ТРАЙЧО КОСТОВ – ЖУЛИК ИЛИ ПОЛЕЗЕН ЗА БЪЛГАРИЯ ?

СЛЕДИСТОРИЯ

През 1877 г. – 1979 г. България като птицата Феникс възкръсва от пепелта за кой ли път. След дълги робства, ежби, васалитети и спорадични появявания на картата през няколко въстания, тя се завръща и вече над 130 г. е част от европейския пейзаж. Почти като нея в новата и най-новата ни история една партия си стои вече над 120 г. на родния политически пейзаж. Разцепяна, забранявана, преследвана, обругавана и променяща многократно името си, тя пак е тук и за пореден път се готви все някога да встъпи в управлението. Онова обаче, което най-много отличава нашата многовековна държава от нашата вековна червена партия, е правилото, че за да съществува едно нещо, то обикновено трябва да има някакъв фундамент – доказани личности и оставени придобивки за народа и държавата. Парадоксалното при червените е в това, че те оставиха след себе си инфраструктура и хубави спомени от младежките години на мнозина, но така и не можаха да изнамерят една личност, един водач, който да е направил нещо на ползу роду. Може би затова след 1989 г. започнаха неистови опити да се изнамери някои светъл лик назад във времето, който да облече в плът и кръв партийната дълготрайност и да даде добра основа занапред. Въпреки, че промяната от 1989 г. беше донесена от една групичка, сред която личат имената на Петър Младенов, Георги Атанасов, Станко Тодоров, Добри Джуров и Андрей Луканов, те не можаха да станат светли червени фигури. Никой не припозна герои в дворцовите превратаджии и дотогавашни безропотни изпълнители на политиката на Живков, а някои от тях се допостараха да си „разкрасят” образите още повече. Това конкретно се отнася за Младенов и неговата прословута танкова реплика, както и за Луканов, за когото каквото и да се каже ще е малко. Към посочената групичка някак съвсем естествено народът прибави и Александър Лилов, който с нищо не промени партията и направи едно дело, което България ще запомни задълго: на конгреса на БСП през декември 1991 г. си прави отвод и призовава партийното кормило да се повери на Жан Виденов... В края на 1989 г. и началото на 1990 г. дълговечният Живков естествено бе позор и враг № 1 /вече без партиен билет/ за лявата партия, която трескаво се зае да намери читав пример за подражание. Така, може би някои ще си спомнят, че на XIV конгрес на БКП през януари 1990 г. като специален гост на събитието беше поканен бившият министър-председател и зловещ вътрешен министър Антон Югов, който отново се сдоби с партиен билет. Замазване на очи или кратка памет беше това – кой знае? Скоро се оказа, че Югов с нищо не е по-добър от Живков, а биографията му крие много по-страховити тайни от Живковата. Така Югов отново потъна в червена нелегалност, а през 1991 г. почина. След това по книжарниците се появи една малка книжка, в която разни благодарни очевидци /сред които и акад. Благовест Сендов/ във веселяшко-бодряшки тон развенчаваха мита за култа на личността към Вълко Червенков. Ама какъв културтрегер бил, ама как помагал на хората, ама как дал на Сендов разрешение за оставане в София, направо мед да му прикапе на човек като чете за добрия чичко с каскета от Златица. Е, да, ама не! Оказа се, че чичкото с каскета знае много /и е допринесъл/ за репресиите по Сталиново време, за тоталното подгъване на българските колене пред СССР и за една адска машина в емблематичен столичен храм. Така култовият безбожник логично се пресели в червеното отвъдно без да заблести като малка или по-голяма червена звезда. Веднага след Червенков по позорното стълбище надолу пое и Васил Коларов, когото едно застъпничество за Никола Петков и едни териториални претенции към Гърция нямаше как да спасят. Съвсем малки спирки се оказаха партийните прилежни изпълнители, които партията в един или друг момент ошамари: Георги Чанков, Добри Терпешев, Венелин Коцев, Живко Живков, Борис Велчев, Чудомир Александров и други. Настана време разделно и за вожда и учителя др. Георги Димитров. От гроба Георги Марков го нарисува като зъл и тщестлавен човек, а се появиха и писма до България, написани на руски, в които щедрият чичко от Ковачевци дава стриктни указания да не се прилага милост срещу бившите буржоа-подсъдими от Народния съд. Изплуваха документи за Пиринска Македония, за Блед, за лагерите, за Никола Петков, за Септемврийското въстание и дори за това, че зад храбрите речи в Лайпциг прозира дългата ръка на цар Борис III. Така малко след като реално отиде на гробищата вождът попадна и в червените гробища. За кратко в пространството се завъртяха имената на Цвятко Радойнов, Антон Иванов, Владимир Заимов, Станке Димитров и на де що имаше партизани, борили се срещу собствената си държава на ползу СССР-а. Логично всички бързо поизбледняха, изключая творците Вапцаров /въпреки основателните коментари за македонисткия му уклон, тероризма и др./ и Смирненски. Последните обаче не минават за стожери на червената партия. Човекът пък, дал малко по-смислена заповед, да не се лее кръв в Юнското и Септемврийското въстания – оргсекретарят на ЦК на БКП Тодор Луканов, въобще не попадна в полезрението на червените стратези. Така партията стигна до корените си, откъдето нямаше повече накъде. Останаха един дядо, един Кирков и един Габровски. Е, да ама Габровски дълги години членува в сакъзовата партия и не е удобен /комунистът няма право да се колебае!/. Кирков пък е прилично неясен за червения електорат и произведения със заглавие като „Магазията на господин Фърдю Манафски” едва ли щяха да привлекат електорат и да легитимират политическата сила. Остана един Благоев. Същият, който през 1917 г. в народното събрание заявява, че е македонец; същият, който болшевизира тесните социалисти и най-сетне същият, който се прехласва по Октомврийската революция. То не бяха опити да се напудри Благоевия сурат от кой ли не, вкл. от бившия президент Първанов, то не бяха измислени думи от сорта на „Съсипаха ми партията!” /по адрес на Димитров и Коларов, които много я болшевизирали/, то не бе чудо. А истината е само една: за младите Благоев е толкова ясен колкото и произведенията на Кръстю Пишурка например /да ме прощава великият българин за сравнението!/ и на въпроса „Що е социализъм и има ли той почва у нас?” единственият смислен отговор е дал „класикът” Живков: „Социализмът е недоносче”. Така в личностен план за столетницата нещата изглеждат повече от плачевни. Ако Благоев е създал гнила партия с погрешни насоки, която е родила недоносче и той се явява коренът на тази партия, то значи за социализма няма никаква почва у нас. Необходимо е всичко гнило да бъде изскубано от корен и да бъде засадено нещо ново на негово място. Ето затова Благоев няма нито място сред заслужилите в историята ни, нито сурат за червена икона. А тоталът сочи, че откъм личности на ръководни постове партията може да се похвали за 120 г. с една кръгла, абсолютна и безапелационна нула.

