Събития на дата
1 Април 2017

Архивни събития

Преди 51 години на 1 Април 1966 година

Родът на Димов по майчина линия е неразривно обвързан с Дупница. Дядото на писателя, Спас Харизанов, бил преселник от село Влахи, Горноджумайско. След като следвал в Русия, постъпил на работа като адвокат в Дупница. С добре платената си професия успява да даде добро образование на децата си. Единият от синовете му, Иван Харизанов, е известен журналист и политически деец с авторитет и влияние във времето между двете световни войни. Той именно е имал дейно влияние над културното развитие на любимия си племенник — Димитър Димов. Сестрата на Спас Харизанов била майка на Яне Сандански. През целия си живот Димитър Димов събира материали за книгата, която силно желаел да напише за своя именит родственик. Така и не успява да реализира този свой проект.

Веса, майката на Димов, имала само гимназиално образование, но цял живот питаела жив интерес към литературата и изкуствата. Тя била жена известна със своята умерена ексцентричност — обличала се подчертано демоде, пренася през годините безусловната любов и копнеж към художественото слово. Години наред основна нейна цел е да превърне сина си в поет или художник. Въпреки това Димитър Димов питаел интерес преди всичко към естествените науки и това била стабилна основа за конфликти между майка и син.

Бащата на Димов, Тотю Димов е родом от Габровско. Завършил само военно училище, но се ползвал с авторитета на културен и възпитан човек. Загива като капитан в Междусъюзническата война, дни преди краят ѝ.

Димов е роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч. Димов бил тихо и затворено дете с твърде богато въображение Бил определян като „чудак“ от съучениците си и хранел нескрит интерес към книгите, физиката и химията. Наред с това той проявява и художествени дарби — често рисува карикатури на учителите си. Тази му интровертност се запазва като забележима черта на характера му през целия му живот. До 10-годишната си възраст Димов е в Дупница. През 1918 г. майка му се жени повторно за Руси Генев — също офицер, както първия баща на писателя. Четири години по-късно, когато се мейството се премества да живее в софия, той излиза в оставка с чин майор. През това време Димов е завършва гимназиалното си образование в Първа мъжка гимназия (1928). Пастрокът му завършва право и започва работа като тютюнев експерт — доходоносна професия, споделеният опит от която дава на младия писател познавателната основа за написването на най-известната му творба.

През време на последните му години гимназиално образование Димов изоставя интереса си към химията и се насочва към философските четива, като проявява интерес към Анри Бергсон и Зигмунд Фройд.

През 1928 г. Димитър Димов постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след един семестър по настояване на Руси Генев се прехвърля в Юридическия факултет, после се отказва и се връща отново във Ветеринарномедицинския, като започва да учи и испански език. През това време Димов е силно ангажиран и когато завършва през 1934 като доктор по ветеринарна медицина той вече е започнал работата си по роман. Междувременно постъпва на рабоа в Софийския централен бактериологичен институт, сетне е командирован като микробиолог в Областната ветеринарно-бактериологична станция в Бургас, а до 1939 е участъков ветеринарен лекар в село Ваксево, Софийска област, и в Кнежа.

Асистент по анатомия вьв Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал“ по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септември 1944. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949–1952). От 1953 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ "Г. Димитров" в София. Автор на повече от 20 научни труда.

Председател на Съюза на българските писатели от 21 март 1964 до смъртта си. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теорията на отражението. От 1942 Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Мир“, „Народна култура'“, „Отечествен фронт“, на списанията „Септември“, „Театър“. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Писател с подчертано демократични позиции, Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3игмунд Фройд, Фридрих Ницше, Анри Бергсон и творчеството на Октав Мирбо. Характерен в това отношение е още първият роман на Димов „Поручик Бенц“ (1938), който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.

