Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички съседни народи.

Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ,

който е подчинил всички съседни народи.

Един български конник може да излезе на глава на 100

или 200 конници от неверниците.”

Абу ал-Хасан ал-Масуди,

„Златни ливади и източниците на бисери”

В ранните зори на 14 август 717 г. лагерът на емир Маслама край Силимбрия беше още потънал в дълбок сън и никой, дори и охраната, не забеляза лумналия в гората далече на север буен огън.

Изведнъж от запад се надигна страхотен грохот и черна лавина от хора и коне, облечени целите в желязо, се стовари върху сарацините. Настана паника, никой не знаеше какво става, хиляди хора се лутаха като замаяни от ужас, уплашени коне, отвързани или изтървани, тичаха като подивели из лагера, а първите десетки жертви вече лежаха мъртви. И преди някой от арабите да успее да разбере каквото и да било, от изток се надигна с оглушителен тътен нова стена от страховити конници и насмете пред себе си първите попаднали на пътя им сънени и лутащи се безпомощно войници.

Клането по двата края на големия боен лагер беше безмилостно жестоко, а в центъра пълководецът Убайда хладнокръвно организираше отбраната по двата фланга, без дори да знае кой го е нападнал. Арабите постепенно се съвземаха от шока и се отбраняваха ожесточено, но пешаците, изправени пред желязната стена на българската конница, падаха покосени редица след редица.

Емир Маслама, не по-малко изненадан от внезапния удар и бесен от проспаната заплаха, за около час успя да събере около себе си около хиляда и петстотин от разпилените си в паниката конници. Застана начело и ги поведе на север с цел да заобиколи нападащия от запад отряд и да му излезе в гръб.

Слънцето вече огряваше с първите си лъчи полето, когато отрядът напускаше лагера и пое на север. В този миг от далечната гора се зададе черна, като огромен градоносен облак, сякаш безкрайно дълга редица конници, препускащи в галоп на юг, с извадени саби и мечове, размахали бойни брадви, обвити в облаци прах. В средата пред тях, на великолепен бял жребец и с тежка сабя в ръка, в пълен кариер летеше командирът им, а бойният вик на бойците му заглуши и трясъка на битката зад гърба на Маслама.

Емирът закова коня си втрещен и изумено впери поглед напред – никога през живота си не беше виждал такива конници - всички до един облечени с блестящи люспести брони и тежки шлемове. Главите и гърдите на конете също бяха покрити броня, а тропотът на тежките им подковани копита разтресе земята. Разбра моментално, че ако продължи с плана си, е обречен на пълен разгром, и то още в началото на военната си кампания в Европа, и изрева:

- Право на север! Напред!

Отрядът му отговори с гръмовно „Аллах Акбар”, разгърна се моментално в боен строй и в галоп пое на север.

Ударът между двете конници беше титаничен. И от двете страни стояха опитни и калени в много битки войни, завързаха се жестоки двубои и никой нямаше и най-малкото намерение да отстъпва и крачка назад. В центъра, в зоната на най-жестоката битка, плътно обкръжен от гвардията на Аудан, бясно се сражаваше и канартикин Таберган, а труповете на хора и коне се трупаха на страховити камари около тях.

Усетил равновесието в битката, багаин Умор подаде сигнал и изведе хората си от сражението и преди някой да се усети, прилегнал ниско над гривата на коня и развял дългите си мустаци, пое в бесен галоп с отряда си на изток. Бързо заобиколиха сарацините и надавайки българския боен вик, устремно ги нападнаха в гръб. Неочаквали подобно развитие, арабите се смутиха и се огънаха. И настана сеч – безмилостна и невиждана до момента в историята на халифата.

Отрядът на емир Маслама, плътно обкръжил великия си военоначалник и защитавайки отчаяно живота му с телата си, започна бавно да отстъпва към основния лагер. А там Убайда вече беше успял по някакъв начин да организира разпилените отряди от пехотинците и остатъците от конницата си за отбрана срещу страшния си противник.