Така се стига до парадокса: как една партия с гнил корен и без никакъв личен пример за подражание е пак и още тук. И отговорът е много простичък: крепи се на носталгиците, на критиците на псевдодемокрацията и на ниските комунисти /не партийци!/, техните семейства, близки, приятели или колеги. които през годините са вярвали и дали понякога много добър личен пример. А докога ще е така? Вероятно докато не си отидат всички, които помнят едни 45 г., докато не бъде преасфалтиран и последният социалистически път, не бъде подменена и последната соцтръба или жица и хората не започнат да съизмеряват доходите си с тези в други европейски страни. Но не за това е статията ми.

Както вече написах, червеният дефицит на личности е толкова голям, че просто избожда очите. Един Янко Сакъзов или Найчо Цанов биха били манна небесна за осиротелите червени идеолози, но уви...  Драмата вляво обаче е още по-голяма поради наличието на една особено интересна група лидери в партията. Тези, които завинаги си остават чужди сред свои, но и чужди сред чужди. Защото партията е права и когато греши, но не и лидерите, които изменят на управляващото звено в нея. В групата, за която говоря, на очи се набиват няколко по-главни образа: Иван Тодоров – Горуня /за когото вече писах/, генерал-майор Цвятко Анев, Цоло Кръстев и, разбира се, Трайчо Костов. Преди доста години в една от последните си вестникарски статии вече покойният д-р Дертлиев беше писал за мъчениците на България, които били платили скъпо за това, че отстоявали интересите на страната срещу заливащата всичко съветизация. В статията бяха сложени снимките на 4 души и се разказваше историята и премеждията на всеки от тях: Коста Лулчев, Атанас Москов, Никола Петков и... Трайчо Костов. Естествено „приносът“ на последния беше най-малък и се свеждаше до някакво очовечаване на строя и несполучлив опит за противодействие на съветските домогвания до български държавни /стопански/ тайни. Още помня тази статия, дори и само заради неочакваната посока, от която дойде опитът за умиване на лицето на Трайчо Костов. Дали докторът не е прочел правилно някои документи от родната история? Или пък е видял у Костов някакъв патриот и съратник, смачкан като него от червено-съветската машина, та е решил да го покрие под мантията на опозицията и псевдосоциалдемокрацията? Нека погледнем фактите...

