Събития на дата
13 Март 2017

Архивни събития

Преди 24 години на 13 Март 1993 година

На 13 и 14 март 1993 г. се Провежда петата национална конференция на Съюзът на демократичните сили (СДС). Приема се резолюция, в която новото правителство е обвинено в неокомунизъм, а президента Желю Желев - в опит за налагане на личен режим.

Съюзът на демократичните сили (СДС) е учреден на 7 декември 1989 г. в София като коалиция от следните политически партии и организации: Независимо дружество за защита правата на човека в България, Национално движение "Еко-гласност", Независима федерация на труда "Подкрепа", Комитет за защита религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Комитет на репресираните след 1945 г., Федерация на независимите студентски дружества, Движение "Гражданска инициатива", Българска работническа социалдемократическа партия (обединена) (от 5 януари 1990 г. - Българска социалдемократическа партия) и БЗНС "Никола Петков". Скоро след това за членове на Съюза на демократичните сили (СДС) са приети и Радикалдемократическата партия, Зелената партия в България и Демократическата партия. За председател на Координационния съвет е избран Желю Желев, за секретар - Петър Берон, а за говорители - Румен Воденичаров и Георги Спасов.

На 14 май 1990 г. е подписано предизборно политическо споразумение между партиите и сдруженията, обединени в Съюза на демократичните сили (СДС) - единна опозиция. Към нея се присъединяват и нови политически формации като Нова социалдемократическа партия, Обединения християндемократически център и др.

Поради избирането на Желю Желев за председател (президент) на Република България (1 август 1990 г.) за председател на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили (СДС) е издигнат Петър Берон. През декември същата година Петър Берон е принуден да подаде оставка от заемания пост поради съмнения за струдничество с бившата Държавна сигурност и за председател на Координационния съвет е избран Филип Димитров. Той възглавява Съюза на демократичните сили (СДС) до 29 декември 1994 г. От 30 април 1995 г. до 2001 г. лидер на Съюза на демократичните сили (СДС) е Иван Костов.

През 1991 г. коалицията Съюз на демократичните сили (СДС) се разслоява на "движение", "център" (д-р Петър Дертлиев и Петър Слабаков) и "либерали" (Ал. Каракачанов, Петко Симеонов и др.).

Като политическа формация Съюзът на демократичните сили (СДС) си поставя задачата да се бори за демокрация в страната, изразяваща се в създаване на ново трудово и социално законодателство, изработване на нова конституция, деполитизация на армията и милицията, пълна автономия на висшите учебни заведения, самоуправление на научноизследователските институти и художествено-творческите обединения, пълна свобода на словото, печата, събранията и сдруженията и пр. След постигането на тези цели коалицията насочва вниманието си и към икономическите въпроси. Като управляваща сила в периода 1991 – 1992 г. се заема с раздържавяването на икономиката на страната и трансформирането й съобразно принципите на пазарното стопанство. При второто си идване на власт Съюзът на демократичните сили (СДС) се заема с решаването на някои важни външнополитически проблеми като ориентирането на страната към европейските и евроатлантическите структури, с тенденция в недалечно време България да стане член на Европейския съюз и на НАТО.
От основаването си до 1995 г. Съюза на демократичните сили (СДС) често мени състава си, като от него отпадат някои партии, други са изключвани и после приемани обратно в коалицията. В същото време и повечето от членуващите в СДС партии и движения също се разцепват – БЗНС "Н. Петков", Демократическата партия, Обединеният демократичен център, Радикалдемократическата партия, Движението за гражданска инициатива, Християндемократическият съюз, в резултат на което възникват и нови политически формации със сходни имена. Съгласно подписаното на 6 септември 1994 г. споразумение между партиите и движенията в СДС членове на коалицията остават:

– Български демократичен форум - Дянко Марков;
– Земеделски демократичен съюз - Владислав Костов;
– Движение "Гражданска инициатива" - СДС - Захари Кръстев, Лорета Николова, Станислав Икономов;
– Консервативна и екологична партия - Светлана Дянкова;
– Национален клуб за демокрация - Светослав Лучников;
– Национално движение "Екогласност" - Едвин Сугарев;
– Нова социалдемократическа партия - Васил Михайлов;
– Обединен християндемократически център - Екатерина Михайлова;
– Радикалдемократическа партия - Александър Йорданов;
– Републиканска партия - Ленко Русанов;
– Социалдемократическа партия - Иван Куртев;
– Съюз на репресираните в България след 9 септември 1944 година - Иван Станчев;
– Федерация на независимите студентски дружества - Пламен Панайотов;
– Християндемократически съюз в България - Асен Агов;
– Демократическа партия 1896 г. - Стоян Райчевски;
– Независимо дружество за защита правата на човека в България - политически клуб - Стефан Вълков;
– Съюз на безпартийните - Боян Велков.

