Световната история е световен съд

Критическо изследване по буквална етимология на думата от гръцки език означава съдническо изследване. Провеждането на критика от страна на учения или на капацитета в дадена област означава да се даде оценка на явлението или произведението и тази оценка да получи статут на цивилизационна рецензия, която да класифицира явлението или произведението по силата на оценъчната стълбица на цивилизацията. Критиката зависи от състоянието на критераиалността на дадено общество. Задаването на критерий от всякакво естество предопределя логически и общопознавателно състоянието на критиката. Затова днешния свят в цивилизационно отношение зависи твърдо много от онези стойности, които са приети за критерий на мислене и поведение.  За нас българите винаги научното знание се е определяло от критерии, които не са български по произхода си и като такива занижаващи равнището на познавателно отношение към света. Поуката от съжителството ни с Византия е точно опита на българите да създадат световен познавателен критерий, изразен чрез делата на държавността и Църквата, който критерий да надмине византийските образци, считани от повечето историци като най-високите цивилизационни критерии през Средновековието. Най-ясно превъзходството на българската философска нагласа като способност за издигането на критерий се вижда в успешните ни войни и в създаването на книжовници, които разработват ортодоксията на българска почва. Затова историческата критика към българското минало трябва да изхожда от висотата на критерият на нашия исторически манталитет, а не от ученията и опита на чужди представители на цивилизацията. Правото ние сами да създаваме критерии за себе си е право на обществото да бъде свободно и независимо и като такова да бъде устойчиво в хода на историческия развой. Възприемайки чуждия критерий в мисленето и поведението ние рискуваме да бъдем вечно подвластни на чужда цивилизационна идея и така да унищожим нашето наследие, независимо колко богати материално ще бъдем в бъдеще време. Затова критиката към историята трябва да изхожда изключително от критериалността според автентичната философия на нашия уникален исторически път, иначе рискуваме да застанем пред съда на историята без вина виновни.

При опита за критика нека  първо да се започне с познавателните проблеми. Първият основен проблем е, че интерпретацията на българската история в нейния цялостен философски израз е направена преди още да бъдат събрани, не дори и проучени, документите за българската старина. Тълкуванието на българското минало като държавнотворческо и военно е направено от проф. Васил Златарски в края на ХІХ век в една негова лекция за периодите в българската история. Тезата на Златарски, по чиято схема е направена и до ден днешен периодизацията на българската история не е извлечена от интегралния анализ на документите, а е направена по политическа поръчка. Първичното правило – да се съберат всички данни и после да се пристъпи към критическото им изучаване за българската историография не е спазен. В нея има налагане на обяснителна система без да бъдат събрани всички данни, което е грубо нарушение на принципите на критическия метод. Това прави невалидни аргументите на учените, работили  до 70-те години на ХХ век и тяхното следване днес в образованието се извършва не по силата на разума и на коректните научни принципи, а по силата на ирационалното преклонение пред авторитета, който властва в академичните среди през по-миналия и миналия век. Или пък по силата на добре пресметнати пропагандни или прагматико-политически съображения, които са под достойнството на независимата научна и съдебна институция в критическия метод.