ПРЕДИСТОРИЯ

На 27. 04. 1942 г. в 3 ч. сутринта полицията арестува 44-годишният секретар на ЦК на БРП и член на Политбюро на същата Трайчо Костов Джунев. За полицията Костов е стар познайник – от 1919 г. е член на комунистическия младежки съюз, от 1920 г. е член на БКП /т. с./, а след разкриването на нелагалната печатница „Обнова” /на 28 – 29. 10. 1924 г./, в която се издава „Работнически вестник”, същият е арестуван, разпитван и изтезаван от Обществена безопасност. В пристъп на отчаяние Костов скача от прозореца на следствената стая и падайки върху покрива на кафене получава тежка контузия на десния крак, но оцелява. За издателската си дейност е осъден на 8 г. строг тъмничен затвор. Амнистиран през юли 1929 г. той излиза на свобода и в началото на 1930 г. заминава за СССР /Крим/. Следват няколко пътувания по линията СССР – България, като през 1937 г. той се завръща окончателно в родината. Междувременно автобиографията му е понабъбнала доста: член на ЦК на БКП от 1931 г., служител в апарата на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал и неговия Балкански секретариат, преподавател в Комунистическия университет за националните малцинства от Запада и изпълнител на решенията на Задграничното бюро на партията със свободен достъп до шифрованите документи, пристигащи в СССР от България. От СССР надеждният комунист се връща с богат революционен опит и с няколко нелегални псеводнима: Спиридонов, Чиче, Донко, Пенков,  Чернооков и др. и се залавя да потяга редиците на легалната Работническа партия и нелегалната БКП. Едновременно с това следи за издаването и редактира изданията „Работнически вестник”, „Работническо дело”, „Пропагандист” и „Напред”. През 1939 г., вече станал член на Политбюро на ЦК на БРП, Костов е интерниран първо в Девин, а после и в Рибарица. На 22. 6. 1941 г., веднага след нападението на Германия над СССР, Костов е от онзи отбор юнаци /ЦК на БРП/, който изпраща обръщение до българския народ да не сътрудничи на правителството си и немските войски. В състава на Централния комитет личат светлите имена още на Антон Югов, Антон Иванов и легендарната Цола Драгойчева. На 24. 6. 1941 г. Политбюро дава зелена светлина за започване на въоръжена борба срещу хитлеристите и собствената „монархофашистка” власт. Времето на снишаване на партийците в месеците на крепка любов между Хитлер и Сталин е приключило и идва време да се оправдаят хвърлените средства за издръжка, дадени от Москва. Но през 1942 г. нещата ще се развият малко по-различно за дейния секретар на ЦК. Едно предателство в самата партия довежда до голям провал, в който са заловени редица членове и сътрудници на Централния комитет, сред които Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов, Никола Вапцаров и Георги Минчев. Безспорно в компанията на тези имена свързващото звено между Задграничното бюро, военните групи, ЦК, Политбюро, нелегалните вестници и младежите на партията, наречено Трайчо Костов, е перла в сбирката на властта. Подложен на инквизиции Костов не издава нищо и чака полагащата му се смъртна присъда. Но тя не идва... Причина за това са действията на царския съветник Станислав Балан /съученик на комуниста – б. м./, който е помолен за съдействие от сестрата на Костов Елена. Източниците се разминават в много пунктове: от начина на застъпничество на Балан, през реакцията на царя, до участието и на други лица в схемата. Така веднъж Балан твърди, че сам е инициирал разговора /по-вероятно – б. м./, а друг път, че царят първи е заговорил за това /думите, които Балан твърди, че е казал на царя тогава са: „Той може да бъде полезен един ден, кой знае?“/. Същият си противоречи и относно реакцията на цар Борис III: веднъж твърди, че монархът не се зарадвал много, а друг път – че слушал внимателно и дори се усмихнал по едно време. Налице е и разминаване кой е предал царската воля на съда: според съдията полк. Игнат Младенов това става лично от военния министър ген. Никола Михов /стенограма от процеса през 1949 г./, а според статия на Люба Манолова, която цитира лекаря на началника на военно-съдебната служба през 1942 г. ген. Никифор Никифоров, последният е спомогнал също за това. Каквато и да е истината обаче, кристално ясно е, че Трайчо Костов е знаел на кого дължи постановената срещу него доживотна присъда и след 1944 г. Станислав Балан също получава доживотна присъда от Народния съд /въпреки че отначало не е бил в списъците за съдене, после е добавен по инициатива ще видим на кого, а след време помилван по волята на Червенков – б. м./. Интересен факт е, че името на царския съветник не се съдържа в протоколите по Костовото дело от 1949 г., макар че може все пак Костов да е говорил за него. Но да се върнем в 1942 г. След като е щастливо осъден на доживотен затвор, Костов продължава да се радва на голяма популярност в партията и сред затворниците и никой не си позволява да го заподозре в съглашателство с режима или персонално с Никола Гешев. Единствената сянка, която се появява в биографията му, е едно негово писмо от Плевенския затвор, писано през есента на 1943 г. до Цола Драгойчева, в което той изказва мнение за намаляване интензитета на въоръжената борба до идването на по-добри дни. Причината за заетата позиция е фактът, че по-това време затворите и лагерите са пълни с комунисти и затворникът се опасява от обезкървяване на партията. Въпреки че предложението е отхвърлено, а писмото бързо забравено, около него отново ще се зашуми през 1949 г... На 7. 9. 1944 г., след като кабинетът на Муравиев обявява политическа амнистия, екзалтирани хора щурмуват Плевенския затвор, където е и Костов и освобождават затворниците. Армията скоро въдворява ред, но лидерът успява да се измъкне и поема към София. Започва нов тласък в партийната, а вече и в държавната кариера на Костов – Спиридонов: на 12. 9. 1944 г. той отново влиза в Политбюро на ЦК на БРП /к/, като са му възложени следните длъжности: „обединяващ работата на ЦК” и „завеждащ Агитационно-пропагандния отдел”. През октомври 1944 г. по препоръка на Георги Димитров е избран за първи секретар на ЦК на БРП /к/ и на Политбюро /предложеният от някои членове на партията Васил Коларов не е в България – б. м./. В следващите месеци, а и години, започва една честа размяна на кореспонденция между Димитров и Костов по всякакви въпроси, свързани с партийното и дръжавното развитие, в които първият секретар се представя в абсолютно раболепна, изпълнителска и обслужваща светлина. Тази му роля и позиция особено силно блесва при разправата с инакомислещите и по-точно в случаите, касаещи Народния съд или преследването срещу Никола Петков. На 19. 12. 1944 г. секретарят пише радиограма до вожда: „19. ХІІ. Утре почва Народният съд. Тодор /регентът Тодор Павлов – б. м./ предлага министрите от Филовия и Божиловия кабинет да бъдат осъдени на смърт, Багрянов и компания – до живот, а от Муравиевия кабинет някои да бъдат евентуално даже оправдани. Ние още не сме решили окончателно, но сме склонни да бъдем по-строги. Багрянов, Драганов, Станишев, Сталийски и ген. Руси Русев – на смърт, останалите от тоя кабинет – на 15 години. Не ни се иска да освобождаваме когото и да било от Муравиевия кабинет, освен ако решим, че Гичев напр. би ни бил нужен за борба срещу Гемето. Разбира се, наказанията за тях ще бъдат минимални. Ти как мислиш? Спиридонов.