На XI конференция, състояла се в средата на февруари 1997 г., Съюзът на демократичните сили (СДС) се преобразува в единна политическа партия под същото име и преизбира отново Иван Костов за свой лидер. Като партия Съюзът на демократичните сили (СДС) е регистрирана през февруари 1997 г. На 18 април 1997 г. Съюзът на демократичните сили (СДС) е приет за редовен член на Европейския християндемократически съюз. На 5 март 1998 г. става член на Европейската народна партия, а от 24 април същата година е пълноправен член и на Европейския демократичен съюз.

Във връзка с президентските избори през 1997 г. Съюзът на демократичните сили (СДС) формира коалицията Обединени демократични сили, в която привлича освен влизащите в него партии и движения още и Демократическата партия на Стефан Савов (март 1997 г.). След това в тази коалиция се включват още Българският земеделски народен съюз и Българската социалдемократическа партия. Печатен орган е в. "Демокрация".

Съюзът на демократичните сили (СДС) участва във всички парламентарни избори от 1990 г. до сега. Печели мнозинството от гласовете и съставя първото си правителство през 1991 г., което просъществува до 1992 г. За втори път Съюзът на демократичните сили (СДС) идва на власт през май 1997 г. и управлява страната до юни 2001 г. Губи последователно местните избори (2000 г.), парламентарните и президентските избори (2001 г.).

Преди 79 години на 13 Март 1938 година

Завършва делото срещу "дяснотроцкисткия блок" в Москва, гледано от Военната колегия на Върховния съд на СССР, срещу 21 обвиняеми, сред които Н. Бухарин, А. Риков, Н. Крестински и българинът Кръстьо Раковски. Последният е осъден на 20 години затвор, конфискуване на личното имущество и лишаване от политически права за 52 години.
Кръстьо Раковски (истинско име: Кръстьо Георгиев Станчев) е политически и държавен деец, дипломат. Роден е на 1 август 1873 г. в Котел. Завършва медицина. Като студент в Швейцария попада под влиянието на социалистическите идеи. Един от основателите е на Женевската група на българските социалдемократи. Участва в живота на Втория Интернационал и на Българката работническа социалдемократическа партия (БРСДП). От 1905 г. до 1917 г. е един от водачите на румънското социалистическо движение. От 1918 г. е член на ВКП (б). През 1919 г. участва в учредяването на III-ти Комунистически интернационал. От 1919 г. до 1923 г. е председател на Съвета на народните комисари в Украйна. Участва в Генуезката конференция – 1922 г. и в Лозанската конференция – 1923 г. През 1923 г. за кратко е заместник народен комисар на външните работи на СССР. През 1923–1925 г. е посланик на СССР в Англия, а през 1925–1927 г. заема същата длъжност във Франция. Обвинен в троцкизъм, през 1927 г. е снет от отговорна дейност и изключен от ВКП (б). Членството му е възстановено през 1934 г. През януари 1937 г. е арестуван по обвинение "за участие в контрареволюционна терористична организация". В началото на август е изключен от ВКП (б). През 1938 г. е подсъдим, заедно с Бухарин, Алексей Риков и Генрих Ягода и е осъден на двайсет години трудов лагер. През 1941 г. е повторно съден, получава смъртна присъда, която е изпълнена в околностите на гр. Орел на 11 септември 1941 г. Кръстьо Сарафов е активен журналист и публицист. Сътрудничи на редица български и чуждестранни социалистически и комунистически издания. Автор е на редица трудове, сред които: "Русия на Изток", "Произхождение и задачи на социализма", "Социалистите и войната" (в съавторство с Ш. Дюма) и др.

Преди 147 години на 13 Март 1870 година

Със съгласието на Високата порта цариградските българи организират събрание, в което участват 40 души. Събранието избира 10 светски лица, които заедно с петимата български владици образуват Временен смесен съвет. Основната задача на съвета е да изработи проектоустав на Екзархията и да поеме ръководството на църковните дела в българските земи до избора на екзарх.
Българската Екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква. Учредена e със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществувала до 1953 г. До освобождението на България от османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те г. на XIX в.). Създаването на Българската Екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската Екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българска Екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско присъствие екзархията съдействала за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) екзарх Антим I е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
След Освобождението Българската Екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война – 1912-1913 г. влиянието на Българската Екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската Екзархия в Българска патриаршия.