Събития на дата
11 Март 2017

Архивни събития

Преди 13 години на 11 Март 2004 година

Мощни взривове избухват в четири влака в Мадрид. Загиват 192 души, а близо 1500 са ранени. Тридесет чужденци от 13 националности са сред жертвите на атентатите в Мадрид. Загиналите български граждани са четирима. Това са Адриан Андрианов, неговата годеница Калина Василева, Тинка Паунова и жена на име Мария. Ранени са Зоя Ценкова, Глория Беринкова, Грета Ненова Миткова, Елка Есладова, Стефан Якимов Московски и Тодор Михайлов, Енчо Асенов Сираков.
На гара Аточа в центъра на Мадрид се взривяват три бомби, други четири избухват в близост. На гара Санта Еухения избухва едно взривно устройство, а на гара Ел Пасо – други две. Общо 13 бомби са използвани в атентатите. Отговорността за атаките поема терористичната мрежа „Ал Кайда" и “Бригадите на Абу Хафс ал Масри”. По-късно става ясно, че планът на терористите е бил четирите влака да се взривят в момента, в който се засекат на централната гара в Мадрид. Очаквало се силата на взрива да достигне до степен, достатъчна да унищожи сградата на гарата и да причини хиляди жертви.

Преди 54 години на 11 Март 1963 година

На 11 и 12 март се провежда пленум на ЦК на БКП, който слага началото на нова линия по македонския въпрос. За първи път Тодор Живков открито критикува грешките на Комунистическата партия и категорично заявява, че "никаква македонска народност, никаква македонска нация и държава" не са съществували през Средновековието и Възраждането, но във Вардарска Македония в рамките на създадената през август 1944 г. НР Македония постепенно се формира македонско национално съзнание. Живков твърди, че "отделен простонароден и книжовен славянски македонски национален език никога не е имало. Македонският език е народен език, наречие от нашите западни наречия, диалект", но след 1945 г. такъв македонски език е изкуствено създаден в Скопие. Живков начертава и бъдещата политика: "Ние следва да признаем публично, когато се договорим с тях, не сега, обективното съществуване на Македонската народна република. Не можем обаче да се примирим това национално съзнание да се формира, да се изгражда на противобългарска основа". За Пиринския край Живков е също категоричен, че населението там е част от българската нация и през 1946 г. партията е извършила насилие върху неговата воля, но сега трябва да се противопоставя категорично на опитите то да бъде третирано като македонско.
Македонският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, условно обозначение на борбите на българския народ за освобождение на Македония, която, заедно с Одринско, по силата на Берлинския договор 1878 г., остава и след Освобождението на България под прякото владение на Османска Турция. Първоначално борбата се води стихийно, поради което резултатите са почти нищожни. Първият опит за премахване на османската власт в двете области е Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г., което завършва без успех. В началото на 80-те г. на ХIХ в. се осъзнава, че международната обстановка не е благоприятна за радикално разрешаване на българския национален въпрос, поради което решаването на Македонския въпрос минава на заден план, отстъпвайки на борбата за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Тази акция завършва с успех през 1885 г. и на свой ред дава тласък на борбите на българите в Македония и Тракия за извоюване на своята свобода. След създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) през 1893 г. в Солун борбата в Македония (и Одринско) приема организиран характер. Две години по-късно се създава и Македонският комитет в София, прераснал скоро след това във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Между двете организации няма противоречие по въпроса за крайната цел на борбата на македонските българи – пълното им освобождаване от османска власт. Различията между тях са по тактиката за постигането на тази цел. Докато ВМОРО тръгва по пътя на самостоятелна борба, ВМОК разчита повече на непосредствената материална подкрепа от свободното Българско княжество. В определени моменти двете организации взаимно си сътрудничат и подпомагат, но в повечето случаи те действат самостоятелно, а понякога и една срещу друга. Това обстоятелство дава своето отрицателно отражение върху осъществяването на крайната цел. Без съгласието и даже против ВМОРО ВМОК организира Горноджумайското въстание през 1902 г. Въстанието завършва без успех. Неговото потушаване силно разрушава мрежата на ВМОРО в Пиринския край. Връхна точка в борбата на македонските българи за освобождаването им от османска власт е Илинденско-Преображенското въстание – 1903 г., организирано и ръководено от ВМОРО. Въстанието показва на света, че те не желаят половинчати преобразования от рода на Пъдарските реформи и Мюрцщегските реформи от 1903–1908 г., предлагани им от Великите сили, а свобода, подобна на сънародниците им от Княжество България. Поражението на въстанието нанася силен удар и на ВМОРО, поради който тя години наред не може да се съвземе. Освен това в нейните редове започват да се формират течения, с което още повече отслабва силата и като революционна организация. Надеждите на повечето от македонските българи все повече започват да се насочват към България. Извършената Младотурска революция през 1908 г. не само че не разрешава Македонския въпрос, но го изправя и пред още по-трудна ситуация. Част от дейците на ВМОРО се подвеждат по големите обещания на новата турска управа и се легализират. Едва когато става ясно, че и тези управници се придържат по отношение на македонските