“ На следващия ден следва нова поясняваща радиограма от София: „Все повече укрепва мисълта, че ще трябва чрез Гичев да държим Гемето винаги в шах. От това той най-много се страхува. Място за двама вождове в Земеделския съюз няма. Споразумението помежду им едва ли е възможно, защото Гемето мъчно ще се съгласи да свири втора цигулка. Ако това е така, тогава трябва да оправдаем Гичева или най-много условно да го осъдим, за да го пуснем, когато стане нужда. А заедно с Гичев трябва да оправдаем и други от Муравиевия кабинет. Съобщи срочно твоето мнение, защото трябва да дадем вече линия на съда, който днес започва работа.“ Отговорът на вожда и учителя е абсолютно категоричен: „За Спиридонов. Според мен никой не следва да бъде оправдан! Всички те носят отговорност и следва да получат наказание. Разбира се, размерът на наказанието трябва да се определи в съответствие със степента на отговорност. Примерно за министрите от първите два кабинета и за тези от третия кабинет, които непосредствено отговарят за палаческите действия против народа, за ограбването на страната – най-висок размер на наказание. За останалите от третия и четвъртия кабинет – доживотен затвор и от 15 г. до 1 г. Много е важно, щото всичко това да бъде по съответния начин съгласувано с най-важните партньори и също така достатъчно обосновано в съдебната присъда. Дед.” Толкова му стига на Спиридонов, за да започне да показва колко сила и умение има у него да папагали. На 20. 1. 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП /к/ провежда заседание за обмяна на мисли с прокурорите по делата на Първи и Втори върховен състав на Народния съд. Прокурорите са съсипани от критики, а Костов заявява: „С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем да се съгласим. Предлагам: за регентите – смърт и за тримата. Дегенератството на Кирил не е смекчаващо вината обстоятелство. За съветниците: Севов и другите четирима, да се осъдят на най-тежкото наказание. Става въпрос за останалите 5 души /Любомир Лулчев, Станислав Балан, Петър Морфов, Павел Груев и Светослав Поменов — б. м./, те могат да не бъдат наказани на смърт, но трябва да бъдат тежко наказани. За първия кабинет Филов: въпросът е ясен – смърт... За втория кабинет Филов - също. За кабинета Божилов: Решаващо е Постановление № 30, с което войската се натоварва с изтреблението на партизаните. Също смърт за всички, които са го подписали. Кабинета Багрянов: По никакъв начин оценката на Гаврилов не е правилна. Багряновата политика не е политика на два стола, той не е служил едновременно на царя и на народа. Той е служил на царя и е заблуждавал народа. За Багрянов /премиер – б. м./, Сталийски /министър на правосъдието – б. м./, ген. Русев министър на войната – б. м/, Станишев /министър на вътрешните работи – б. м./, Драганов /министър на външните работи – б. м./ - смърт. За Колчев /министър на железниците, пощите и телеграфа – б. м./ и Арнаудов /министър на народната просвета – б. м./ - доживот, за останалите: Руси Русев /министър на земеделието и държавните имоти – б. м./, Димитър Савов /министър на финансите – б. м./ и Христо Василев /министър на търговията, промишлеността и труда – б. м./ - по-малко. Кабинет Муравиев: Никой от него не може да бъде оправдан. Въпросът е, как да се осъдят. Константин Муравиев и Вергил Димов най-тежко, но не на смърт. Вергил Димов заради вътрешната му политика, като адвокат на нашите процеси се държеше като враг. Втората група – министрите без портфейл Мушанов, Буров и Гичев на 1 година. Третата група – Павлов, Попов, Стефан Даскалов, Гиргинов – условно.” Както се вижда цедката на Спиридонов е много по-ситна от тази на прокурорите. През нея на това заседание няма да се промушат нито царският „съветник” без пост и заплата Любомир Лулчев, нито спасителят Балан, нито бившият министър Димитър Кушев, за когото оправдателни думи казва дори Югов, нито министрите ген.-лейтенант Теодоси Даскалов, д-р Иван Вазов, д-р Иван Бешков, Иван Багрянов, проф. Ал. Станишев, д-р Ал. Сталийски, Първан Драганов и Христо Петров, нито целият кабинет на Муравиев. Заседанието завършва със смазващо обобщение на секретаря на ЦК: „Никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан. Да се представи списък за присъдите на депутатите, който да бъде съгласуван с нас. Обвинителните речи по първия процес да започнат сряда-четвъртък, а по втория — от петък-събота (към 25 януари).“ С дейната и неуморна работа на някогашния затворник цифрата на осъдените на смърт от Народния съд и тази на наказаните въобще бележат завиден ръст. Разправите с враговете в София и провинцията въобще не го тревожат. Кариерата му е във възход, а и няма как да е иначе: кой в Москва или в България би отрекъл, че Костов се старае, та дори престрава. Истински революционер! Сред червените лидери в страната нашият герой е всепризнат № 1, като никой измежду Антон Югов, Цола Драгойчева, Добри Терпешев, Георги Дамянов, Георги Чанков и другите по-видни „домашни” комунисти не оспорва първенството му. Дори и бързо пристигналият в страната още през септември 1944 г. съветски гражданин Вълко Червенков се е кротнал в създалата се ситуация. В този момент той все още е по-ниска топка в обществения живот на страната и в партията. След идването на Васил Коларов в България на 9. 9. 1945 г. не настъпва разместване на пластовете. Някогашният ръководител на Селския интернационал и 20 г. по-младият му партиен другар си поделят партийната и държавната власт, както и Димитровото и Сталиновото благоразположение. Причините са немалко: Коларов наближава 70-те, опозицията е доста силна, България все още няма сключен мирен договор, Димитров е в чужбина до 4. 11. 1945 г., а и Сталин няма поводи за съмнение в Костов и обратно – вероятно има някои такива що се касае до Коларов /ако се вярва на едно Сталиново изказване от 29. 7. 1949 г., в което той заявява, че Коларов е бил под съмнение за деснячество и опортюнизъм. Вероятно такива съмнения са плод на подозрителността и враждебността на Сталин към българското теснячество – б. м./. От откриването на 26-то ОНС на  15. 12. 1945 г., а после и на VI-то ВНС на 7. 11. 1946 г. Васил Коларов е техен председател, като след обявяването на републиката на 15. 9. 1946 г. до 9. 12. 1947 г. същият е и фактически държавен глава. На 11. 12. 1947 г. става подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи. Ръководител е на българската делегация на Парижката мирна конференция през 1946 г., член е на ЦК на БРП /к/ и на Политбюро на партията. Костов пък расте в изпълнителната власт – от 31. 3. 1946 г. е подпредседател на Министерския съвет и министър на електрификацията, водите и природните богатства, продължава да е подпредседател на МС и в следващите години до 1949 г., като от 11. 12. 1947 г. е и председател на Комитета за стопански и финансови въпроси при МС. Едновременно с това е и депутат в гореописаните народни събрания. Не така чудесно обаче се развиват нещата след разгрома на опозицията, влошаването на здравословното състояние на Георги Димитров и особено след разрива между Тито и Сталин през юни 1948 г. От една страна стара идея на съветския вожд е, че врагът се е скрил в партията и притежава партиен билет, а от друга след изплъзването на Югославия от властта на Москва под лупа е поставен целият соцлагер. Редиците трябва да са стройни и единни и най-малката проява на неизпълнение или отклонение трябва да бъде строго наказвана. В това затягане на контрола особено място заема България, като причините за това са няколко: общата й граница със СФРЮ, провежданите преговори между двете държави за образуване на Балканска /южнославянска/ федерация и предполагаемата близост между лидери от двете комунистически партии, настъпила в резултат на тези срещи и преговори. България е важно звено в съветското домино и тя не може да бъде оставена да повтори югославските стъпки. Така е време да приключим с предисторията и да се насочим към същинските редове.