Дълбоко драматичния конфликт на Елена Петрашева-Бенц („фаталната жена“, продукт на бушуващото подсъзнателно, срещу противоречиво-раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа) е замислен още в студентските години на писателя. „Поручик Бенц“ е започнат ок. 1933 и завършен в Бургас през 1938. Изпратените във в. „Литературен глас“ и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Д. Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на дек. 1938 (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939). Романът, чиито автобиографични ракурси проникват в образите на героите, намират частичен отзвук в периодичния печат, което е характерно за творбите на писателя от ранния период. След „Поручик Бенц“ Димов публикува разказите „Севастопол, 1913 г.“ („Лит. глас“, №476, 15.05.1940), печатан и във в. „Мир“, №12468-12470, 1942, под загл. „Шпионката“), „Карнавал“ („Лит. глас“, № 453, 18.02.1942) и пътеписа „Субтропични брегове“ („Мир“, № 12623–12628, 09.1942), творческите интенции, за които отново са предпоставени от вкуса към необикновеното, драматичното, съдбовното. Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е „Тютюн“. Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като „Роман без заглавие“, е отпечатано в сп. „Пламък“ (1967, №11 и 12) и влиза в Събрани съчинения от 1966–67. Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 по съвсем различен начин.

Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа „Осъдени души“. Връзката на Фани Хорн (мултиплицирала образите на Елена от „Поручик Бенц“ и Адриана от „Роман без заглавие“) с отец Ередиа, проектирана на фона на исп. действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945, получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран. Скоро след това Д. Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания — „Януарска пролет“, „Кастилска зима“, „Куха Испания“ и „Сан Себастиян“, към този период вероятно се отнася и намерения след смъртта на автора ръкопис, озаглавен „Идалго“.

През 1946 е отпечатан пьрвият откъс от романа „Тютюн“ („Лит. фронт“, № 2, 28.09.1946), озаглавен „Тютюнев склад“. Две години по-късно излиза нов откъс — „Двубой“ („Лит. фронт“, №20, 31.01.1948), след още 1 г. — „Тютюн“ (глава от роман) в сп. „Септември“ (1949, № 7). През 1951 романът е завьршен окончателно, предаден в издателство „Народна култура“ и в края на 1951 стига до читателите и до своите „злополучни критици“. „Тютюн“ се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното „обсъждане“ на „Тютюн“ (8, 11 и 13.02.1952) в СБП, спорът се пренася в периодичния печат („Лит. фронт“, № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на в. „Работническо дело“ — „За романа 'Тютюн' и неговите злополучни критици“ (16.03.1952) — спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене. Единодушно изказаното мнение, че „Тютюн“ се нуждае от „преработване“, настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. „Народна култура“ литературен критик Яко Молхов — редактор и помощник на Димов през 1953 г., а през 1954 г. „Тютюн“ се появява в новия си вид. През 1955 излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка „Тютюн“ заживява в новия си вариант и едва през 1992 се появява отново в първоначалния си образ.

В различните си редакции „Тютюн“ е роман и за ужасната самотност на личността в капиталистическото общество, за огромния натиск на живота върху нравствените принципи в света на капитала, и за историческата обреченост на олигархиите в България, за социално-психологическите причини за тяхната гибел; роман и за потиснатите от монопола на тези олигархии, за техните икономически и политически борби, и за сложния психологичен лабиринт на човешките взаимоотношения както в зловещия свят на „Никотиана“', така и извън него. Романът е екранизиран през 1961 (режисьор Н. Корабов), преведен е на над 30 езика (немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски и др.).

Сред незавършените творби на писателя е романът „Ахилесова пета“ (публикуван в сп. „Пламьк“ 1966, № 10), който Димов започва през 1958 и независимо от сключени договори с издателство „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“ и с Комитета по култура го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП. Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали „Тютюн“) и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период. След „Тютюн“ писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се разказът „Анатомът Да Коста“ („Наша родина“, 1955) и пътните бележки „Юлска зима“ (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954; пиесите „Жени с минало“ (поставена за пръв път през 1959 в Театъра за младежта в София), „Виновният“ (1961, в Народен театър „Иван Вазов“) и „Почивка в Арко Ирис“ (1964, в Театъра за младежта). Творческият облик на Д. Димов се допълва от неговите статии и изказвания по въпроси на литературата, сред които безспорно изпъкват „Изказване-отговор за романа Тютюн“, „Как преработих романа Тютюн“, „Днешната българска литература“.