българи към старата политика на турските султани, те се озовават в планините и продължават предишната си революционна дейност. През есента на 1912 г. избухва Балканската война, в която срещу Турция освен България се изправят още Сърбия, Гърция и Черна гора. За по-малко от година Османската империя е разгромена и изтласкана от европейските й предели. Македония се освобождава от османска власт, но по-голямата част от нея се оказва в ново чуждестранно владичество – на Сърбия и Гърция. Докато българската армия се сражава на главния боен театър срещу турските войски, двете дотогавашни съюзнички на България тайно се договарят и окупират Вардарска и Егейска (Беломорска) Македония. На всички апели на София за разрешаването на Македонския въпрос с оглед на историческите и етническите съображения и още – с реалните заслуги за победата над Османската империя, управляващите среди в Белград и Атина отговарят с категоричен отказ. Тази им позиция става една от главните причини за последвалата Междусъюзническа война 1913 г. Претърпяла поражение във военните си действия срещу двете свои бивши съюзнички, България не е в състояние да промени положението, в което се оказва Македония след Балканската война. През лятото на 1914 г. избухва Първата световна война. България отначало прокламира неутралитет спрямо воюващите държави. През есента на 1915 г. тя изоставя тази си позиция и се намесва във войната на страната на Тройния съюз. Една от причините да се ориентира към тях са дадените по-изгодни обещания, отколкото тези от Антантата, за решаването на Македонския въпрос – на България се предоставя правото не само над безспорната, но и над спорната зона във Вардарска Македония, очертани още в навечерието на Балканската война. За съдбата на Егейска Македония се изчаква решението на Гърция. Ако тя премине на страната на Съглашението, то и тази област ще се предостави на България. Само за няколко месеца българските войски, съвместно с войските на Австро-Унгария и Германия, изтласкват сръбската армия не само от Тимошко и Поморавието, но и от Вардарска Македония. Веднага след това тази област е обособена във военно губернаторство със седалище в Скопие, начело с ген. Р. Петров. След като през 1916 г. Гърция се намесва във войната като съюзник на Антантата, и Егейска Македония преминава под управлението на България. Тази област също е обособена във военно губернаторство със седалище в Драма. След военното поражение на България в Първата световна война тя е принудена да напусне Вардарска и Егейска Македония, които отново преминават във владение на Сърбия (от декември 1918 г. вече Сърбо-хърватско-словенско кралство) и Гърция. За да заличи присъствието не само на българския елемент, но и на всичко, което напомня за Македония, Белград обявява Вардарска Македония за "Южна Сърбия". Гърция на свой ред също предприема незабавни мерки за обезбългаряване на Егейска Македония, като заставя по насилствен начин по-голямата част от живеещото в нея население да напусне родните си места. При това кралска Югославия успява да сложи ръка и на Струмица и нейната околност, които също включва в пределите на "Южна Сърбия". През годините на Втората световна война 1939–1945 г., след разгрома на Югославия и Гърция от хитлеристка Германия, България отново стъпва във Вардарска и Егейска Македония и до есента на 1944 г. ги счита като неделима част от своята територия. Като съюзник на Германия тя обаче отново е заставена да се раздели с тях след края на войната. В последвалия следвоенен период Титова Югославия не крие своите аспирации и към пиринската част на Македония, която още от 1912 г. е в състава на България. За тази цел от Белград се отправят различни предложения към българското правителство: в замяна на Пиринска Македония да получим Западните покрайнини или да се създаде Южнославянска федерация, в която България (без Пиринска Македония, която незабавно ще се присъедини към Вардарска Македония) да стане седмата съюзна република в нея. Преди да се осъществи този план на югославското ръководство, в Пиринския край се допускат "македонски емисари", които се заемат с пропагандирането на македонския език и култура сред българското население там. Само благодарение на отпадането на Югославската комунистическа партия (управляващата сила в Югославия) от сдружението на югоизточните европейски комунистически партии (Коминформбюро), намиращо се под ръководството на ВКП (б), през лятото на 1948 г., този план не се осъществява. Гърция предприема незабавни мерки за възстановяване на довоенното си господство в Егейска Македония. Областта се преименува в Северна Гърция. Българският език отново е забранен за използване на обществени места, а съществуващите до 1913 г. български училища и черкви са или заличени, или превърнати в гръцки. Подобно е отношението и на Титова Югославия към българските училища и черкви във Вардарска Македония. Югославия се отказва от наименованието "Южна Сърбия", като провъзгласява Вардарска Македония за Съюзна република Македония в състава на югославската федерация. В края на 80-те и началото на 90-те г. на ХХ в. започва разпадането на Югославия, като от нея, наред със Словения и Хърватия, се откъсва и Вардарска Македония. Тя също се провъзгласява за независима държава под името Република Македония. България първа от балканските страни признава нейната независимост. В Скопие обаче продължават да настояват да се признае и съществуването на "македонска нация" и "македонски език". През 1999 г. правителството на Иван Костов признава правото на Република Македония да си служи с официалния си език.