СЛУЧКАТА И НЕЙНОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Преди да се потопим в разказ за станалото, правя уговорката, че нямам за цел да разказвам за последната година от живота на Трайчо Костов, или пък за действията на неговите съпартийци или на московските фактори по повод случилото се – това са направили вече акад. Мито Исусов /„Последната година на Трайчо Костов“/, проф. Любомир Огнянов /„Политическата система в България 1949 г. – 1956 г./, проф. Ангел Веков /„Записки от секретните архиви“/ и др. Нямам и за цел да описвам скалъпения съдебен процес, състоял се в периода 7 – 14. 12. 1949 г. – за него си има специално издадена книга „Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група“ /1949 г./, с подзаглавие „Предателската шпионска и саботьорска група на Трайчо Костов пред съда и народа“. Житейският и главно политическият път на Костов дотук написах само и единствено, за да може да ни послужат за отправни точки при анализа на действията му и за да се опитам да извлека от тях някакъв негов стил на поведение, мислене, убеждения или изповядвана идеология. Същината на темата, на която е посветена статията, както писах вече по горе е: „Герой ли е Трайчо Костов или най-обикновена жертва на хора и събития?” Нека опитаме да стигнем до отговора. На 23. 8. 1948 г. Секретариатът на ЦК на БРП /к/ в присъствието на Трайчо Костов, Георги Чанков, Антон Югов и Георги Дамянов по доклад на Югов одобрява законопроект за държавната тайна и решава същият да се размножи и раздаде на членовете на Политбюро и на 27. 8. да се внесе за одобрение в кабинета. Законопроектът е приет от VI ВНС и вече под формата на Закон за опазване на държавната тайна е обнародван в Държавен вестник, бр. 227 от 28. 9. 1948 г. При обнародването си законът е непълен, тъй като предстои приемане и обнародване на списък на въпросите, които представляват държавна тайна по смисъла на закона. Списъкът е обнародван в Държавен вестник, бр. 261 от 6. 11. 1948 г. От края на 1944 г. до есента на 1948 г. братските отношения между СССР и България са се развили дотам, че за Москва няма никакви тайни в нито една сфера от държавния и обществено-политическия ни живот. Нещо повече: в почти всички случаи червената част от властимащите направо се допитва какво е мнението на Кремъл по даден ход, а съветски другари са наситили ежедневието ни. Всеки такъв отговорен другар може по всяко време да получи достоверна информация по който и да е въпрос от който и да е държавен служител. Историята мълчи кои точно пребиваващи у нас съветски хора са искали информация за българското стопанство, но такава им е била отказана в периода около 20 – 25. 11. 1948 г. Отказът става след като запитаните за това лица – Шабански от Плановата комисия и Димитър Кочемидов – помощник-министър на външната търговия на свой ред отправят запитване по този въпрос до Трайчо Костов и той ги съветва да се въздържат от даване на сведения, докато не се уреди начина на предоставянето им занапред. Според Костов указанията за въздържане идват по повод въпроси „отдолу“, а не са предварително дадени от него. Иначе лидерът, потърсен от Шабански и Кочемидов, е резонен: другарят Спиридонов е подпредседател на кабинета и председател на Комитета за стопански и финансови въпроси при същия, а и точно по това време Георги Димитров е на дълго лечение в съветската страна. Скоро незачетените съветски друари се оплакват от затъмнението на своя посланик – Михаил Бодров, който иска разяснения от Костов. Последният му казва, без да се е посъветвал с членовете на Политбюро или Димитров, че при наличието на новия закон по-целесъобразно би било занапред всяка стопанска информация да се получава само и единствено от него и след отправено пак до него искане. Бодров решава, че събитията получават неприятен развой и веднага /на 28. 11. 1948 г./ уведомява с телеграма Сталин и Молотов, без да търси контакт със самия Костов, с Димитров или друг червен политик или министър. От своя страна Сталин не прибързва с реакцията си и изчаква идването в Москва на българска делегация в състав: Димитров, Костов и Червенков, която пристига да получи съвети относно провеждането на V-я конгрес на партията и по-нататъчното развитие на „народната демокрация“. Така на 5. 12. 1948 г. делегацията ни каца в съветската столица, а на следващата вечер /! – б. м./ се разиграва сцена, за която все още има неясноти относно репликите на участниците. Ясно е, че на срещата Сталин съобщава за телеграмата на Бодров и отправя нападки към Трайчо Костов. Според Димитров нещата се развиват така: „Много остро Сталин критикува Трайчо за отказа съветските представители (да се осведомяват – бел. акад. М. Исусов) непосредствено от съответните ведомства по икономиката на България. Той окачествява това като тъждествено със случая на Тито. „С това именно и започна нашият конфликт с Тито.“ На комунистите е нужна дружба и сътрудничество „без измама, без възгордяване.“ Дълго говори по тоя случай. Много сериозно подозрение в хитруване и измама у Сталин по отношение на Трайчо и в тая връзка и някакво съмнение към Югова (?)... Това беше крайно тежка за нашата партия история. Стояхме до сутринта. Сталин беше много бодър и весел. Угощаваше своите гости.“ По по-различен начин е описана историята от третия член на делегацията Вълко Червенков: „Не искате да издавате своите тайни? Искате да бъдете независими? Не искате ние да знаем по какви цени продавате? Не искате – тогава ни кажете. Обърнете се към нас като държава към държава. Не, вие това не правите. Трябва непременно да унизите нашите хора? Каква злоба. С това започна Тито. Точно така.“ Според Червенков Костов отговаря: „Аз не съм против осведомяването на съветските другари, аз казах на Бодров, по телефона, че от някои държави ние нямаме тайни. Там имаше и други хора, разговорът ставаше по телефона и затова не исках да назова Съветският съюз.“ Сталин продължил: „Точно така, както Тито? Те също говореха, че трябва да бъде организирано осведомяването на съветските хора само чрез Кардел. Точно така с Тито беше, точно таква формулировка. Не искате да знаем вашите тайни, вървете по дяволите, и без вас ще минем. Какво, вие ни смятате за простаци, за наивни, а вие сте европейци, вие имате връзка с Европа. Идете по дяволите. Не искате, не трябва. Искате да бъдете независими, да покажете независимост? Ние и без вас всичко знаем. Но аз ви питам: миноносецът не е ли тайна, не са ли тайна нашите подводници, нашите катюши, това що е – не е ли тайна? Ние ви доверяваме, а вие тайни пазите от нас. Аз ви питам (към Тр. Костов), могат ли комунисти да се лъжат едни други? На същото това място аз питах Тито, Кардел, Джилас и Ранкович /югославски ръководни дейци по това време – б. м./ могат ли комунистите един друг да се лъжат? Те мълчат. Не отговарят. Смеят се. Аз ги запитах: защо се смеете? Какво смешно има тук? Те така и не отговориха. Точно така се повтаря (обръща се към Костов). Вие що за комунист сте? Аз четох вашия доклад за съвещанието на Информбюро. Ние го одобрихме тогава. А сега това какво е? Защо вие с нас не поговорихте? (Към Димитров) Другарю Димитров, Вие сте крупен човек, голям човек в международното движение. Но вие се занимавате с големите въпроси, правите доклади, интервюта, занимавате се с идеологически въпроси, общо правилно ръководите, но с пректическите въпроси не се занимавате. Не всичко знаете, което се върши у вас. Съществува двойнственост във Вашето ръководство. По-младите другари не Ви питат, сами решават практическите въпроси.“ Димитров отговорил: „Не е така, др. Сталин. Тук е др. Костов. Очевидно има недоразумение. Ще уредим въпроса.“ Червенков твърди, че се намесил, за да каже, че всичко това е абсолютно неочаквано и че България няма тайни от СССР. Костов пък заявил, че се смята за „честен човек“, че има „честно отношение към Съветския съюз“ и че е имал добро намерение за „по-добра организираност в предаването на сведения.“ При тези думи Сталин избухнал в бяс: „Жулик! (в превод на български - мошеник – б. м.) Аз имах за Вас по-добро мнение. Трябва да се види откъде сте и кой сте Вие? Я ме погледнете! Искате да се биете? Ще се преборим. Само знайте, че ние на половин път никога не се спираме. Ще доведем борбата докрай. (Към Червенков) Кажете, може ли да го обуздаете? За гушата да го хванете? Що за човек е той?“ Любопитен, макар и зловещ „детайл“ от срещата, Червенков дава на заседание на Политбюро на ЦК на БКП, проведено на 17. 2. 1949 г. в отсъствието на Костов: „Др. Сталин му свали очилата и го запита: „Защо скри цените от нас?“