Величествено изправен на бойния си кон, кан Тервел спокойно наблюдаваше битката пред себе си, обкръжен от охраната, когато багатур Тохол се приближи с коня си и мълчаливо посочи с ръка на запад. Над хоризонта бавно се издигаше голям облак прах – идваше подкрепление! Тервел се обърна към багатура и рязко кимна с глава. Миг по-късно недалеч от тях лумна в буйни пламъци огромна клада.

Минути по-късно, сражението, както беше внезапно започнало, тъй и внезапно спря. Българските конници, облени в кръвта на противниците си, без никаква видима причина, прекратяваха двубоите, обръщаха конете си и надавайки победни викове, размахали оръжията си, поемаха на север. След по-малко и от четвърт час в лагера на сарацините и около него не беше останал нито един българин, всички препускаха в галоп и потъваха в дебрите на гората. А арабите, неразбиращи нищо, изумени гледаха след тях.

В късния следобед на 14 август 717 г., седнал на стола си и мрачен като буреносен облак, емир Маслама, гологлав, прашен и с опръскана с кръв ризница, изслуша отчета на Убайда за резултатите от сражението – убити бяха над три хиляди души, ранени бяха почти всички – незасегнатите бяха единици, разгромът на отряда му беше тотален! Потресен до дъното на душата си от чутите цифри, Маслама тихо попита:

- Кои бяха тия бойци? Знам, че Исавър няма такава конница – откъде се взеха?

- Предполагам, че са българите, о Ал-Амджад! – отговори още по-тихо Убайда. Беше паднал на едно коляно пред главнокомандващия армията на халифата, с разкъсана ризница, потънал в прах и кръв, с превързана и висяща на гърдите му дясна ръка, и ниско, виновно и уморено, навел глава.

- Тервел! – процеди през зъби Маслама. Беше слушал много за него и за непобедимата му конница, но дълбоко в себе си беше сигурен, че няма да се наложи да воюва с него. Така го уверяваха и мъдреците в Дивана в Дамаск. А днес той го нападна, и то толкова дълбоко в територията на Византия!

Емирът мълча дълго и замислено, вперил поглед далече на югоизток, там, където зад хълмовете се издигаха стените на величествения Константинопол. Край него прибираха труповете на убитите и ги отнасяха за погребение в полето, моллите пееха своите молитви към Аллах, знахари превързваха на място леко ранените или доубиваха тежко ранените, за да ги избавят от мъките им. Стонове и молитви огласяха въздуха.

Много преди изгрев слънце на следващия ден емир Маслама вдигна цялата си войска от Силимбрия. След тях идваха още и още – безкрайна колона от въоръжен народ, протегнала се от моста на Хелеспонта, до главнокомандващия, яздещ великолепен арабски жребец.

Пред стените пристигнаха късно вечерта и започна най-дългата до момента обсада на вековния град – неповторимия и велик Константинопол.

Беше 15 август 717 година.

Ал-Амджад – най-велики, на арабски.

Бурджани – така арабите наричали българите. Думата произлиза от арабската „бурдж“ – кула, т.е. толкова били наплашени от българската конница, че войниците им се виждали високи като кули. На древноперсийски език думата означава още „висок, високопоставен“, а на старогрузински „брдзан“ означава „командир“.

Маслама ибн Абд ал-Малик – емир, брат на халифа Сулейман, разгромен от кан Тервел край стените на Константинопол. Всички известни исторически и биографически данни за него са отразени на страниците на романа. Всички посочени командири от армията и флота му са реални исторически личности и действията им са описани съгласно историческите извори.

Силимбрия – гр. Силиврия, на северния бряг на Мраморно море, днес вече квартал на Истанбул.

Хелеспонт – проливът Дарданели.

Статията е публикувана преди 5 години, 3 месеца на 07 юни 2012 г, и е видяна 2162 пъти

Мнения за Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички съседни народи. Споделете
вашето мнение!