Събития на дата
1 Март 2017

Архивни събития

Преди 11 години на 1 Март 2006 година

Професор Фол е един от най-изтъкнатите наши траколози и историци. Той е професор по антична и българска култура в СУ и по стара история и тракология в Нов български университет.Автор на десетки научни студия, проф. Фол създава школа, която е водеща научна дисциплина в областта на Историята на Културата на нелитературните общества във взаимодействие с културата на литературните, която се изследва въз основа на хилядолетните отношения между Древна Тракия и Елада.

През 2003 година Александър Фол е удостоен от президента Първанов с най-високото държавно отличие орден “Стара планина” - първа степен.

Творецът и учителят Александър Фол винаги ще остане в сърцата не само на онези, които имаха щастието да го познават лично и да се докоснат до уникалните му постижения като човек и учен, пише премиерът Сергей Станишев до семейството на проф. Фол. Министър-председателят изразява увереността си, че това, което Александър Фол ни е завещал като наследство, и занапред ще му отрежда почетното място на стожер на българската наука. Тежката загуба няма да пречупи светлия спомен за личността на Александър Фол и неговото име ще се помни като едно от светилата на българската научна мисъл, изтъква премиерът.

Преди 76 години на 1 Март 1941 година

България се присъединява към Тристранния пакт.
Тристранният пакт – 1940 г. (Берлински пакт) е съюзен договор между Германия, Италия и Япония. Подписва се на 27 септември в Берлин от министрите на външните работи на Германия – Й. Рибентроп, на Италия – Г. Чано, и на Япония – С. Курусу. С пакта се осигурява взаимодействието между тези държави при завладяването и преразпределението на света. В специален секретен протокол е набелязано създаването на обединени комисии за разрешаването на военни, военноморски и икономически въпроси. На 20, 23 и 24 ноември 1940 г. към Тристранния пакт се присъединяват последователно Унгария, Румъния и Словакия. България се включва в него на 1 март 1941 г. с подписа на премиера проф. д-р Богдан Филов. Слага се край на политиката на неутралитет и страната ни става сателит на Германия. Със сключването на спогодбата Клодиус–Попов (1941 г.) и спогодбата Нойбахер (1941 г.) България се обвързва и икономически с Германия. Страната ни скъсва или свежда до минимум дипломатическите си отношения с другите страни извън Германия. Тристранният пакт престава да съществува след разгрома на Германия и Япония в края на Втората световна война (1939–1945 г.).