Тук е време да спрем действието, за да направим последни уточнения за пъзела, след което да застанем зад очилата на злополучния вицепремиер:

1. Сталин прави паралел между събитията в България и тези в Югославия, случили се малко по-рано. През юни 1948 г. разривът между Тито и Сталин става необратим и Югославия тръгва по свой собствен социалистически път, извън опеката на Москва. Разривът започва месеци преди това, като в основата му има и недоверие и ограничаване на ролята на съветските военни и цивилни специалисти в Югославия. Все пак това си остава само повод, а истинските причини за раздора са оспорване ръководната роля на СССР при определяне на събитията в другите страни от соцлагера, оспорване на значението на Червената армия като единствен фактор в борбата срещу нацистите и несъгласия по въпроса за Балканската федерация; 2. Опитът на Сталин да жегне Димитров /който подкрепя своя вицепремиер/ по темата кой е по-по-най в партията и да направи положението на Костов много тежко е налице; 3. Недоверието на Сталин към т. нар. домашни или вътрешни комунисти е също налице. След случая с Тито и Югославия съветският лидер явно решава да заложи изцяло на изпитаните и поне познати нему външни комунисти, които са и съветски граждани. В този ред на мисли разказаните съмнения към Антон Югов са съвсем резонни. 4. От Сталиновите думи не става съвсем ясно, но на места прозира, че ръководната роля на Москва не подлежи на съмнение и никакви европейщини не може да се пробутват. Пътят към социализма/комунизма минава през съветската столица и опит и не може да има никакъв друг път нататък, освен вече начертаният от болшевиките. Всеки опит да се начертае някакъв собствен /национален/ път към светлото бъдеще ще бъде бичуван и сурово наказван. Така на 3. 9. 1948 г. полският „малък Сталин“ Владислав Гомулка /отстояващ идеята за полския път към социализма/, е обвинен в дяснонационалистически уклон и е снет от поста генсек на Полската работническа партия, а после лежи и 3 г. в затвора. Трайчо Костов също развива свои тези за „особеностите на прехода от капитализъм към социализъм в България“, с което допълнително фокусира върху себе си погледа на генералисимуса. 5. Защо Костов за разлика от Гомулка, Ана Паукер или Паул Меркер не оцелява, за да се завърне като някои от тях под прожекторите на бял кон? Отговорът се крие в това, че Гомулка е най-висшият функционер в своята партия, а такива не се ликвидират лесно, а и в Полша, Румъния и ГДР вероятно лидерите са с кадифени ръкавици, които не желаят да цапат с кръв. 6. С какво обаче Костов се отличава от Ласло Райк или Рудолф Слански, които имат същия край като него? Оказва се, че Костов е първо действие на сценката за врага с партийния билет. Вярно, в Унгария са светкавично бързи: външният министър Райк е арестуван на 30. 5. 1949 г. /доста след началото на сагата „Костов“/, осъден е на 22. 9. същата година и на 15. 10. 1949 г. е екзекутиран /по това време процесът срещу Костов не е започнал дори/, но все пак разправата в България е прощъпулник в соцлагера и проправя път, който ще следват и други. Причината обаче и тримата в тази точка да имат трагичен край, се корени в наливането на масло в огъня от местните лидери, които в 2 от случаите са върховни властелини и се чувстват застрашени от своите партийни другари. Така Клемент Готвалд и Матияш Ракоши засилват греховете на Слански и Райк, принасяйки ги в жертва на собственото си благоденствие. Средства не се подбират и в двата случая: евреинът Ракоши ще се разправи с евреина и „титовист“ Райк, а същата участ на „титовист“ ще постигне и евреина Слански. В България обвинението в „титовизъм“ прави дебют, макар и публично то да е изречено по-късно. Близоста до Югославия обаче го прави и по-силно. За разлика от Унгария и ЧССР в България местните лидери, които се чувстват застрашени, са или под или на едно ниво с Трайчо Костов. И Васил Коларов и Вълко Червенков искат да изпреварят възможната скорошна смърт на Димитров и да ударят кандидата за негов наследник. Жаждата им за власт е така силна, че те сипят огън и жупел по падащия противник, като целят не само очернянето му пред Димитров, който явно се колебае и иска да потуши скандала, но и физическото му унищожение. И така след като вече уточнихме всички детайли е време да застанем

