Теодора. От друга страна причината се крие и в силно влошените му отношения със сръбския крал Стефан Урош III Дечански, след като в династичната криза от 1323-1324 г. подкрепя претендента за сръбския престол Владислав. Независимо от сключения Черноменски договор, през 1328 г. отношенията между Михаил Шишман и Андроник III силно се влошават след свалянето на стария император от престола и обявяването на Андроник III за "автократор". Военните действия между двамата приключват с подписването на т.нар. Одрински мир, според който срещу голяма парична сума Михаил III Шишман връща на Византия крепостта Вукелон. През май 1329 г. мирният договор е потвърден. През пролетта на следващата година Михаил III Шишман предлага на Андроник III организирането на антисръбски поход. Към българо-византийската коалиция се присъединяват и Иванко Бесараб, Белаур – брат на Михаил III Шишман и деспот на Видин, и Иван Александър – братовчед на българския владетел и деспот на Ловеч. На 19 юни 1330 г. българските войски, предвождани от Михаил III Шишман, потеглят от столицата Търново и скоро след това завземат Земен. Предложението на Стефан Дечански за възстановяване на мирните отношения е отхвърлено и неговите войски се установяват при Велбъжд (днес Кюстендил). Преговорите между двете враждуващи страни, проведени между 25 и 27 юни 1330 г., приключват със споразумение за еднодневно примирие. На 28 юни българската войска се пръска да търси храна. Въпреки споразумението сърбите не удържат на думата си. В този момент каталаните и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Той е погребан в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водещ политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.