Преди 94 години на 1 Март 1923 година

В периода 1 – 17 март се провеждат заседания на българо-югославска комисия в Ниш. На 23 същия месец се подписва споразумение за обща охрана на границата против четите на ВМРО.
Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) е националнореволюционна организация на македонските българи, създадена през есента на 1919 г. от Тодор Александров, Петър Чаулев и ген. Александър Протогеров. Ръководителите й са привърженици на идеята за присъединяване на Вардарска и Беломорска Македония към България, но поради нейното поражение в Първата световна война (1914–1918 г.) приемат идеята на Вътрешната македоно-одринска организация (ВМОРО) за автономия на Македония. В организацията първоначално участват и привърженици на Яне Сандански (Серската група), но след това напускат нейните редове. ВМРО изпраща изложение по македонския въпрос до Парижката мирна конференция (1919–1920 г.) с настояване да бъдат приети и изслушани нейни представители. На дипломатическото представителство на Сърбо-хърватско-словенското кралство в София се внушава, че трябва да подобри положението на българите в Македония. По примера на ВМОРО се възстановява четническият институт. Изгражда се неколкохилядна четническа организация в Пиринския край, отчасти в Кюстендилско и Софийско. През февруари 1920 г. са изпратени в Македония няколко малки чети.
Към края на същата година се появяват признаци за разцепление на македонското движение. Създава се Македонска федеративна организация от арх. Н. Юруков, д-р Христо Татарчев и д-р Ф. Атанасов. Тя обявява, че ще води борба за независима федеративна Македония, в управлението на която ще вземат участие всички населяващи я народности. Ръководството на организацията установява тесни връзки с БЗНС и правителството на Александър Стамболийски. С помощта на българските власти се опитват да изтласкат ВМРО от Пиринско и Вардарска Македония. ВМРО предприема ответни удари. Убит е един от идеолозите на ВМОРО Георче Петров и министърът на вътрешните работи Ал. Димитров. Ръководството на ВМРО установява тесни връзки с Военния съюз и буржоазните опозиционни партии.
Организацията не взема пряко участие в държавния преврат на 9 юни 1923 г., но отделни нейни четници участват в залавянето и убийството на министър-председателя Александър Стамболийски. ВМРО подкрепя сговористкото правителство при потушаването на Септемврийското въстание (1923 г.). Поради запазване на Нишката спогодба със Сърбо-хърватско-словенското кралство и подписването на нови споразумения отношенията между ВМРО и сговористкото правителство в края на 1923 г. се изострят. Правителството на проф. Александър Цанков извършва през март 1924 г. арести на много македонски дейци.
В края на април 1924 г. ЦК на ВМРО подписва декларация, в която заявява, че ще се бори за създаване на единна, самостоятелна, независима Македония. Организацията започва преговори с Коминтерна и Съветския съюз, а на 6 май 1924 г. подписва във Виена с представители на Балканската комунистическа федерация манифест. Независимо че след публикуване на Майския манифест Тодор Александров и ген. Александър Протогеров се отказват от подписите си, ръководството на ВМРО губи доверието на българското правителство. В организацията настъпва разрив. За това допринася и убийството през август 1924 г. на Тодор Александров. Неговото място в ЦК заема Иван (Ванче) Михайлов. Извършва се жестока разправа с противниците на Тодор Александров в Горна Джумая (днес Благоевград), Разложко, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), Петричко, София, Пловдив и Свиленград.
Във ВМРО се обособяват две групи: на ген. Александър Протогеров, подкрепен активно от Александър Цанков, и на ген. Иван (Ванче) Михайлов – от Андрей Ляпчев и ген. Ив. Вълков. През 1925 г. привържениците на Майския манифест създават Вътрешна македонска революционна организация (обединена) (ВМРО (об.)). Засиленото съперничество между двете групи нараства. По нареждане на Иван (Ванче) Михайлов през 1928 г. е убит ген. Александър Протогеров. След неговата смърт ВМРО фактически се разцепва на две отделни организации. Започва взаимно изтребление между двете организации, което продължава няколко години и отслабва тяхната роля като националнореволюционни организации. След държавния преврат на 19 май 1934 г. са забранени, както всички други политически, професионални и националнореволюционни организации в страната.