ЗАД ОЧИЛАТА НА КОСТОВ

Очевидно /както се видя по-горе/ бившият плевенски политзатворник е един от най-преданите, изпълнителни и неразмекващи се комунисти след 9. 9. 1944 г. Малцина са тези, които могат да се надяват на пощада от него и които биха му се изпречили насреща. Подпредседателят на МС и първи секретар на ЦК на БКП и на Политбюро никога не е критикувал методите на съветската или българската компартии и винаги е бил безкрайно предпазлив в действията си, с оглед на това да не допусне критика и отслабване на позициите си /примерно в случая със съденето от Народен съд на Станислав Балан, срещу когото прокурорите нямат обвинение/. Тогава какво се случва с безупречния комунист и безупречната му визитка? Безспорно причината за провала не е скалъпена история или приписана чужда грешка, а недалновидно действие на самия Трайчо Костов – инструктиране на служители за непредоставяне на стопански данни – цени на стоки за износ /на едно място Костов споменава, че става дума за тютюн, но през цялото време се говори за повече от 1 стока. От различни слухове съм чувал, че сред тези стоки е и розовото масло например – б. м./. Наистина, сферата на външната търговия е важна и за постигане на най-изгодни за страната условия /цени/ е необходимо опазване на продажните цени в тайна от трети страни. Но може ли Костов да не си е давал сметка, че третата страна е именно тази, в чиято зона на влияние се намира България и от чиято стопанска мощ зависи развитието ни? Да не си е давал сметка, че тази страна е отговорна за съдбите на всички в България – независимо дали са опозиционери или комунисти? Или пък да не си е давал сметка за факта, че просъвестките елементи в партията му са огромно болшинство, а самата тя е оглавявана от трима съветски граждани? Не може да не е... Тогава възможно ли е Костов да е решил да обърне плочата и да стане „националист“ като Тито? Всички размишления в тази посока сочат, че отговорът не би могъл да е по-различен от „не“. Костов е твърде послушен, предвидим и едва ли има нещо, от което да е недоволен в партията при тази си бляскава кариера. Ако все пак е решил да се домогне до еднолично лидерство, най-доброто му оръжие е търпението, което определено ще възнагради по-младия и по-здрав партиец. Едва ли е било нужно да избързва и да прави толкова немощна постъпка като тази със стопанската информация. Така само би раздразнил Москва, а и колегите си. Подобната постъпка на Тито по отношение на съветските военни и цивилни специалисти е последвана и от други напълно логични действия: преследване на просъветски дейци и подкрепа от армия и милиция. Обратно на Тито, който е военен деец, Костов винаги е бил настрана от военните дела на партията си и няма влияние в тези кръгове. Докато трае разправата с първия секретар на ЦК и Политбюро, а и след това, не се извършват никакви преследвания в апарата на армията или милицията по подозрение в трайчокостовизъм. Под такива удари попадат единствено лица от държавния апарат, но без особено влияние и авторитет, което прави невъзможно използването им при рязка промяна в държавния курс. Остава възможността, ако Костов наистина е целял промяна, тя да бъде скрепена с помощ отвън – примерно от Белград. Но и до днес няма сведения за нещо подобно, а и такава глупава проява спрямо СССР само би могла да осуети намеренията. Нещо повече: за сериозността на намеренията на българския лидер може да се съди по действията на Сталин и неговото обкръжение. Последните вместо да вземат светкавични мерки, търпеливо изчакват идването на нашата делегация през декември, за да повдигнат въпроса, както и не попречват Костов да продължи да заема важните си постове в правителството, ЦК на партията и Политбюро още известно време. Разправата се води постепенно и създава явно впечатление за игра на котка с мишка и за безпомощност на развенчавания лидер. А може би се касае за глупава грешка? Всеки греши все някога, та дори и най-добрите. Възможно е понатрупал самочувствие в отсъствие на Димитров, подпредседателят на МС да е решил, че взема правилно еднолично решение като формално спазва Закона за опазване на държавната тайна. Видно от обясненията на Костов пред Сталин и от последващата липса на негови резки действия, същият не е имал никакво намерение да загърби, а просто да централизира предоставяната на СССР стопанска информация. Проблемът е, че грешката е извършена от човек, който буди съмнение поради начертания от него национален път към социализма, както и поради факта, че разривът между съседната на България Югославия и Сталин е още съвсем пресен. Така Костов се е предоверил на силата и влиянието си, а болшевишкият лидер просто му е показал, че със Съветите дори опит за опипване на почвата не бива. Има и една средна версия: касае се за съвсем съзнатели действия на Костов, целящи обаче превръщането му в незаобиколим за Москва фактор и концентриране на много власт в ръцете му. За какво му е нужна толкова власт ли? За същото, заради което е нужна на Димитров, Коларов, Червенков, Живков, Сталин, Готвалд и кой ли не още на този свят. Само, че тази версия ни отвежда далеч от патриотизма и героизма. От написаното излиза, че за да бъде Костов герой и борец за българска независимост, трябва да се е реализирало точно едно определено от трите възможни обяснения за неговата постъпка, за което обаче няма никакви доказателства. Същото не може да бъде потвърдено нито от документи, нито от признания, нито от действията на Костов или на другите покрай него. Просто като се изключи тази постъпка, бившият плевенски политзатворник остава пасивен, последователен и предвидим. Интересен факт е и че прегрешението му, отначало станало повод за съсипването му от критики, респ. за отстраняването му от Политбюро и от ЦК на БКП, впоследствие е почти изоставено, като акцентът се премества върху титовизъм, служба на английското разузнаване, вредителство и още такива небивалици. Явно заговорниците и в Москва, и в София са били наясно, че недаване на сведения не представлява деяние, с което се вадят очи, а с което се изписват вежди. Затова и са играли на сигурно. Ей така, за да дадат добър урок на всеки, който дори само си помисли да скриви от пътя. В допълнение може да се каже и че действителната грешка на Костов е така замазана, че служителят Шабански и помощник-министърът на външната търговия Кочемидов изобщо не са извикани да свидетелстват на съдебния процес срещу бившия подпредседател на МС и „неговата група“. И всичко това се случва, въпреки че Кочемидов е предвиден като свидетел в обвинителния акт, и по това време е следствен, и се намира „на разположение“ – в Софийския централен затвор. За Шабански пък не намерих данни да е бил някога подвеждан под каквато и да е отговорност.

И така жулик ли е Трайчо Костов или герой? Аз залагам на първото. На същото залагат и жертвите на следдеветосептемврийските разправи, че и „антикултовските“ комунисти през 1956 г., когато обесеният партиец хем е реабилитиран, хем не е. Така косвено отговарям на д-р Дертлиев, който не е сред нас, но чиято статия ми послужи за повод за тези редове. Трайчо Костов обаче има още една по-голяма и тъжна житейска драма: освен жулик той завинаги ще си остане чужд и сред свои и сред чужди – един сатрап, станал нарочна жертва на своите, но не допринесъл с нищо за родината си. И не е ли това, защото комунистите нямат родина, а само интерес и то чужд? А не е ли пък това последното причината за 120 г. да не може червената партия да намери един човек-знаме? Кой знае? Факт е, че тя пак е тук и е права, дори когато греши...

 

Комар

Статията е публикувана преди 4 години, 11 месеца на 05 август 2012 г, и е видяна 8924 пъти

Мнения за ТРАЙЧО КОСТОВ – ЖУЛИК ИЛИ ПОЛЕЗЕН ЗА БЪЛГАРИЯ ? Споделете
вашето мнение!

Преди 4 години, 6 месеца Комар отговори на Luciq

За съжаление не всичко е четене и неписане на глупости, Комаре.

Лусия, каква радост!!! Каква радост е да видя, че след повече от месец от последния ми пост си измъдрила нови сентенции и нравоучения! По Коледа наистина стават чудеса! Какво ли да ти отговоря: 1. Пиша статия, с факти и те са такива, "антикомунистически" ако щеш. Ако не ти допада обори ме с факти, но няма как да ти се получи... 2. Единият ми дядо беше комунист, много свестен човек, много го обичах и лошо от него не съм видял, а и привилегии никога не е ползвал. Малко преди да си отиде /1989 г./ беше казал, че докато няма няколко обесени публично няма да се оправи държавата. Сама съди какво си е мислел за червеното управление. 3. Статията ми може да не е перфектна, но оборването й с нечетене и кухи фрази не се получава. Няма да се получи и с четене на Нора Ананиева и Луканов, защото това не е "чуждо мнение". Надявах се и да провокирам червена България да попрочете нещо /нещо друго/, но явно ще си остана само с надеждата!...

Преди 4 години, 7 месеца Optimisti4na Tragedia отговори на Luciq

Важното е да има интерес Оптимистична трагедия . Така както е важно за Комара да има спор, заради самият спор. И тъй като си го проследил/а/, никъде не съм казвала че статията не е хубава, напротив интересна е. Моята малка забележка беше по повод на антикомунизма и омразата, която се излъчваше от нея.Сигурно му е някакво желание за възмездие, от което страдат повечето хора пострадали от този режим, незнам. Не съм и толкова мъдра и...

По ред на изявленията: 1. Прочети внимателно какво е написал Помакът. Няколко пъти. 2. Чичо Стельо е винаги прав освен, когато не е. 3. Сега за "възмездието". Знаеш ли, че щеше да има възмездие, ако в началото на 1990 бяха избесили всички комунисти по стълбовете? Така са ликвидирали преди векове голяма част от престъпниците и бандитите в Лондон. Бесили са ги под мостовете на Темза и са оставяли телата да се люлеят на вятъра, докато са станали на чирози. Е, има и изключения - чичо ти Хенри Морган - най-големия пират и бандит на всички времена, който е започнал да заделя 50% от плячката за краля, в резултат на което Чарлз ІІ го е назначил за губернатор на Ямайка и му е дал титлата "Сър". С това изяснявам и съмненията ти за "личния интерес". Поуките не са "никакви", както казваш, а очевадни. 4. "Повече добро", казваш. Аз смятам, че трябва повече здраве. За останалото има кредитни карти, както казва по-малката ми дъщеря.