"Димитър Димов има щастието да бъде не само един от най-надарените,най-образованите,най-културните,а и един от най-четените български писатели(...) Димитър Димов се очертава като безспорен майстор,когато отразява онези психологически сътресения в нашия живот,които са следствие на закономерни,но и на случайни,непредвидими промени в съотношението между различните обществени сили.Той показва как човешкото присъствие периодически придобива нови черти или поне преобръща отдавна изграденото в него като резултат от индивидулните му колебания,но и като продукт на неизбежната му зависимост от непреодолимите обективни фактори."(из книгата на проф. д.ф.н. Юлиан Вучков "Върхове в историята на българската литература")

Димитър Димов умира през 1966 г.

Преди 101 години на 1 Април 1916 година

Тозиден не съществува в календара на 1916 година.

Основната разлика между Григорианския календар и предшественика му, Юлианския, се състои в разпределянето на високосните години.

В Юлианския календар, всяка четвърта година е високосна и има един допълнителен ден през февруари.

Както е отбелязано по-горе, средната тропическа година, тоест периодът на завъртане на Земята около Слънцето, отнема 365,2422 дни. Добавяйки един ден на всеки четири години, Юлианският календар имал малко по-голяма средна дължина от 365,25 дни. Това е довело до разликата с 10 дни спрямо истинското време и като резултат датата на Великден, определяна според пролетното равноденствие, се отмествала назад към февруари.

За да приведе календара в ред, през 1582 г. папа Григорий XIII решава да премахне високосните дни за годините, отговарящи на следните две условия:

* годината е кратна на 100;
* и годината не е кратна на 400.

Както в Юлианския календар, годините 1600 и 2000 са високосни, но за разлика от него, 1700, 1800, 1900, 2100 не са.

Папата решава също така, че четвъртък, 4 октомври 1582 г. ще бъде непосредствено следван от петък, 15 октомври, за да се компенсира отместването, натрупано през вековете.

Трябва да се отбележи, че Григорианският календар не се приема едновременно в цяла Европа. Той е наложен от Григорий XIII в страните под негова власт. Испания, Португалия и Полша го приемат веднага. Други (Франция,... ), съвсем скоро след тях. Протестантска Англия приема Григорианския календар чак през 18 век, а Русия трябва да дочака Октомврийската революция за да приеме през 1917 г., и се оказва че „Октомврийската революция“ всъщност е станала в началото на ноември!

Тези разлики в календарите създават трудности на историците, защото примерно даден английски документ, датиран от 10 януари 1603 г., е по-късен от френски документ от 15 януари същата година. Например Уилям Шекспир и Мигел де Сервантес са починали на същата дата (23 април 1616), но не в същия ден!

Освен това, във всяка страна, където календарът е наложен, имало протести, защото примерно трябвало да се плаща цял месечен наем, а се е работило само 21 дни.

Важно е да се отбележи, че не е имало година Нула и вековете и хилядолетията започват с годината номер 1. Следователно:

* последният ден от старата ера е бил 31 декември от първата година преди новата ера;
* първото столетие продължава от 1 януари 1 г. до 31 декември 100 г., второто - от 1 януари 101 г. до 31 декември 200 г., 21-ви век и Третото хилядолетие започват на 1 януари 2001 г.

Може още да се допълни, че и Григорианският календар е малко по-дълъг от реалното време на обикаляне на Слънцето, 365,2425 вместо 365,2422 дни, така че, ако периодът се запази през вековете, около 3000-та година ще трябва да се отнеме още един ден.

Преди 155 години на 1 Април 1862 година

Между 1 и 5 април Васил Левски пристига в Белград и се включва в Първата българска легия. Васил Иванов Кунчев (Левски), наричан още Дякона или Апостола, е роден в град Карлово на 18 юли 1837 г. Учи в родния си град, а след това в Стара Загора. През 1858 г. с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост. След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.
През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 г. до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира "патриотични дружини" за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена. Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", за общество и държава, в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония".

Преди 159 години на 1 Април 1858 година

Георги Раковски пристига в Одеса и се установява в дома на влиятелния българин Николай Миронович Тошков. Там се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения. През 1860 г. се премества в Белград, където съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана Раковски застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили- ръководният му принцип е: "Наша свобода от нас зависи". Според плана му в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото ще бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Поради това Раковски организира и ръководи в Белград Първата българска легия (1862 г.) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство (1863 г.). Основава сред българските емигранти революционна организация "Върховно народно българско тайно гражданско началство" (1866 г.) и разработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето". До края на живота си Георги Раковски работи за осъществяване на революционните си планове. Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност - и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.