Другият проблем пред българската историография освен използването на ограничен обем от данни е факта, че основните сведения за българската старина не се основават на автентични български свидетелества. Центърът на изучаване на старината се основава на казаното във византийски и латински документи или на сведенията от чужди пътешественици, които са минавали с различни цели из Балканите. Взимането на византийски и латински документи за основа на проучването е метод на западната историография, която няма българистика в своите университетски програми и в колежанските си курсове, а има византинистика и балканистика. Това ще рече, че интерпретацията на българската история е вършена като интерпретацио бизантина или латина, но не и собствено като интерпретацио булгарика. Използването на гръцки и латински извори като първооснова на методологията и философията на историческата наука по отношение на българите изопачава същинското състояние на фактите, при които не е разпитан с присъщия му културен език основният участник в делото – българският народ през вековете. Затова надеждна предпоставка за бъдещо критическо изследване на българското минало е автентичните български документи да бъдат взети за основа  и оттам да се направи подходяща културна интепрепратционна среда, която да сравни данните от казаното в писмените и устни български свидетелства с данните от други източници, като се вземе под внимание обстоятелството, че българите често са воювали с гърците, а с латинците са имали културно-философски спорове още от времето на св. св.Кирил и Методий. Затова първото сравняване на оригиналните български документи - за да е надежден извода от проучването - трябва да стане първо в диахрон с данните от местата, откъдето идват българите на Балканския полустров, т.е. българскит извори да се сравнят с античните свидетелства за племената от евразийските степи и после да се направи пряка съпоставка с данните от славянските истории, защото само със славяните българите са поддържали коректни отношения, сравнено с битките с Византия и кръстоносците. Едва по-после следва да се сравняват текстуално и контекстуално данните от българската старина с данните от византийските и латинските текстове, като се наблегне на факта, че философията и метода на изследване на българската старина трябва да произлязат от  естествения език на свидетелствата, а не от антиципирани тези на учения, особено правени по политически причини.

Нашите учени по ред причини не изхождат от автентична национална философия, каквато ние и до днес не сме развили. Българските учени са ученици или на руски историци и философи, или на западноевропейски. При това положение взаимствайки безкритично знание, защото идва от авторитет, българската наука развива философия на познанието, която не е изведена от българския исторически случай, а е следствие на философските разработки на други истории. Руското и германо-френското влияние върху българските историци е очевидно още от текстовете на проф. Марин Дринов и следва всички повеи на немската или френската наука, които развиват своите исторически теории за експликация на историята въз основа на резултатите от развоя на събитията в немската или френската старина. Това обстоятелство е придружено със стремеж да бъдеш модерен, т.е. дори когато изхождат от философията на науката на други страни българските учени не са запознати с цялостният фонд на идеите за историята в чужбина. Затова в България, където българската историческа наука няма собствена философия, изведена въз основа на българоцентричният подход при анализ на изворите има един културен анархизъм, който е обагрен с неграмотен нихилизъм, отричащ историческото минало на народа, или най-малкото неразбиращ го. Тук е коренът на критиката към българския манталитет, която критика е несправедлива. Нашият представителен исторически образец в културата е св.Климент Охридски, на който е кръстен и  Университетът, а не  литературната фикция, наречена фейлетонистично “ бай Ганьо”.

Четвърти проблем при изследването на българската история е обстоятелството, че при ваденето на заключения относно състоянието на миналото и при класификацията на документите за основа се взима частичния езиковедски подход, който изкривява интегралната картина за нещата. Извеждането на езиковедската научна разработка при работа с данните от българската старина пропуска ред културни явления и факти в нашето битие, най-съществените от които са данните за  манифестация на религиозност в българската история. За което има както писмено-духовни данни, така и данни от материалната култура на българите. Така се стига до културно свръхпревъзнасяне на тюркската теория за произхода на българите, а оттам до недоказани твърдения за етническия произход и културата на ранните българи. Съчетано с антиципираната теория за произхода на българската народност от три компонента, която представа е заимствана от химията, а не от историята като хуманитарна наука, лесно  се стига до неразбории в дефиницията на нашата народност, което води до проблеми в самоличността на днешните българи като европейци. Това положение е следствие от недозираното прилагане на езиковедската теория, и то теория, разработена отново на немска и руска почва, което ни отнема възможността да съдим по автентичния път на народността съобразно езика на българските свидетелства. Защото проблемът за езика не е етничен по философията на своето битие – ние нямаме езически епос, записан на български език, а е религиозен – славянския език е създаден за да се преведе философски Библията и съпътстващата я литература. Българският език е световен богословски език, а не е племенно наречие за назоваване на материалния свят и природата.