Преди 4 години, 7 месеца Pomak каза

Всъщност малко хора знаят или си дават сметка, че комунистите веобще не са политическа партия а организация на международни престъпници. Това като естество на дейността им. Биологически всеки член на т.нар. "вътрешна партия" (Оруел) - политбюро, ЦК, ОК-и, ДС, ЦКДКМС и т.н. са генетични мутанти или казано другоячие - дегенерати! (Или както ги успокоява един виден дегенератолог - "Ако повече ви харесва - изроди."). Спокойно можем да прибавим към тази категория техните деца и внуци, както и всички непоколебими техни поддръжници. Какво да се прави, те са дегенерати именно защото генните мутации са дегенеративно явление - тоест оправяне или връщане към нормата няма! Та и някои тук от форума са такива, да ме прощава Господ! Но - има и добри дегенерати! Това са тези, които напълно съзнават състоянието си, най-често не влизат в брак и не създават потомство, посвещават живота си на неутрализиране вредните за обществото действия на други дегенерати доколкото могат и т.н. За жалост такивато се срещат вече все по-рядко, щото и т.нар "световен елит" вече е почти изцяло от "лошите" дегенерати"... вкл. и "националните елити"!

Преди 4 години, 7 месеца Luciq отговори на Optimisti4na Tragedia

==== Лусия, с интерес следя епичния ви спор с Комар. И ако не посочиш поне два примера за "доброто в промяната на света", и аз като Комар ще реша, че спориш с кухи лозунги и общи приказки. За "самомнението" също грешиш. Аз, например, имам високо самомнение за себе си, но то се е оформило на база мнението на хора, които считам за интелигентни, към скромната ми особа. А статията на...

Важното е да има интерес Оптимистична трагедия . Така както е важно за Комара да има спор, заради самият спор. И тъй като си го проследил/а/, никъде не съм казвала че статията не е хубава, напротив интересна е. Моята малка забележка беше по повод на антикомунизма и омразата, която се излъчваше от нея.Сигурно му е някакво желание за възмездие, от което страдат повечето хора пострадали от този режим, незнам. Не съм и толкова мъдра и стара,за да давам съвети като Стельо, който е прав, че"никога авторът не трябва да показва пристрастие, нито пък да съди хора и събития". Историята е едно полезно занимание, моите поздравления и за чудесния сайт, който е пример за повече от пространство, защото обединява хора. Не съм съгласна обаче с начина, по който Комара ми представя историята. Като исторически личности, които могат само да променят териториални граници, да променят собствениците на големите пари и да намаляват броя на населението в държавата си. Ползите от това са да навредят на хората и държавата си и да гонят личен интерес.Поуките - никакви. Истина е, че в днешно време политическата власт/облечена в държавност/ е тази, без която не могат да се реализират мащабни проекти, които променят живота.А примери - много, не са само два. Колкото до добрата самооценка съм повече от права,Оптимистична трагедия и примерът с Трайчо Костов от статията и от живота го доказва. Весели празници, с пожелание за повече добро

Преди 4 години, 7 месеца Optimisti4na Tragedia отговори на Luciq

За съжаление не всичко е четене и неписане на глупости, Комаре. Статията, която си написал и постовете ти го доказват. Над знанието е интелекта, а той заедно с опита израства в мъдрост. В политиката,както и в историята ако няма мъдрост, то няма да го има и доброто в промяната на света. Критиката към чуждото мнение, както и неприемането на такова струи от всичките ти коментари, а не забравяй, че самомнението е най-голямата катастрофа.

==== Лусия, с интерес следя епичния ви спор с Комар. И ако не посочиш поне два примера за "доброто в промяната на света", и аз като Комар ще реша, че спориш с кухи лозунги и общи приказки. За "самомнението" също грешиш. Аз, например, имам високо самомнение за себе си, но то се е оформило на база мнението на хора, които считам за интелигентни, към скромната ми особа. А статията на Комар беше една чудесна и подробна дисекция на онова време.

Преди 4 години, 7 месеца Luciq отговори на Комар

Този път аха да ме разсмееш

За съжаление не всичко е четене и неписане на глупости, Комаре. Статията, която си написал и постовете ти го доказват. Над знанието е интелекта, а той заедно с опита израства в мъдрост. В политиката,както и в историята ако няма мъдрост, то няма да го има и доброто в промяната на света. Критиката към чуждото мнение, както и неприемането на такова струи от всичките ти коментари, а не забравяй, че самомнението е най-голямата катастрофа.

Преди 4 години, 8 месеца Комар отговори на Luciq

Все пак Комаре, идеята на сайт като този е представяне на историята, нали? ...

Този път аха да ме разсмееш Общи приказки за историята, поредно скачане в друга посока с цел да замажем поредния гаф от незнание - този път за Хитлер и отпуските. Преди беше за еврейската държава, по-преди за двойната роля на Луканов и т.н. Така ще е и занапред, когато не можеш да падаш по гръб, но това само ме весели Погледнах "препоръчаната" ми от теб литература, като някои от книжките съм ги попрелиствал. Та какво точно ме караш да чета? Посткомунистически книжки на комунистически автори като Нора Ананиева и ген. Петър Стоянов ли? Или личен литературен прочит на историята ни, направен от Стефан Цанев ли? По-добре да гледам пиесата му "Величието и падението на Стамболов", където е направил компилация от поне 6 други случки. По-нататък: какво да прочета за плана Ран-Ът в книжката за голямата екскурзия? - вероятно да взема да се "ограмотя" за ключовата роля на Луканов в създаването на ДПС? Или най-добре да попрочета самия Луканов, който да ме осветли /препоръка номер 4/. Лусия, чети си червените книжки сама. Аз само ще ти изцитирам любимата ти Уикипедия: "Националната стратегия „Ран-Ът“, по-известна сред българското общество просто като плана „Ран-Ът“, е план за преход към пазарна икономика, изготвен в рамките на 6 месеца от Националната търговска камара на САЩ по молба на последното правителство на Народна република България (в лицето на Андрей Луканов) и представен през март 1990 г." и още: "През март 1990 г. българското правителство, в лицето на премиера Андрей Луканов, се обръща към Ричард Ран с молба за "техническа помощ" за провеждането на предвидените реформи." Останалото, Лусия, са само твои нелепи опити да замажеш историята и червените глупости...