Преди 144 години на 1 Март 1873 година

В Букурещ се провежда заседание на Българския революционен централен комитет (БРЦК), ръководено от Любен Каравелов. На заседанието се обсъжда положението в страната и се взема решение за свикване на общо комитетско събрание.
Българският революционен централен комитет (БРЦК) е организация на българското националнореволюционно движение, създадена в Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. Българският революционен централен комитет (БРЦК) е приемник на революционните традиции на българския народ в борбата му против османското владичество, на крупното дело на Георги Сава Раковски, поставил началото на организираното българско националнореволюционно движение. Между историците, изследващи революционните борби на българския народ през 60-те и 70-те години на XIX в., липсва единомислие по въпроса за началната дата на създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). По-голямата част от тях приемат за такава 1869 г. Други приемат, че е създаден от Васил Левски през 1870 г., когато се полагат основите на Вътрешната революционна организация, и че е избран общ Български революционен централен комитет (БРЦК) с председател Любен Каравелов на Общото събрание в Букурещ през май 1872 г.
Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия в Белград (1868 г.) и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли същата година. Част от дейците на бившия Таен централен български комитет заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Сава Раковски полагат основите на групата Млада България. С подкрепата на тази групировка през 1868-1869 г. Васил Левски предприема първите две обиколки в българските земи и изграждането на революционни комитети в тях. През октомври 1869 г. е изграден и самият Български революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ. Поради активното участие на Любен Каравелов в създаването му той е натоварен и с изготвянето на неговата първа програма. Този документ е публикуван най-напред в руското емигрантско сп. "Народное дело" (август 1870 г.), а след това и на страниците на в. "Свобода" (октомври същата година). В най-разгърнат вид тя е изложена в брошурата "Български глас", издадена също през 1870 г. Като крайна цел на българското националнореволюционно движение в нея се посочва борбата за извоюване на политическо освобождение на българския народ. При осъществяването на тази задача се разчита единствено на неговите собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори. Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти. Българският революционен централен комитет (БРЦК) ратува за демократично управление на освободената българска държава. Важно място в програмата заема идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на "южнославянска или дунавска федерация" от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.
Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870 г., в Българския революционен централен комитет (БРЦК) се създават два центъра: външен и вътрешен. Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Любен Каравелов. Вторият, наречен още Български революционен централен комитет (БРЦК) в Българско или Привременно правителство, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Апостола разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация. За внасяне на единство в революционната дейност от 29 април до 4 май 1872 г. в Букурещ се провежда Общо събрание, на което се обсъждат и приемат нова програма и устав (проектоуставът, озаглавен "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", е изработен от Васил Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация). Отчитайки условията в българските земи и международната обстановка на Балканите, Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) взема решение за преминаване към незабавни революционни действия. Васил Левски е определен за главен апостол в Северна България, Тракия и Македония и с получено за целта пълномощно се завръща в българските земи и продължава изграждането на вътрешната организация. Ударът, нанесен на вътрешната революционна организация (в резултат на необмислените действия на Димитър Общи), се отразява тежко и върху самия Български революционен централен комитет (БРЦК).
След обесването на Васил Левски настъпва нов период в дейността на комитета. Предприемат се няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873 г. за заместник на Апостола е определен Атанас Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти. През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет. Чрез съдействието на Панайот Хитов той прави опит да установи контакт със сръбското правителство, въпреки че за това няма съгласието на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ. В резултат на влиянието на Панайот Хитов в революционната организация започва да се налага отново четническата тактика. Въпреки това идеята за изграждане на вътрешна организация не е изоставена. През август 1874 г., по инициатива на Търновския и Русенския революционен комитет, в Букурещ се провежда ново Общо събрание, което определя за следващ заместник на Васил Левски (в Българско) Стефан Стамболов. В ръководството на самия комитет в Букурещ заедно с Любен Каравелов, К. Цанков и други влиза и Христо Ботев, който впоследствие изпъква като централна фигура в него. Функциите на ЦК в българските земи поема Русенският революционен комитет. След закриване на Общото събрание Стефан Стамболов се прехвърля в българските земи и установява контакт с някои от старите революционни комитети. В края на декември 1874 г. между членовете на Българския революционен централен комитет (БРЦК) настъпва сериозно разногласие по въпроса за насоките на неговата бъдеща дейност, в резултат на което през лятото на 1875 г. Любен Каравелов е отстранен от неговите редове. Революционната пропаганда се възлага на Христо Ботев. Той става и редактор на неговия печатен орган - в. "Знаме".