Друг проблем на българската историгорафия при извършването на критически съждения е подценяването на религиозния момент като движещ псилохологически фактор в българската старина и като детерминиращ елемент на автентичната българска народопсихология. Погледнато количествено до 1878 година ние имаме най-много свидетелства – писмени и устни – от чисто религиозен произход, дори и когато не произхождат от канцеларията на църковната администрация. Съобразно логическото мислене и представата за историята в християнската цивилизация, фактическата логика на историческия процес, т.е. съзнателната воля, разум и чувства на извършителя на деянието е религиозната мотивация. За това има данни най-вече в старобългарските документи от всякакъв характер – от канонични книги до апокрифи, така и от данните на византийските и латинските хронисти, които следва да се прилепят като вторични по тежест към данните от собствено български произход. По тази логика на глобално разсъждение, взимащо под внимание всички данни за българското минало основният въпрос за българското минало ще бъде типа религиозност, която българите като народ изповядват и съобразно нея следва да се направят периодите на българското минало, защото периодизацията като всяка класификационна система държи сметка за наличието на непрекъсната философска ос, около която се подреждат явленията от духовен и материален характер. С езика на институциите това ще рече многотомна история на християнската Църква, която история и досега не е написана в България, а има кратки фактографски текстове по въпроса без експликативна философия в тях. Това ще рече, че ако допуснем по силата на оригиналните данни от езика на свидетелствата, без да слушаме интерпретационната намеса от досегашните историци,   български и чужди, религията като лайтмотив на българската национална съдба, то всички явления в битието ни ще получат експликативна логика въз основа на религиозния културен модел на явленията в света. Това значи при критическо изследване на старината българите да се мислят като ортодоксален народ, защото ние нямаме български богомилски текстове, нито спомен за богомилите в народната памет. Това значи при критиката на действията на българите да се вземе под внимание обстоятелството, че тяхната мотивация в актовете им като самостоятелни субекти на историческата сцена е изключително религиозна и като такава да получи обяснение спрямо всички известни досега данни за религиозност у човека в световния исторически процес. Това значи рационалните, ирацоналните, психологическите и т.н. аргументи на нашето отсъждане да се ръководят от знанието, че българинът през вековете е действал като класически религиозен човек и като такъв неговата деятелност е подчинена главно от представата му за Бога. Имайки предвид културните наслоявания от официалната историография досега  и от факта, че 50 години нашият начин на мислене беше задължително исторически материалистичен по философската си аргументация – отново небългарска философска школа, която не изхожда от езика на българските свидетелства - то в скоро време на официално академично равнище критическото отсъждане за религиозното тълкувание на историята трудно може да се състои. Но нищо не пречи да се опита, още повече, че религиозната интерпретация на нашето минало не се е състояла. Тази логика на историческо тълкувание е възможна, при условие, че  приемем библейските личности и дела като първообразец и модел за подражание на класически религиозния човек, както е навсякъде по Стария континет през Средновековието до модерността.

 

Затова въпросът с българската история и съответно историографията на българите е религиозен въпрос и тук борбата между  интерпретациите е безпощадна, и се изразява в противоборство между атеизма, интернационализма и латинската философска изразност  от есна страна  и християнството, националната идея и славянобългарския изразен свод на автентичната българска култура от друга страна. Това беше културната  интрига през комунизма и това е причината за нещастията на онези историци, които дръзват да оспорят  небългарската идеология  от класически християнски позиции и от опита на българската народна култура.

Защото обективната преценка на данните от историческите свидетелства, писмени, устни и веществени показва, че централният въпрос в българската история, около който се въртят всички интриги в историческото ни битие е религиозният въпрос, а нашата характеристика като народопсихология е тази на нация от воини и книжовници и като такива ние сме известни както в собствената си самооценка, така и в обективните данни на свидетелствата от чужд произход. И спрямо тази периодизация на миналото може да се каже, че ние имаме три големи дяла в нашето историческо развитие. Това се езическият, християнският и атеистичният период с оглед официалната доктрина на държавата, чиято съдба е друг много сериозен и цивилизационно валиден критерий за успешност на българското историческо битие, освен съдбата и делата на Българската Православна църква, чиято история е предмет на религиозния подход в осмислянето на явленията от света и мястото на човека в него.