Преди 93 години на 11 Март 1924 година

Умира Иван Евстратиев Гешов - политически и държавен деец, банкер, икономист и публицист. Роден е в Пловдив през 1849 година. Завършва финансови и политически науки в Манчестър, Англия. След завръщането си в България се занимава с търговия. По време на Априлското въстание през 1876 г. изпраща редица дописки до английския в. "Таймс", с които информира за жестокостите на турските власти. Затова е задържан от местните власти и е осъден на смърт. Спасен е благодарение на енергичното застъпничество на английския и американския консул в Пловдив. След Освобождението Гешов взема дейно участие в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Като един от лидерите на Народната (съединистка) партия неколкократно е депутат в Областното събрание. През 1879–1880 г. е и негов пръв председател. От януари 1882 г. до ноември 1883 г. той е директор (министър) на финансите. През декември 1883 г. Гешов се прехвърля в Княжеството, където е назначен за директор на Българската народна банка. От 26 август до 18 ноември 1886 г. е министър на финансите. През 1892 г. той председателства първия земеделско-промишлен събор. Съборът е свикан в Пловдив след закриване на организираното в същия град Първо българско земеделческо и промишлено изложение. От 19 май 1894 г. до 26 август 1897 г. той отново е министър на финансите. От 19 май до 17 септември 1894 г. е и управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, а от 31 юли 1896 г. до 26 август 1897 г. е управляващ Министерството на търговията и земеделието. След смъртта на д-р К. Стоилов през 1901 г. Гешов е издигнат за председател на Народната партия. Този пост заема до сливането й с Прогресивнолибералната партия в Обединена народнопрогресивна партия. За периода 16 март 1911 г.–1 юни 1913 г. е министър-председател и министър на външните работи, като от 1 до 14 януари 1912 г. е и управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Председател е на ХV ОНС. От 1898 г. до 1924 г. Гешов е председател на Българското книжовно дружество (от 1911 г. – Българска академия на науките), а от 1899 г. до 1924 г. е председател и на Българския Червен кръст. Той е автор на мемоарни съчинения: "Балкански съюз. Спомени и документи" (1915 г.) и "Спомени из години на борби и победи" (1916 г.) . Негови книги са и драмата Ивайло", (1888 г.), "Думи и дела" (1889 г.), "Ситни дребни" (1904 г.), "Престъпно безумие" (1915 г.), "Спомени" (1916 г.) и др.

Преди 147 години на 11 Март 1870 година

Великият везир Али паша връчва на членовете на смесената българо-гръцка комисия султански ферман за учредяване на Българската екзархия, просъществувала до 1953 г. До освобождението на България 1878 г., съгласно чл.10 на фермана, в Екзархията се включени всички области, в които християнското население е пожелало да премине в нейната духовна власт. Така Османската империя официално признава пред света българската нация и определя нейните етнически граници. Българската нация е международноправно призната. Това дава възможност тя да се консолидира етнически, духовно, културно-исторически, териториално, а до известна степен - и политически. Екзархията обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две: Неврокопска и Старозагорска (90-те г. на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба за извоюване на църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската Екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична. До освобождението на България Екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
След Освобождението Българската Екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор 1878 г. остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се и на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война влиянието на Българската Екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управлявали от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война 1913 г. екзарх Йосиф I мести седалището си в София. След смъртта му през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стоял наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия.

Преди 278 години на 11 Март 1739 година

Роден е Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) - деец на Българското Възраждане, книжовник, учител и църковен деец. Софроний Врачански е роден в Котел в семейството на търговец. Учи в котленското килийно училище. През 1762 г. става свещеник, а после учител в родния си град. Занимава се и с книжовна дейност - преписва и подвързва книги. Софроний е преследван и от турци, и от български свещеници. През 1765 г. той преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски. В средата на 70-те г. Софроний отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история. По време на кърджалийските размирици той лежи в затвора. Около 1794 г. се замонашва и става епископ във Враца, тогава приема името Софроний.
През 1806 г. отпечатва в Римник (Румъния) книгата "Кириакодромион, сиреч Неделник" и с това слага началото на новобългарската печатна книга. През Руско-турската война (1806-1812 г.) той установява връзка с командването на руските войски. Руското командване го третира като официален представител на целия български народ. Със съдействието на Софроний Врачански се формира през 1810 г. боен отряд, наречен "Болгарское земское войско", който участва във войната и се отличава особено при щурма на Силистра. След приключване на войната Софроний се грижи за българските бежанци, напуснали България заедно с изтеглящите се руски войски. В напреднала възраст се оттегля в неизвестен румънски манастир в околностите на Букурещ. Последните вести за него са от 1813 г. Предполага се, че това е и годината на неговата смърт.