През 1875 г. започва третият период в съществуването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Най-силно влияние върху неговата дейност по това време оказват радикално-революционните възгледи на Христо Ботев. През лятото на същата година избухва въстание в Босна и Херцеговина, което подтиква ръководителите на Българския революционен централен комитет (БРЦК) към идеята за незабавно организиране на въстание в българските земи. Разгръща се активна дейност за неговата подготовка. По различни причини то избухва преждевременно през есента на 1875 г. и се ограничава само в Старозагорско, Шуменско и Търновско (Старозагорско въстание – 1875 г.). Неговият неуспех довежда до нова криза в Българския революционен централен комитет (БРЦК), в резултат на което Христо Ботев си подава оставката. Скоро след това и самият комитет се разпада.
Разгарящата се Източна криза подтиква привържениците на революционните действия в края на 1875 г. да изградят Гюргевския революционен комитет, който на практика се явява продължение на Българския революционен централен комитет (БРЦК).
Изграждането на Българския революционен централен комитет (БРЦК) бележи последния и най-висок етап в организираното националнореволюционно движение на българския народ, връхна точка на което се явява Априлското въстание (1876 г.).
Любен Стойчев Каравелов е виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ, писател, публицист и журналист. Роден е около 1834 г. в Копривщица. Отначало учи в родния си град в килийно, а след това и във взаимно училище при Хр. Пулеков, от 1846 г. учил при Найден Геров. През 1850 г. продължава образованието си в Пловдив, където постъпва в гръцко, а от 1852 г. - в българско училище. През следващата година баща му го извиква в Копривщица и скоро след това го изпраща в Одрин да работи като абаджийски чирак. Тъй като Каравелов не проявява никакъв интерес към този занаят, баща му решава да го направи търговец и през 1856 г. го изпраща в търговската кантора на свой приятел в Цариград. Но Каравелов не проявява заинтересованост и към тази професия. Неговото влечение е съсредоточено към миналото, фолклора и етнографията на българския народ. За тази цел предприема пътуване до Бургас, Шипка и Габрово и успява да запише много народни песни. Чрез посредничеството на Найден Геров прави опит да бъде приет в някое руско военно училище и през 1857 г. се отправя за Одеса. След като не успява да влезе в тамошния кадетски корпус (поради надхвърлянето на допустимата възрастова граница), Каравелов заминава за Москва, но тъй като няма завършено гимназиално образование, е приет в Университета само като доброволен слушател. В Москва престоява десет години, през които успява да се запознае с произведенията на руските революционни демократи. Във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя през 1867 г., Каравелов се отправя за Белград като кореспондент на в. "Голос" и други руски вестници. Тук установява незабавно контакт с много българи, които по това време живеели в сръбската столица, а така също и с прогресивни сръбски учени и общественици. Радушният прием, който му е оказан от българската емиграция и сръбската Омладина, го подтиква към идеята да започне издаването на български вестник. Сръбското правителство обаче не му позволява да осъществи това си намерение. Тогава той основава т. нар. Български комитет (май 1867 г.) със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази своя дейност през есента на същата година е принуден от сръбското правителство да напусне Белград. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад (Войводина), който по това време се намира в пределите на Австро-Унгария. Във връзка с последвалото убийство на княз Михаил Обренович (24 май 1868 г.) по искане на сръбското правителство Каравелов е арестуван от австрийските власти и е хвърлен отначало в Петроварадинската крепост, а след това в затвора в Будапеща. След седеммесечно следствие е освободен по недоказаност на обвинението. В началото на май 1869 г. се прехвърля в Букурещ. Опитите на ръководителите на Добродетелната дружина да го привлекат за редактор на техния орган в. "Отечество" не успяват. Каравелов установява контакт с българската революционна емиграция и за кратко време се изявява като един от нейните ръководни дейци. През есента на същата година става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. "Свобода". На първото Общо събрание на комитета (април - май 1872 г.) Каравелов е избран за негов председател. След смъртта на Васил Левски (февруари 1873 г.) той полага усилия да продължи неговото дело. На 25 февруари 1873 г. вместо в. "Свобода" Каравелов започва да редактира в. "Независимост". На свиканото през май същата година Общо събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) той отново е утвърден за негов председател. Гибелта на Васил Левски обаче разколебава до голяма степен неговата увереност в революционните сили и въпреки настойчивите увещания на Христо Ботев (който от юли 1872 г. работи като негов помощник) през 1874 г. спира издаването на в. "Независимост". От януари 1875 г. започва да издава сп. "Знание", което третира научни и литературни проблеми. Макар и да излиза вън от редиците на революционната организация, Каравелов не престава да се интересува от развоя на обществено-политическите борби. Взема участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война (1876 г.). След избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) оказва ценно съдействие на руското командване при действията на неговите войски в България. През лятото на 1878 г. се завръща в свободната си родина и се установява в Търново (днес Велико Търново), а няколко месеца по-късно се премества в Русе. Умира от туберкулоза на 21 януари 1879 г.
Освен с обществено-политическа и революционна дейност Каравелов се изявява и като талантлив писател и публицист. Той е автор на голям брой повести и стихотворения, които му отреждат мястото на класик в българската възрожденска литература. По-важни произведения: "Памятники народного быта болгар" (1861 г.), "Крива ли е съдбата" (1868 г., на сръбски език), "Хаджи Ничо" (1870 г.), "Българи от старо време" (1872 г.), "Хаджи Димитър Ясенов" (1872 г.) и др.