Историята винаги е била една от най-силните науки, които с познанието и фактите си подкрепят или отричат дадени постановки на познанието. Затова познаването на историята според оригиналния език на документите и правомерната интерпретация на свидетелствата на времето от всякакъв характер е от ключово логическо и общопознавателно значение за това какъв довод и каква представа  за нашата   житейска философия ние ще предоставим. В историята, която е много сериозна наука на висшата човешка грамотност има закони на личностното и общественото развитие, което позволява да се прави надеждна футуристика, ако разбира се базовото знание на историческите свидетелства е правомерно. Освен това трябва да е надеждна интерпретацията на писмените, устните и веществените свидетелства, за да може да се създаде обективна картина на миналото и да се разбере каква е интрегата в историческото развитие на човечеството. История е това, което е било. Често пъти обаче, поради политически и прагматични  икономически  съображения историята се пише такава, каквато трябва да бъде според религията, философията и идеологията на хората, които управляват световния ред или конюнктурата на дадена страна. Затова изкривената история и особено премълчаването, грешното интерпретиране и спекулацията с базата данни на миналото води до деформации както в развитието на личността и обществото, така и в грешни прогнози, изведени от сферата на невидимия свят, защото при диагнозата на човешката менталност и обществените взаимовръзки сериозното е усилие да разбереш невидимото и когато базата данни за него се грешни, то и обществените диагностици се провалят. Тук е причината за краха на много социолози, политолози и футуристи, които имат изкривена визия за интригата на миналото и оттам невъзможност да  извлекат научни закономерности за хода на човешкото и националното развитие. Особено ако са специализанти на интернационални школи и небългарски специалисти, които не знаят нищо за същината на българския въпрос в историята и настоящето. В този смисъл неразбирането на интригата в историческия процес води до катастрофи и тук причината за нашите националин погроми през модерността. Бързането да се направи по военен път целокупна  България преди да се достигне  до световна класа в богословието, философията и историята е причината да се провалим. Защото обективния прочит на историята, забраняван през комунизма гласи, че централната интрига в българското минало е състоянието на религиозния въпрос. Фактически стълбовете на самосъзнанието на българите в историята  – Църква, славянобългарски език и органическо народностно единство са направени по времето на св.цар Борис І и с оценката на делото на този държавен мъж и светец на православието трябва де се обясни завръзката в нашето минало като мотивация на историческия акт и логика на националните и обществените процеси. Комунизмът, който също лежи на факти и интерпретация на историята има друга визия за хода на човешката история и затова историческата наука в България през комунизма беше поддръжка на идеологията и властта на комунистите. Те обаче виждаха само една страна на българското развитие и то главно през модерността, а именно – революционност, социалност, секуларизъм и участие във въоръжен конфликт.  Затова от интерпретацията на комунизма, която е компилация на византийско-католическата и атеистичната интерпретационна система за обяснение на хода на историята в България не се разбира нито посланието на нашето миналото, нито интригата в историческия процес, нито нуждата от религиозна грамотност на българите с оглед на техния автентичен исторически опит. Показателно е, че в България няма представителен труд по история на религиите в българските земи, а данните от миналото и интереса на чуждите пътешественици и наблюдатели  се състои главно в интерес към етнографията, религията и военните умения на българите, защото войната е втората по важност и продължителност цивилизационна интрига в развитието на българския народ.

Затова на българската историческа наука е нужен българоцентричен философски подход в осмислянето на данните от старината, като  алтернатива на византийско-католическата и атеистичната интерпретация и съобразно трите стълба на вековната ни национална идентичност, формулирана от делото на св.цар Борис І, или княз Борис, като християнство, славянобългаризъм и народностно начало в устройството на българското общество.

---

---